Един от славните футболисти на ЦСКА Ивайло Киров става на 60 години днес. Той е три пъти шампион на България, четири пъти носител на Купата на България, четири пъти носител на Купата на Съветската армия и веднъж на Суперкупата. Иво е на „Армията“ от 1984 до 1994 година и е част от „Славната армейска чета“ в периода 1985-90, за която наскоро излезе книга, превърнала се във фурор сред „червената“ общност. Не само част, а и основен стълб. Киров беше изключително фин и техничен футболист с голям принос за постигнатите победи и спечелените трофеи. Неговата мощ и тази на ЦСКА се пренася и на европейското футболно поле, където през 1989 година играе полуфинал за КНК, а през пролетта на 1990 година и четвъртфинал за КЕШ. Във връзка с юбилея БЛИЦ потърси Ивайло Киров за интервю.
-Здравейте, г-н Киров. Честит юбилей!
-Благодаря ви.
-Къде ви откривам?
-В родния ми град Шумен. Радвам се на прекрасно здраве, е не съм в прекрасно настроение с оглед годините, които вече станаха 60. Но няма как (смее се). Животът си върви.. Работя тук в Шумен, в общината.
-Много трудно се свързах с вас, телефонът ви все даваше заето.
- Ами не е спрял да звъни. Хубавото е, че имам много приятели и много познати. Всички в Шумен ме познават. Звънят ми, за да ми честитят. И то не само от родния ми град, но и от други места. Не мога да смогна от поздрави, за което много благодаря.
-Да се върнем за кратко назад във времето. Преминавате от Шумен в ЦСКА през лятото на 1984 година. Как се стигна до трансфера?
- Преминах в ЦСКА още преди да вляза в казармата. Още през зимата на 1984 година имах тайна договорка с „армейците“, че от лятото ще акостирам в отбора. Малко след това се появи интерес към мен и от другите три столични тима Левски, Славия, Локо София. „Сините“ бяха най-настоятелни. Имаше много любопитни ситуации, защото в Шумен беше пристигнал техен човек с цел да ме открие и да ме уговори за Левски. Аз обаче не се прибрах вкъщи. Криех се. Същевременно никой не знаеше за ЦСКА, включително и родителите ми, лека им пръст. Но аз не се подадох на никакви изкушения. Спазих уговорката и лятото пристигнах при „червените“.
-Каква беше реакцията ви?
-Смесено чувство на гордост и на притеснение. Та бях попаднал в една съблекалня с Георги Велинов, Георги Димитров, Стойчо Младенов, още и още светила. Аз бях още дете… Но ме приеха добре, помогнаха ми за адаптацията.
-Само след година ЦСКА е разформирован. Трябва да започнете почти от нулата…
-Да. Тежък период беше след финала за Купата на България с Левски през 1985 година. Но хубавото е, че на сцената се появи Димитър Пенев, който сформира отбор от опитни и млади момчета. Младите изпъкнаха и по най-добрия начин се възползваха от дадения им шанс. Пената тогава показа какво означава да имаш нюх за футболисти и набито око. Така се превърнахме в голям отбор, в който над всички беше триото Стоичков-Пенев-Костадинов. Превърнахме се в непобедима машина. Говоря съвсем сериозно, без да преувеличавам. Печелехме с лекота, играехме разкрепостено и красиво. Ненапразно 1989 година беше нашият апогей – спечелихме всичките 4 купи, стигнахме преди това полуфинал за КНК срещу Барса, а през есента разбихме Левски с 5:0.
-Преди това през 1987 година постигате първи дубъл при старши треньор Димитър Пенев?
-Да. Тогава нашият лидер беше Лъчо Танев. Направи невероятен сезон. През есента обаче Лъчо получи възможно най-тежката контузия във футбола…
-Споменахте Барселона. Имаше ли вероятност да изненадате Барса през април 1989 година?
-Вижте, ако Любо Пенев, на когото сега пожелавам възстановяване, беше играл в двата полуфинала тогава, вероятно резултатите щяха да са други. Любо обаче пропусна двубоите с Барса заради контузия. Има и още нещо. На реванша бяхме без Трифон Иванов, който беше наказан. А и срещата тук в София започна с една грешка на Джеки Димитров. После обаче Джеки, които беше изключителен характер, се окопити и заигра на познатото си желязно ниво. Всички имаха респект от него, включително и треньорите. Невероятен футболист беше той.
-Вечните дербита с Левски помните ли ги?
- По времето на този период, за който става въпрос в книгата, имахме повече от положителен баланс…
-..а вие два пъти сте сред голмайсторите…
-Да. Веднъж беше на финала за Купата на България, който спечелихме. Но аз помня най-вече едно дерби.
-Предполагам 5:0 или 4:1 на финала за Купата през 1988 година?
-Не само. Най-вече си спомням онзи мач в огромния дъжд, в онази невероятна буря. Тогава духаше и валеше толкова силно, че не се знаеше футбол ли играем или нещо друго.
-Имате предвид мача за първенство, игран на 17 септември 1988 година и завършил 2:2?
-Точно. Поведоха ни с 2:0, изравнихме им за 10 минути. После ги награбихме, но токът на стадиона спря и настана пълен мрак.
-Да, тръгна слух, че човекът, който се грижи за осветлението на Националния стадион, е бил привърженик на Левски.
-Какъв слух. Така си беше.
-Не, не. Оказа, че човекът е славист.
-Няма такова нещо. Левскар беше. Щяхме да ги обърнем, но спирането на тока ги спаси. Пък и заваля още по-силно и вече беше съвсем невъзможно да се играе футбол… И до днес никой не може да ме убеди, че не спряха нарочно тока.
-Кое беше най-силното оръжие на този ваш славен отбор?
-Колективът. Много задружни бяхме. Често се събираме да разпуснем – я по празници, я по рождени дни, я да полеем победи и титли. Това наистина беше една непобедима, една славна армейска чета!
Румен ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
