Ивет Лалова гостува в предаването "Код спорт" по TV+. Спринтьорката говори за олимпийските игри, големите битки и разочарования и смейния живот в италианския град Риети.

- Ивет, какво е обяснението ти, че на Олимпиадата в Рио само жени завоюваха медали за България? Този факт коментираше ли се в олимпийското село?
- Честно казано от момента, в който започна Олимпиадата за мен, имах все по-малко срещи и контакти с голяма част от нашата делегация. Знаете, че програмата на самата лека атлетика на олимпийските игри е много интензивна. Общо взето денят ни преминаваше между три хранения и транспорт до стадиона и обратно. Затова не съм чула да се коментира. Но мен не ме изненадва. Не мисля, че тази Олимпиада е някаква дискриминация спрямо мъжете, защото на предните олимпийски игри имахме мъжки медал в бокса. Просто така се е случило този път.

- Как е в Италия, където ти прекарваш повече от времето си? Например Италия от осем златни медала, седем са за мъже.
- Не знаех тази информация. Много интересно. Явно е обратното там. Смятам, че зависи от самите спортове, от моментното състояние, как се развива мъжката или женската половина в този спорт. Но италианците нямат медал в атлетиката, какъвто ние имаме тази година.

- След Рио  2016 намекна, че смяташ да останеш на пистата още четири години. Това се прие с изненада, тъй като явно хората очакваха от теб нещо друго. Кое най-вече ти повлия да продължиш в големия спорт?
- Това, че слушам себе си. Слушам своето тяло. Смятам, че мога още да дам, още да постигна, още да развия чисто професионално. Ако трябва винаги да слушам това, което хората искат или очакват от мен, аз трябва да бъда нещо много по-различно от моите лични разбирания и виждания за самата мен. Смятам, че има още какво да дам и да развия в спринтовите дисциплини, особено 200 м, която за мен е доста по-нова дисциплина. Затова реших да не спирам. Защо пък трябва да спра след олимпийските игри? Разбирам, че тогава голяма част от спортистите спират, но причината е, че губят мотивация. Много е трудно в годината след олимпийските игри да тръгнеш пак от нулата, пак наново и да чакаш толкова дълго време. В нашия спорт - атлетиката всяка година имаме голямо първенство - европейски или световен шампионат. Моята мотивация е съвсем близо - през август 2017 г. на световното първенство в Лондон.

- Сама ли взе това решение или имаше семеен съвет със съпруга ти?
- Определено усещам отговорността на всяко мое решение. Със сигурност имах нужда от подкрепата на най-близките си хора - на моето семейство, на моя съпруг. Ако един от тях беше казал: "Е, защо продължаваш сега? За мен няма смисъл...", може би нямаше да взема това решение.

- Симоне и сестра ти Ани са били първи "за".
- Всички, цялото ми семейство. Дори сякаш не са очаквали нещо друго.

- А казвала ли си някога "баста" и по един-два дни да не тренираш и да се отдадеш на почивка или на други занимания?
- В пика на подготовката, не. Тогава не можеш да си го позволиш, защото толкова устремено гониш целта и се готвиш за този ден, за този час, за този момент. Някак си не можеш да направиш не крачка назад, а дори пауза за момент. По-скоро си го казвам в края на сезона, когато наистина вече не ти се пътува, не ти се състезава, не ти се тренира, не ти се прави нищо. Обаче това нещо се променя само за няколко дни. Малко бягство и после започва да ти липсва много - дисциплината, режимът, това да бъдеш посветен на нещо през цялото време.

- Има ли нещо наистина специално в това да си най-бързата бяла жена в света? В началото на века ти беше на трона.
- Все още никой не ме е свалил от него. (смее се) Дафне Схипърс се опита, но все още не ме е свалила от трона. Но й го пожелавам от съце. Наистина вярвам, че това момиче ще развие своите резултати. Освен, че звучи една идея расистко самото изказване, аз винаги го приемам като комплимент за моята работа и за работата на моя треньор Константин Миланов, с когото заедно стигнахме до това място, до този трон. Осъзнавайки в годините колко е трудна тази дисциплина, колко е къс този спринт, колко е претенциозен и колко неща зависят, се сещам колко е силен този мой рекорд и че може би самата аз няма да стигна отново до 10,77 сек. Наистина осъзнавам, че това е много голям резултат.

- Обикновено с годините човек се укротява като ентусиазъм, а дори и някои черти на характера се притъпяват с времето, явно при теб не е така. Как успяваш да запазиш твоя марков хъс?
- При мен по-скоро с годините се изяснява все повече идеята за това какво искам да правя и коя искам да бъда. Смятам, че това е много важно, защото носи едно вътрешно спокойствие, удовлетворение, посока в живота - не само на пистата, а и по принцип. Може би това, което ме спасява и ме кара да бъда все по-надъхана и настървена е, че винаги съм позитивно заредена, гледам позитивно на живота. Вярвам в себе си, оценявам много своите усилия, уважавам обаче и труда и работата на своите конкурентки, както и на всички, които работят за мен. Знаете, че ние, спортистите, не сме сами. Около нас винаги има един екип от хора, които "буйстват" наравно с нас и накрая остават в сянката, а ние обираме овациите. Може би това, че оценявам все повече колко е трудно и колко много работим, може би това е разковничето.

- Как усещаш разликата между Ивет Лалова днес и момичето, което изненада света с 10,77 сек., когато проби в световния елит?
- Може би именно това, че сега знам много по-добре коя съм, какво мога да очаквам, какви са възможностите ми. Докато тогава бях едно момиче, което си мислеше, че тепърва започва един безкраен дълъг път и ще бягам все по-бързо и все по-бързо. (смее се) Това е илюзията, когато си на 20 години, на 30 вече мислиш по друг начин.

- Какъв е коментарът ти за това, което се случи с руския лекоатлетически отбор и отстраняването му от Рио 2016? Борбата с допинга не е ли "мисия невъзможна"?
- На моменти наистина изглежда като една невъзможна мисия, но ако я няма тази борба... Силите са абсолютно изравнени. За едно спокойствие на голяма част от останалите спортисти и атлети, трябва да се показва какво се случва и да се води една постоянна битка. Не мисля, че нещата някога ще бъдат еднакви, че всички атлети могат да бъдат проверявани по един и същи начин, еднакъв брой пъти дори, защото това са страшно много средства. Но аз се чувствам една идея по-спокойна, ако знам, че моите конкурентки се състезават и тренират при същите условия и правила, като за мен. Ако аз мога да спазвам доста правила, т. нар. антидопинг закони, трябва и другите да го правят. А не да играят двойна игра и буквално да си правят каквото искат. Не е справедливо. Все едно ти изминаваш дълъг път и изведнъж някой преминава по късия и казва, че е по-добър от теб. Беше грозно да изкарат цял отбор от олимпийските игри. Ние бяхме почти срещу тази сграда. Виждах сградата на руския отбор, която беше празна и беше тъжно. Странно бе, че ги нямаше в атлетиката. Съжалявам за много мои колеги, защото нямаме сигурност и 100-процентово доказателство, че всички са нарушавали допинг правилата. Ако има някои, които са пострадали, е нечестно и нелепо спрямо тях. Трябва да има драстични мерки, няма друг начин да се спечели тази битка.

- На всяка Олимпиада си сред секссимволите в различни медийни превюта и класации. Как се отнасяш към популярното "и сме най-красиви, и сме най-добри"?
- Смятам, че цялата дамска част от отбора ни са едни много красиви, прекрасни момичета, дами. Можем само да се гордеем с това. Иначе приемам тези класации с насмешка. Не ги взимам на сериозно, защото както казвам винаги - не ме карат да бягам по-бързо и съответно не мога да спечеля нищо повече от това, което съм постигнала.

- От скалата от 1 до 10, колко суетна е Ивет Лалова?
- Иска ми се да кажа едно, но може би е 3-4, защото и аз понякога изпадам в чисто женски състояния и задавам на съпруга ми понякога един и същи въпрос - харесва ли ти? Понякога изпадам в лека суетност, но се опитвам да го прикривам.

- Как спринтираш по всички задачи? Само през последните месец-два бе активно лице на кампанията за диабет, грижиш се за детската си лекоатлетическа академия, направи модна линия, реагира на всички желания на журналисти за интервюта. Как се оправяш?
- На почти всички, защото винаги остават много от вашите колеги, които казват: "Ето, тя не иска да дойде при нас!". Онзи ден ме питаха дали умишлено не съм искала да бъда в едно предаване. За съжаление не мога да се разкъсам и да бъда навсякъде. Извинявам се, защото понякога това спира вашата работа, за да мога аз да върша повече моята. Правя го с помощ. Да е жива и здрава Ани Лалова, която толкова умело държи под контрол целия екип, за да могат да се случват всички тези неща. Искам много да й благодаря, защото рядко го правя и рядко се сещам. На първо място тя ми е сестра и приемаме за нещо нормално сестрите да си помагат, да работят една за друга. Но без нейната помощ, аз нямаше да мога да направя нито едно от тези изброени неща. Затова е много важен екипът, с който се работи и някой да държи всички изкъсо и да ръководи процеса

- Състезаваше се с много славни ветеранки, когато проби в елита. Днес пък се съревноваваш до момичета от новата вълна като Илейн Томпсън и Дафне Схипърс. Кога бе по-вълнуващо?
- Винаги е вълнуващо. Когато се състезавах с ветеранките,  бях дете. Може би уцелих три поколения спринтьорки от Мерлин Оти и американките, които доста отдавна спряха да се състезават, минах през една вълна на европейски спринт и сега, съвсем ново поколение. В началото беше много вълнуващо в първите години, когато и аз бях по-млада, защото не знаех къде ще стигна и бинаги съм си мечтаела, че ще бия каките. След това като че ли силите бяха по-изравнени. В един момент както си дете, започват да слагат теб сред ветеранките и всички стават деца за теб. Случвало ми се е и на мен по състезания, когато погледна стартовия списък, да видя все по-близки до 2000 г. като рождени дати. Но сега имам опит, който ми носи много повече удоволствие и много по-голямо удовлетворение от това, което правя. Смата аз смятам, че съм се подобрила и усъвършенствала.

- Как те промени зловещата контузия през 2005 г.? Имаш ли още кошмари на тази тема? Най-големите ти страхове, когато лежеше със счупена бедрена кост? Извинявай, че те връщаме към този момент...
- Няма проблем, аз съм говорила толкова много по тази тема и от психологическа гледна точка е добре, че се връщам, защото така смятам, че съм го преодоляла много пъти. Обичам да казвам, че ако не бях преодоляла този момент и все още имах някакви страхове, нямаше да мога да бягам. То е както след една тежка катастрофа - да седнеш отново зад волана и да караш смело. Спринтът не прощава в такива моменти. Нямаш право дори за секунда да се поколебаеш. Наистина беше дълъг процес. Промени ме много, но ме изгради и като човек, и като спортист. Беляза не само кариерата ми, а и живота ми. Станах известна и по-обичана дори, с това нещо.

- Кое от стотиците твои състезания ти е в сърцето?
- Със сигурност, когато бягах рекорда - 10,77. Ще остане за мен един незабравим спомен, защото беше в Пловдив. Това беше невероятно състезание, тогава все още беше Купа Европа. Ние бяхме домакини, имаше известни спринтьорки. Спомням си Ким Геварт, която беше двойна европейска шампионка в дисциплината. Още тогава се бях устремила към този рекорд и успях да го направя пред родна публика. По това време, резултатът беше най-добър в света за сезона.

- Анализаторите твърдят, че си променила с годините начина си на подготовка. Доколко треньорът ти, италианският "професоре" Роберто Бономи е направил така, че ти да разчиташ основно не на мускулна маса, а на нещо друго?
- С бягане. За да не разчиташ на мускулна маса, трябва да разчиташ на други качества като скорост на издръжливост и трябва съответно да правиш един друг модел на тренировка, който е доста по-тежък. Именно тук идва най-странният и най-интересният момент, че обикновено това нещо с годините намалява, а при мен се получи обратното. Колкото повече растях, толкова повече увеличавах тези натоварвания, увеличавах самия метраж на тренировки и отсечки. Може би през последната една година обърнах повече внимание на качеството, т.е. да се работи на по-къси отсечки с по-големи почивки, но направени 100 % качествено.

- А кой спаси кариерата ти след тази ужасна контузия? Кои са хората, които застанаха до теб?
- Не мога да пропусна Константин Миланов, с когото работихме 13 години. Той дори бе свидетел на моята контузия. Беше първият човек, който буквално спа на един стол в болницата известно време и пое още от началото треньорски нещата в свои ръце, въпреки че не можех да ходя и да стъпвам много дълго време. Имах щастието и късмета майка ми да бъде мой личен рехабилитатор. Говорим за 24-часови грижи вкъщи. Пак стигаме до семейството, хората, които бяха около мен. Имах доста голяма дупка след тази контузия. Накрая дори трябваше да потърся друг треньор, друго място, където да намеря други стимули, за да спася кариерата си.

- Кой освен теб помогна да се разбие митът, че "белите не могат да тичат"?
- На първо място Привалова, определено сега е Дафне Схипърс, тъй като тя остана много близо до медала на 200 м. Дори първоначалната й реакция беше едно чисто разочарование - хвърли шпайковете си на пистата. Смятам, че ние разбиваме този мит. Просто се борим срещу много големи таланти.

- Последните години реши да се специализираш на 200 м, въпреки че имаш отличен старт, който е силен коз в късия спринт. Само огромната конкуренция на 100 м ли е причината?
- Наистина конкуренцията на 100 м става все по-ожесточена, нечовешка. Говорим за времена от 10,95, с които вече не се влиза на финал, което е нечувано и невиждано досега ниво в спринта. Но не е само това. Може би фактът, че в другата дисциплина тепърва имам да разучавам още неща, имам да работя и да усъвършенствам още много елементи, там се чувствам по-млада, по-неопитна и все още виждам пътя пред себе си, докато на 100 м с това 10,77 аз самата не знам как да го подобря, защото зависи от толкова много перфектни фактори.

- Може ли да те видим някога в най-дългия спринт - 400 м?
- Да, защо не! Тази година имах щастието два пъти да бягам щафета 4х400 м и се изненадах колко лесно беше, защото когато подготвяш 200 м като основна дисциплина, а не 100 м, се отдава по-лесно 400 м. Това е мечта на много хора, включително и на баща ми. Дори и треньорът ми Роберто Бономи казва: "Ти си си объркала дисциплината. Ако беше готвила 200 и 400 м, може би отдавна щеше да си световна шампионка."

- Как издържаш на любопитството и на въпроси от рода на: "Не мислите ли вече за дете"?
- В последователността - финал, медал, деца звучи прекрасно, но знаете, че каквито и планове да си направим, накрая някой друг решава как ще се случат нещата. Аз също през последните години много пъти бях решавала кога ще бъде финалът, кога ще бъде медалът и кога ще бъдат децата, но животът ми показа, че явно не съм го решила аз, поне засега. Надявам се скоро да дойде и този момент. При мъжете е доста по-лесно по време на кариера да станат бащи и да продължат да се развиват и да бягат, докато при жените не е така и за мен ще означава най-вероятно край на кариерата. Затова нека кажем - скоро.

- Ще ни разкажеш ли нещо за град Риети, където живееш със съпруга ти Симоне и как един елитен спортист понася семейсния живот?
- Риети е прекрасно градче. Предполагам с население около 50 хиляди. Най-интересното в него е, че има един стадион, който всеки ден е препълнен с деца. Преди няколко дни отидох следобед на тренировка, тъй като там учениците са само първа смяна. Учат по едно и също време и съответно тренират по едно и също време. Имаше над 500-600 деца. За сравнение, ако отидете на някой от нашите стадиони, особено в София като столица на България, има много по-малко. Със сигурност там правят нещо, което работи и дава резултат или поне са по-атрактивни за младите и ги привличат по-лесно към спорта и на стадиона. Факт е, че е малък град, много по-лесно се стига, дори може да се отиде пеша до стадиона и това е огромен фактор. В Риети атлетиката е много известен спорт. Турнирът, който се провежда там, винаги събира много звезди в световния спорт. Риети е едно лекоатлетическо градче. А семейният живот е много по-лесен, когато е със себеподобен. Когато живееш с друг спринтьор, чиято цел в живота и кариерата е в случая -  моят успех.

- Как прие успеха на Мирела Демирева и харесаха ли ти Игрите в Рио?
- Игрите в Рио ми харесаха. За мен това бяха четвърти олимпийски игри. Харесаха ми, защото беше една екзотична дестинация, за първи път бях в Южна Америка. Хареса ми публиката, тази сърцатост на хората, които бяха на стадиона. За мен определено моментът от самата Олимпиада, който ще запомня до края на живота си, беше откриването. Моментът, в който ми връчиха българския флаг, излязох и се потопих в тази атмосфера на "Маракана" - сам по себе си достатъчно известен стадион. А успехът на Мирела приех с едно сърце, изпълнено с обич и любов, защото нашият сезон тази година започна заедно. Двете бяхме на турнир в Пекин и там за първи път имах възможност да я опозная, да общувам с нея. Шегувахме се, че все едно сме на лагер, защото бяхме 5-6 дни на този турнир. Тя е една прекрасна млада дама, за която се надявам тепърва да предстоят най-големите успехи. Безкрайно съм щастлива, защото медал в леката атлетика и то в една дисциплина, чисто "българска", каквато ние смятаме, че е високият скок, е много голям успех за целия ни спорт.

- Къде ще празнува Ивет Лалова Нова година?
- Това е интересен въпрос и все още нямам отговор на него. Ние със съпруга ми винаги се разкъсваме между България и Италия. Съответно в началото на януари винаги търсим да направим някъде лагер при малко по-топли климатични условия. Затова винаги става много сложно с празниците. Още повече - не мога да си позволя да не тренирам, всичко минава в сянката на тренировките. Но се надявам да бъдем в България.
 

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, "Код Спорт" TV+