Иван Сеферинов с право е определян като легенда в българския волейбол. Роден е в Лом. Учи в спортното училище в Пловдив и тренира в местния „Локомотив“. Играе и в ЦСКА, както и в чужбина. С националния отбор става четвърти на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 г. Той е последният треньор на ЦСКА, под чието ръководство „червените“ се класират в Топ 4 на Европа. Това става през 1990 г., когато „армейците“ са в компанията на „Модена“ (Ит), „Фрежу“ (Фр) и „Майорка“ (Исп). Сеферинов е част от ръководството на ЦСКА и през 1984 г., когато женският тим печели КЕШ. Той е бил селекционер и на мъжкия национален тим. Дълги години е президент на „Славия“. Преди около месец Сеферинов беше назначен за селекционер на женския национален отбор по волейбол. Той коментира актуалните събития в любимия му спорт пред “ШОУ”.

- Г-н Сеферинов, изненада ли ви развоят на първенството в Суперлигата?
- Видим е сривът в „Марек“. Те проформа участваха и в Шампионската лига. Сега правят всичко възможно да се преборят за шампионската титла, но се съмнявам да издържат. „Нефтохимик“ е приятната изненада. В основата на успехите му е колективът. От 8-9 години играят заедно. Третият силен тим е „Монтана“. Те се открояват над останалите.

- Цялото ви семейство на практика е ангажирано със „Славия“...
- Да, така е.

Големият ми син
води мъжкия тим

а малкият е начело на жените. Проблемът е, че у нас треньорската професия не се котира, тя девалвира. Тя е изключително ниско платена, талантливите млади специалисти не желаят да работят тук. Болшинството от колегите взимат заплата колкото на една продавачка в магазин.

- За много хора вашето назначение за селекционер на женския национален отбор беше огромна изненада. Някои даже го нарекоха и „авантюра“. Вие как го приемате?
- За мен избирането ми не е изненада, защото целият ми живот е преминал във волейбола. Следя и мъжете, и жените. Потъването на женския ни национален тим обаче се превърна в тенденция. Имаше едно 13-о място на Европейско първенство, 17-о в Гран при. Всяка година започвахме с нов треньор, с нова празна кошница. Надяваме се всеки път работата да даде плодове, а се връщаме накрая все с фенера. Обаче ние имаме силно поколение, което не искам да се изхабява. Убеден съм, че тези момичета не са казали последната си дума, това поколение все още има потенциал. До 1-2 години се надявам да имаме и успехи. За мен няма млади и стари. Всички, които са във форма, ще бъдат викани в националния тим независимо от възрастта им. Първата ни цел е спечелване на турнира Гран при, на който сме домакини. След това ни предстоят европейски квалификации. Те ще бъдат в два етапа – в Румъния и в България.

- Ще можете ли да разчитате на всичките ни звезди?
- Мисля, че да. Единствено либерото Мария Филипова се отказа. Тя е и на годинки. Идеята ми е да няма звезди в тима ни, а водещ да е колективът.

- През последните години избухнаха доста скандали около дамите ни. Явно постът ви е ветровит. Как ще се справите с напрежението?
- Не се притеснявам от нищо. В момента има колектив. В кариерата ми съм ставал свидетел на това на терена да бъдем като юмрук, пък извън мачовете да не си говорим. Така че аз ще дам пълна свобода на състезателките, но ще държа на дисциплината на терена. Надявам се да постигнем разбирателство.

- Какво ще кажете за вашия предшественик Драган Нешич?
- Уважавам го като добър специалист. Самият факт, че е работил в Турция, Румъния и Италия, говори сам по себе си. На „ти“ е с волейбола. Не мога да кажа, че вината за последните провали е само негова. За мен не трябваше да се разпределят толкова неравностойно силите в различните състезания през 2015 г. С един тим участвахме на Европейските игри в Баку, с друг на Европейското, с трети – на Европейското за девойки. Не бяха поставени правилно целите и дозирани силите. Сега съм амбициран, но моят избор стресира доста хора. Първата ми работа като нов селекционер беше да потърся съдействие от „Марица“ (Пд). Срещнах обаче мълчалив отказ.

- Защо?
- И аз нямам обяснение. Отидох при президента на клуба, разговарях с него. Помоли ме да изчакам до една седмица. Вече изтече почти месец, все още нямам отговор. Многократно се опитвах да вляза в контакт с президента. Не срещах съдействие и коректност. Но с тях и без тях национален отбор ще има.

- Вие бяхте един от най-силните критици на дългогодишния президент на федерацията Данчо Лазаров. Някои веднага заподозряха, че с вашето назначение инженерът е искал да ви запуши устата и е туширана опозицията във ваше лице?
- Войни с Лазаров не съм водил. Просто съм един от хората, които му казват истината в очите. Самият Данчо и неговите хора от ръководството гласуваха против моето назначение.

Но просто УС надделя
в спора и аз спечелих

Аз не съм обаче част от „светата троица“, която взима решения във федерацията. Не съм бил допускан, а и не съм имал желание.

- Валентин Заяков отправи доста остри критики към Лазаров. Съгласен ли сте с него?
- С част от предложенията, които даде Заяков, съм съгласен. Волейболът ще има полза. Дразни ме липсата на прозрачност в делата на федерацията. Един пример ще дам. След края на Мондиала за мъже и жени в Канада от местната централа само две седмици по-късно излезе доклад за приходите, за разходите и т.н. Докато при нас е „тъмна Индия“. Отчетността се знае и споделя само между двама-трима души. БФВ има спешна нужда от прозрачност.

- Доволен ли сте от развитието на Пламен Константинов?
- Него го чакат много тежки две години. Двамата коментираме от време на време ситуацията. Казах му преди олимпийските квалификации в Германия следното: „Пламене, или се отказвай, или се захващай за много сериозна работа“. Той трябва на практика да гради нов отбор. Не му е лесно и няма да му бъде.

- Много специалисти го подложиха на критика заради някои негови погрешни ходове по време на последните два големи турнира...
- (Прекъсва ме). Няма безгрешен човек. За мен крайният резултат трябва да бъде показател за качествата на един треньор. Догодина на европейското се надявам Пламен да се докаже.

- Волейболните мъжки национали бяха избрани за Отбор №1 на годината. От художествената гимнастика обаче се обидиха на журналистите, защото бяха пренебрегнати...
- За мен художествената гимнастика не е колективен спорт. Не е и масов такъв. Да, те постигнаха по-големи успехи, но те пък нямат масова публика у нас. Не би трябвало да се сърдят.

- Ако Матей Казийски беше се върнал в националния отбор, щяхме ли да се класираме за финалите в Рио де Жанейро?
- Едва ли, едва ли. Конкретно за квалификациите в Германия говоря. Обаче ако беше играл на Евро 2015, може би щяхме да станем шампиони.

- Защо все така се получава, че сме на крачка от триумфа, но не ни достига нещо уж малко, което се оказва всъщност голямо?
- Да, така е. Когато каруцата се обърне, пътища много. Истината е, че нямаме и кой знае каква конкуренция, нямаме равностойна резервна скамейка, не сме от богатите нации, които имат по 35-40 души.

- Вие сте един от откривателите на Пламен Константинов...
- Е, силно е да се казва, че аз съм го открил.

Той просто е
рожба на „Славия“

И не само той, и доста други звезди минаха оттук – Андрей Жеков, близнаците Братоеви, Ивайло Гаврилов, Казийски и т.н. Искаме отново да превърнем „бялата“ школа във водеща у нас.

- Вие лично простихте ли на Матей Казийски?
- Аз никога не съм влизам в конфликт с него. Интригата я направиха други хора. Наистина не поддържам контакти с Матей. Не мога да го обвинявам за това, което направи преди години. Случаи като този колкото искаш в историята има. Двамата с Радо Стойчев не са прави да бойкотират България, но не мога да им давам съвети.

- Радо Стойчев ли изигра ролята на Юда при случая с „бягството“ на Матей тогава?
- Той е човек, който си гледа интереса. Имайте предвид, че Стойчев две години работи в „Славия“, и то след като преди това го отхвърлиха всички отбори – и „Лукойл“, и ЦСКА... Ние му се доверихме, приехме го с отворени обятия, той обаче предаде и мен, и останалите. От човешка гледна точка не беше прав. Не съжалявам иначе, че беше в „Славия“, защото помогна много.

- Каква е истината за скандала с Казийски? След толкова изминало време вече може да я разкриете.
- Радо Стойчев дойде тук със спортния директор на „Тренто“ и ни предложи да изплатят договора и неустойката. Поставиха едно-единствено условие – „Славия“ да прекрати договора с „Динамо“ (Москва). Ние отказахме, защото все пак подписът е на самия състезател и не искахме да участваме в конфликт. Това е истината. И тогава Стойчев обяви: “Щом не искате, ние ще го прекратим, но повече с вас не искам да имам никакви взаимоотношения“.

- „Славия“ получи ли някаква трансферна сума?
- Не. Нито стотинка. За съжаление не получихме подкрепа и от федерацията. Оставиха ни сами да се оправяме.

- Два пъти сте изхвърлян от волейболното движение. И двата пъти ли беше несправедливо?
- Разбира се. И в двата случая бях напълно невинен. Какво значи изхвърлен? Когато Данчо Лазаров го взе едното решение, аз дори не се занимавах по това време с волейбол. Когато не си приятен и казваш истината, така става. Правят всичко възможно да те елиминират. Първия път го стори Вальо Заяков. Заради случая с Иво Гаврилов, който беше подписал два договора – с гръцкия „Олимпиакос“ и с италианския „Рома“. Заяков изкара, че „Славия“ била разрешила това да се случи. Истината е по-различна. В договора на Ивайло с гърците нямаше подпис и печат на „Славия“. А с „Рома“ подписахме, защото Гаврилов каза: „Аз отивам в Рим да играя и няма кой да ме спре.“ Заради този гаф трябваше да го отнесе висш служител на федерацията, който отговаряше за сертификатите. Как да бъда наказан, след като не съм си сложил подписа никъде? Второто ми изваждане беше по искане на Лазаров. Понеже водехме война, и то сериозна, с него. Не бях съгласен с неговите методи на управление. В края на краищата той се убеди, че когато един човек иска да прави нещо, никой не може да му го забрани. Който си иска, си го прави. Но не чак толкова Лазаров беше виновен, колкото глашатаите и слугите около него. Много се разду навремето една разправия между мен, Митко Иванов – Чукчето, и Верка Николова. С Верка не съм имал разправии. Винаги съм подържал отношения с нея. Даже и треньор съм й бил. Но не искам да се връщам назад. Това са вече минали работи. Оттук нататък ще правя сериозна подготовка за изграждане на силен женски национален отбор. Не ме интересува какво е било досега.

- Вие сте родом от Лом. Как се озовахте в „Локо“ (Пд)?
- В Пловдив попаднах в спортния техникум „Васил Левски“. Много е интересна моята история. В Лом съм участвал на окръжни и ученически първенства по хандбал, баскетбол, футбол и волейбол. Много дължа на Маргарит Кръстев. Той беше треньор по баскетбол. Случайно ме забеляза и ме нави да се запиша в техникума с този спорт като приоритетен. Кръстев подробно ми обясни кога се провеждат приемните изпити. Пристигнах в деня на изпита по баскетбол, но предишния ден пък Киро Недев буквално ме „открадна“. „Нищо, че си се явил за баскетбол. Я ела утре за по-сигурно да те пробваме и на мрежата.“ И така... За по-сигурно реших да се явя и на двата изпита. Барем от двете поне на едното да ме огрее. Още след първия изпит Недев ми каза: „Приет си, можеш да си заминаваш.“ Там имах още един мой съгражданин, също волейболист - Емил Вълчев. Само че той влезе преди мен в казармата.

Наложи се да
повтарям последния
курс в техникума

- Така ли? Защо?
- Поради спортни съображения (смее се). От дружеството искаха на всяка цена да ме задържат. То не е срамно, срамно е да ви кажа по какъв предмет ме оставиха на поправка.

- По какъв?
- Психология. Но това беше политиката на клуба тогава. Аз живеех в общежитие до Централна гара, хранех се в стола на БСФС редом със звезди като Зума, Чико, Тумби и т.н. Получавах си една прилична стипендия. Кой ти бърза да влиза в казармата (смее се)?

- На Олимпиадата в Мюнхен сте имали инфарктни ситуации по време на атентата срещу израелските спортисти. Волейболистите сте били настанени в съседен жилищен блок на този, в който станаха убийствата...
- Да, така беше. Какво да ви кажа? Лежах си в леглото, когато по едно време се почна – гърмежи, сирени, писъци. Както се казва, почти цялото олимпийско градче се беше вече разбудило. Изобщо не се виждаше какво се случва на улицата пред нас. Следяхме ситуацията само по телевизията. Беше като на кино. Ние не посмяхме да излезем навън, не ни и разрешаваха. Разбрахме чак на сутринта какво се беше случило. Но имаше един стрес у нас. Особено след атентата на всяка крачка бяха поставени военни с автомати. Патрулираха, обикаляха и не беше много приятно. В родината ни близките се бяха побъркали от притеснение. Търсехме дълго телефонни кабинки, за да се обадим вкъщи и да съобщим, че всичко е наред. Нямаше мобилни телефони тогава (смее се).
Милен ДИМИТРОВ