-Иване, спечели наградата за футболист на България за 2013 година, връчиха ти трофей, подобен на “Златната топка”. Мечтаеш ли за отличието, което печелят световните звезди?
-(изглежда изнанадан). Е, стига, това са само мечти. Гледам реално на нещата, знам, че това няма как да се случи. Надявам се един ден български футболист наистина да спечели “Златната топка”, както го направи Христо Стоичков. Това наистина е голямо признание за нашата страна и се гордея с постижението му.
-В момента си най-актуалният български футболист.
-Да ви кажа честно въобще не обичам да се шуми около мен, не се навирам в медиите, не поддържам връзки с журналистите, нямам личен пиар. Благодаря на всички, които са оценили труда ми. Изпитах удовлетворение, когато ме наградиха. Първото нещо, което ми мина през главата, бяха част от детските ми години. Сетих се как започнах да тренирам футбол и откъде съм тръгнал, през какво съм минал и за какво съм мечтал.
-За какво мечтаеше, въпреки че все още си твърде млад и има още много футбол пред теб?
-Заедно с мои приятели първо в моя роден град Златица, а след това и в Благоевград, си викахме: “Е, няма ли най-после да играем мъжки футбол, да тренираме два пъти на ден. Мечтаех си да играя в националния отбор, да играя в Шампионска лига.” Постигнах част от мечтите си, но искам още и ще продължа да се трудя. Мои приятели и съотборници казват, че съм човек с късмет. Не знам дали е така, не съм вярващ, но все пак мисля, че има съдба, има нещо начертано да ти се случи. До момента
не съм имал
тежка контузия,
не съм пропускал повече от две тренировки. Това е късметът ми, което не е малко.
-Не всеки ден български футболист бие два пъти “Челси” с треньор Жозе Моуриньо в групите на Шампионската лига. Написа в социалните мрежи, че ако играете само с “Челси”, ще станете европейски шампиони.-(смее се). Явно така се получава. Наистина ги победихме два пъти и то с добра игра. Не успяхме да прескочим групите, а мисля, че го заслужавахме. “Базел” в никакъв случай не е по-лош или слаб отбор от “Стяуа” или “Шалке 04”, срещу които изпуснахме точки. (поема си дълбоко въздух и спира за секунди). Това са мачовете на истината, това са големите битки. Не че в Швейцария първенството е слабо, но да излезеш срещу “Челси”, а и да го победиш и то в Шампионска лига…неописуемо е. Никога не съм имал проблеми с мотивацията, за мен няма значение дали играем с по-слаб или силен отбор. Осъзнал съм обаче, че съм футболист за големи мачове, т.е. мога да нося отговорност и да участвам без притеснение в тях.
-Сега си в “Базел”, преди това беше в “Партизан”, “Алания”, “Локомотив” (Пловдив), ЦСКА и “Македонска слава”.
-Това е пътят ми до момента. Искам да се докажа в настоящия си отбор и един ден да заиграя в още по-голям. Свикнах трудно в Швейцария, защото до момента не бях играл в Западна Европа. В Сърбия е като в България, няма голяма разлика. Отидох в Базел и първото, което ми направи впечатление, беше дисциплината. Хората в Швейцария са като роботи, всичко им е планирано за по две-три седмици напред. На дъската на треньора в съблекалнята е написан планът на отбора месец напред. Футболистите винаги участваме в различни благотворителни мероприятия, посещаваме деца, болници. И аз участвах, ядох супа на центъра на града, пак като част от популяризирането на футболи, а и така се срещаме с феновете. Швейцарците трудно приемат чужденците, но хубавото в “Базел” е, че имаме хора от много различни националности – египтяни, котдивоарци, аржентинци, сърби. На швейцарците всичко им е уредено, всичко им е дадено още от раждането. Самият начин на живот им е друг, те не срещат трудностите, през които например аз или друго момче от провинцията на България, е минало, за да играе голям футбол. Аз съм ритал на асфалта и не съм имал обувки…
-Връщаш ли се често към тези детски спомени на лишения и трудности?
-Естествено, все пак те не бяха толкова отдавна, въпреки че вече минаха почти 15 години. Винаги ще смятам, че хората от провинцията някак си са призвани да се трудят повече и да постигат успехи. В случая говорим за футболисти и спортисти. За колко софиянци се сещате, които са легенди в спорта. Погледнете откъде са тръгнали Христо Стоичков, Димитър Бербатов…Всеки човек минава през труден период, няма значение колко пари има и откъде е. Важното е как ще се пребориш и как ще преодолееш проблема. Точно в тези моменти мисля, че хората от провинцията, които са се сблъсквали с ежедневни трудности, са по-подготвени и не се предават. Естествено, има и мамини дечица навсякъде, на които всичко им е наготово.
-Ти от тях ли беше?
-(смее се). Да ви се струвам такъв. Не казвам, че сме живели в мизерия, но родителите ми цял живот са работили, за да изхранват мен и брат ми.
Баща ми
беше шофьор
на камион,
зареждаше с гориво бензиностанции, пътуваше до Гърция. Майка ми Бог да я прости от дълги години имаше здравословен проблем и се пенсионира по болест. Работеше към общежития за настаняване на работници в Златица.
-Не избягнаш да говориш за майка ти. Каза, че сте имали силна връзка с нея.
-Защо да бягам, случилото се случило, няма как да го върнем назад. Тя живя около 15 години с присаден бъбрек и беше добре. В един момент обаче се разболя, започна трудно да диша. Оказа се, че е хванала жълтеница, а нито един лекар така и не разбра. Имунната й система беше слаба и тази жълтеница доведе до най-лошото. За последно я видях и говорихме около 10-11 януари 2012 година, после заминах за лагер с “Партизан”. През март нещата се влошиха и се прибрах. Вече беше в болница, бяха я вкарали в изкуствена кома само за да я поддържат (очите му се насълзяват). Беше ясно накъде отиват нещата, въпреки че лекарите разправяха, че може да се спаси положението с еди каква си инжекция, с еди какво си. Глупости, просто лекарска грешка погуби майка ми.
-Помниш ли…
-(прекъсва ме) Един ден имахме тренировка, свършихме към 18:00 часа. Прибрах се в съблекалнята и видях шест пропуснати повиквания от баща ми. Нямаше смисъл да му звъня, изпуснах телефона на земята и се разплаках. Плаках сигурно един час, съотборниците ми в “Партизан” разбраха какво се е случило. На другия ден имахме гостуване на “Хайдук” (Кула). Треньор тогава ни беше Аврам Грант. Повика ми е ми каза, че съм свободен да си ходя в България. Казах му, че искам да играя и ако той прецени, че мога да му свърша работа, да ме използва. “Ще играеш в този мач, благодаря ти за този жест”, ми каза Грант и ми разказа за Франк Лампард и неговата вече покойна майка, докато са били в “Челси”. Лампард също е поискал да играе въпреки личната му трагедия. Пътувахме в автобуса, седнах отзад и плаках. Не спах цяла нощ, на следващия ден излязох и играх, след което се прибрах в България.
-Можеше ли да не станеш футболист, майка ти сигурно е искала да учиш, например?
-(усмихва се и клати пръст). Не, нямаше такава вероятност. Аз исках да стана футболист и станах. С майка ми се разбирахме с един поглед. Като ме видеше с усмивка на лицето и тя беше щастлива, за нея това беше най-важното. Моята история е доста интересна. Един път баща ми като минавал през Благоевград и купил местен вестник, в който прочел, че школата на "Пирин" набирала деца от моя набор. Прибра се вкъщи и ми каза: "След два дни е изпитът, утре да ми кажеш ще ставаш ли футболист." Заминахме за изпита и като си подадох попълнения лист ме питаха: "Това Златица къде е?" Майка ми като видя, че имаше над 200 деца ми каза: "О, дай да се прибираме, тука няма шанс." Казах й: "Мамче, вече сме дошли, дай да се пробвам." Приемаха директно три деца, а още 15 оставаха на допълнителен изпит. Аз бях сред трите. Подскачах от радост, бях на 11-12 години. Обясниха ми, че на 15 септември интернатът отваря врати и трябва да съм там. Помня като днес, баща ми натовари на един микробус целия багаж и ме заведе. Купи ми пералня втора употреба, микровълнова печка, всичко необходимо. Взе инструменти със себе си, монтира всичко и стаята стана перфектна. А каква мизерия беше преди това...По-големите ученици като видяха каква е стаята ми все при мен идваха,
перях дрехите
на половината
интернат.
На такова място се калява характера. Тъй като ми беше ясно, че няма как да се прибирам всяка седмица, почти всеки ден висях пред уличния телефон, който беше с импулсни карти. Разказвах всичко на родителите ми. Едно друго дете не издържа, че не можеше да се прибира, плачеше постоянно и напусна интерната. А на мен веднъж ми се случи да не се прибирам осем месеца вкъщи!
-С колко пари замина за Благоевград като дете?
-(смее се). С нула! Не разбирайте, че сме живели в крайна бедност, но нямахме кой знае какив възможности. На 15 години вече изкарвах първите си пари. Спомням си, че с тях си купих джиесем. Никога няма да забравя това, което направи Васил Петров - първият ми треньор в Благоевград. Гледаше ме като син. Другият, на когото дължа страшно много, е Александър Йорданов, който ми беше треньор в юношите на ЦСКА. С него сме преживели страхотни мигове. Той беше като родител за всички нас, споделяше лични неща, съветваше ни, учеше ни. На един финал срещу "Левски" на полувремето Александър Томов искаше да го уволни. Ние още преди мача разбрахме какво се готви. Събрахме се целият отбор, шест часа изготвяхме фланелки, на всяка от тях пишеше отделна буква и накрая изписахме: "Обичаме те, бате Сашо, 88." Преди този мач не ни брояха за живи, "Левски" уж беше фаворит, защото разполагаха с Мариян Огнянов, Атанас Курдов, Балтанов. Бихме ги с дузпи и станахме шампиони.
-Защо отказа на "Левски" и премина в ЦСКА?-През есента на 2004 година няколко пъти "Левски" питаха за мен, но им казах, че искам да изиграя няколко мача с "Македонска слава" в "Б" група, за да понатрупам опит. По това време Станимир Стоилов беше треньор на една от юношеските национални гарнитури. Цанко Цветанов дойде и ми каза: "Заминавам да празнувам Коледа в Германия, като се върна идваш в "Левски". Не им дадох дума, нито обещание, но им казах, че ако подновят интереса си, може да преговаряме. В този момент явно в ЦСКА са научили затова и ги изпревариха. Един ден седнах и си направих сметката. По това време в "Левски" играеха Илиян Стоянов, Георги Марков, Топузаков, Томашич - нямаше как да хвана ръка. В ЦСКА ми се стори по-лесно. Дойдоха, говорихме и подписах. Спомням си, че не можех да повярвам, че имам договор с ЦСКА и питах Лазар Василев: "Вече играч на ЦСКА ли съм?!
-Играеш в ЦСКА, но...
-(прекъсва ме). Ще ме питаш от кой отбор съм, нали (смее се). Виж, няма какво да крия. Най-мразя някой, който като дете е израснал от единия отбор и един ден казва, че е от другия.
Като малък
имах симпатии
към "Левски".
Нормално, баща ми беше и е луд левскар. Гонзо беше в апогея си, симпатизирах им. Не мога обаче да кажа, че съм заклет фен на "Левски". След това симпатиите ми се насочиха към ЦСКА. Изключително съм благодарен и признателен на този клуб. През 2005 година спечелих три шампионски купи - с мъжете при Миодраг Йешич и две с юношите.
-В ЦСКА в един период нямаше ден, в който ти и Иван Караджов да не сте замесени в скандал.
-(смее се). Не знам дали ще повярвате, но повечето изписани неща бяха плод на журналистически измислици и преувеличения. Да, били сме по заведенията, но нас с Иван Караджов ни изкараха едва ли не най-лошите хора. Ние с него бяхме още заедно от интерната в Благоевград, после живеехме заедно на квартира в София.
-Да започваме поред с издънките. Наръгаха ви с Караджов с нож пред столично заведение.
-Трябва да се оправдавам, но всичко стана случайно и не по наша вина. Ще ви припомня накратко, че след коледния купон на ЦСКА отидохме да се повеселим. Тръгнахме си и едно момче ни поиска 5 лева за паркинг, който не беше собственост на заведениоето, а синя зона. Караджов го попита, дали ще ни даде касова бележка и онзи взе да се заяжда. Опитах се да ги разделеча, но се подхлъзнах на леда и паднахме. Това момче извади нож и ми разряза крака, поряза и Караджата. Направих гьол на шофьорското място в колата ми, докато отидем в "Пирогов". И там една беля. Попаднах на някаква апатична медицинска сестра, която ми иска лична карта, а аз уплашен, кръвта ми тече. "Жена, закърпи ме, пък после ще ти дам, каквото искаш", и казах. Така ме заши, че след три дни кракът ми загнояса. Друг лекар оправи положението. От едни пет лева стана егати скандала (в този момент показва белег от шевовете, който е над десет сантиметра на прасеца му).
-Ти и отново Иван Караджов бяхте сред група отстранени от Любослав Пенев футболисти от ЦСКА?
-Есента на 2009 година беше кошмарна за нас, няколко месеца не спряха да ни заливат с помия. Екшънът с наръгването стана през декември. По-рано, някъде в края на октомври паднахме от "Миньор" с 0:3 на "Армията". Написаха, че аз и още мои колеги сме били продали мача. Казвам го веднъж завинаги, аз никога няма да продам мач и никога това няма как да стане. След това паднахме от "Литекс" в Ловеч с 0:2. Преди мача в Ловеч една вечер футболистите решихме да се съберем, за да си поговорим. Шефовете ни дължаха доста пари, имаше напрежение. След вечеря отидохме до един столичен клуб. Имахме вечерен час 2:00 часа. Бяхме 16, та и повече души. Повечето останахме след обявения вечерен час. На другия ден си тренирахме на Панчарево и нищо, треньорът Любослав Пенев не каза нищо. Заминахем за Ловеч, загубихме, а на прибиране в автобуса ни казаха, че Пенев ни чака на Панчарево. Явно вече беше разбрал, че сме излизали няколко дни преди двубоя. Беше по нощите, привика ни на среща. Не знаехме как да отреагираме и сбъркахме. Решихме да му кажем, че не сме излизали. Излъгахме го и ни острани девет души! Защо девет, след като бяхме 16 в заведението. И до днес смятам, че предишното ръководство си имаше свои играчи, които закриляше.
-Отстраниха ви и какво стана по-нататък?
-(смее се). На следващия ден изгонените решихме да се срещнем с Любослав Пенев и да му се извиним. Обадихме му се и му казахче, че го чакаме в ресторант "Окото" в Горубляне. Там минавахме всеки ден, обядвахме след тренировка. Отидохме няколко минути преди срещата влязохме вътре и го чакахме. В този момент влезе Калоян Стоянов, един от приближените до предишното ръководство. Веднага ми стана ясно какво ще се случи. Как и от кого е научил, че ние сме в заведението, не знам, но не мисля, че е случайно. Той влезе и се насочи към мен с викове: "Копеле, ти ли ще даваш пресконференции да говориш против ЦСКА?" Отнякъде се появи информация, че аз съм щял да давам пресконференция, на която да говоря против ръководството, че са ни дължали пари, което не беше вярно. Бях с по-дебело яке, сложих си качулката и
той ме удари
по лицето,
после в бъбрека
(показва с жестове). След това се обърна и удари Светльо Петров, който все още играеше в ЦСКА, потече му кръв от носа. Всички останали изпоналягаха, скриха се под масата. Две минути след това се появи Любослав Пенев и взе да го укротява.
-Смяташ ли, че боят в ресторанта стана по заповед на ръководството?
-Да, нямаше нищо случайно. Няма как да знаят, че ние сме в заведението и той заедно с още няколко момчета да дойдат няколко минути преди определения час за среща с Любослав Пенев. Това не е нормално, опитах се да им обясня, че сме 21 век, да не правим глупости, но не можах да ги спра. Тези хора така и не разбрах защо управляваха ЦСКА по този начин.
-Името ти беше замесено в гей скандал.
-Не ми се коментират тези простотии, какво ли не съм чел по мой адрес. Само ще ви кажа, че българин е казал, че съм гей и "Стяуа" не ме привлече през зимата на 2010 година. Тогава румънският клуб имаше реален интерес към мен, но се обадили и тази информация стигнала до президента на "Стяуа" Джиджи Бекали. След като трансферът не стана той каза, че съм гей. По-късно, когато отидох в "Партизан" и подписах медиите съобщиха, че клубът взима гей. Не ми беше приятно, но всичко тръгна от българската злоба. Същата зима на 2010 година ЦСКА ме продаде в руския "Алания", въпреки че не исках да ходя там. Взеха обаче над 1 милион евро за мен и трябваше да отида, принудиха ме. Изкарах цялата 2010 година, после отборът изпадна във втора дивизия. Така през пролетта на 2011 година не играх, а само тренирах. През лятото на 2011-та ме взе "Партизан".
-И там скандал, лъсна в едни снимки с руса красавица.
-(смее се). По този повод нищо не искам да коментирам. Но не е вярно, че съм искал да доказвам на някого, че не съм гей и затова нарочно съм се снимал с това момиче. Друга е историята, но ще си я запазя за себе си.
-Като юноша беше с дълга руса коса, откъдето идва и прякорът ту Русия. Защо я отряза?
(избухва в смях) И тук има пръст Любо Пенев. Не обичаше футболистите с дълги коси и в един период от десетина дни все ме бъзикаше, викаше ми, че не спирам с пръсти да слагам косата зад ушите си. На сутринта, в която летяхме за Москва, за да играем с "Динамо" (ЦСКА побеждава с 2:1 и отстранява тима, за да влезе в групите на Лига Европа), станах и се подстригах много късо, както съм сега. Трудно ме разпознаха на летището. Любо обаче ми каза: "Сега нямаш много коса, топката ще ти се хлъзга, внимавай!" Ако помните, вкарах победния гол за 2:1 с глава Добре я хлъзнах нали! (смее се).
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ
