Футболният бизнес в България със сигурност не започва от Кирил Домусчиев, нито от Тодор Батков или от “титаните” Борисов и Иванов в ЦСКА. Сега ги наричаме благодетели, собственици и президенти. А преди години бяха просто шефове, които се опитваха да правят футбол покрай бизнеса. Вестник “ШОУ” намери един позабравен герой, човек от прехода, който остави диря в българския футбол. В следващите редове ще станете свидетели на присъствието на колоритния Станислав Танев-Камилата. Свързва ни с него друг футболен ръководител от онези години – Страхил Димчев.

 

-Г-н Танев, изчезнахте от хоризонта.

-(смее се). Не сме, просто никой не ни търси. Сега други хора правят футбола, минават по нашия път. Някога футболът беше красива игра, която вдигаше адреналина. Караше те да се палиш, сега повечко на бизнес го обърнаха.

-Преди футбола обаче сте борец. Кой ви тласна към тепиха?

-Брат ми тренираше борба. На един турнир обаче получи лоша контузия. Прибра се вкъщи и майка ни започна да го критикува, че е бил мекушав, че не става за борец. А аз по това време бях палаво дете,  жилав, не ме свърташе на едно място. И майка ми лично ме насърчи да започна да тренирам. Рядко се получава така, родителите много, много не карат децата си да се занимават с бокс или борба. Какво да ви разказвам?! В началото бях страшен екземпляр, правех две набирания и четири лицеви опори, за нищо не ставах. После обаче се оправих. Един от първите ми треньори – Теньо Тенев, бог да го прости, ми каза, че от мен ще стане борец. Учих в спортното училище в Стара Загора от пети до осми клас.

-Добър борец ли бяхте?

-Да не звучи нескромно, но мисля, че бях добър. Още на 15 години, на европейското в Дания, спечелих сребърен медал. Излигавих се на финала, след като поведох с 2:0. Можех да спечеля и златото. Няколко години участвах на почти всички международни турнири. Бързо обаче подобрих физиката си и се състезавах в най-горните категории. Бях втори избор след Атанас Комшев. Дали заради самия мен, или просто така се стекоха обстоятелствата, но не успях  да направя сериозна кариера в борбата. Ама съм побеждавал  почти всички европейски и световни шампиони, а

 

руснаците ми

бяха абонати!

 

Спомням си, че направих за смях поляка Малина, който стана европейски шампион през 1986-а, след като победи нашия Комшев. Аз после го хванах и го размазах. Надвивал съм и руснака Владимир Попов.

-Защо всички сложиха под един знаменател борците?

-Пълна глупост. Всичко тръгна от мутрите в началото на 90-те години. Яд ме е, че бившите състезатели по борба, легендите, също влизат в тази категория заради това измислено нещо. Едно е да си борец, а съвсем друго мутра с бухалка в ръка.

-Защо напуснахте борбата и се запалихте по футбола?

-Още като дете много играехме. Някъде 8-9-и клас се запалих още повече. Ритах в селския отбор на Бяло поле. Вкарвах много голове, няколко пъти станах голмайстор на долните дивизии. В един момент обаче бях на лагер с борците, все още съчетавах двата спорта, и един от противниковите отбори ме мина по голове. Побеснях (смее се), как така ще ме победят. След това влязох в казармата, в ЦСКА. Там се запознах със Страхил (б.а. – има предвид Страхил Димчев). Той тъкмо се уволняваше, беше ми стар войник.

-От казармата ли започна всичко?

-Да, може да се каже, че там намерих приятелите си и започнахме всички общи начинания. Първо се запознах със Страхил, а той вече се знаеше с Гриша Ганчев и Ангел Бончев. Те пък движеха с Крушата (б.а. – Стефан Мирославов по прякор Крушата е първата жертва на показните убийства. Застрелян е през 1993 г със снайпер от 70-80 метра). Ганчев и Бончев са по-големи от мен, Гриша вече беше студент в Икономическия университет в София. Колко сме купонясвали заедно...Хубави години бяха. Борците бяхме много задружни, по 40-50 човека, като едно семейство. Това ни отличаваше нас от останалите спортисти, много си помагахме, разчитахме един на друг.

-По-рано споменахте за мутрите, вие имахте ли работа с такива хора?

-Не, категорично. По това време и СИК, и ВИС ни помагаха. Можех да разчитам и на едните, и на другите. Най-лошото обаче е, че се разделиха. Ако бяха останали една голяма фирма, можеше да помагат не само на спорта, можеха да движат по-мащабно нещата.

-Как така сте получавали закрила и от двете групировки?

-Може би нашият бизнес не влизаше в тяхна територия. Знаете ли, сядах на една маса и понякога дори не знаех кой от коя групировка е. Питах ги: “Абе, ти от СИК или ВИС си?” (усмихва се). Истината е, че всички много се уважавахме.

-От какво изкарахте първите си пари?

-Започнахме с легален внос на кока-кола. Страхил вкарваше бяла техника от Сърбия. Така започнахме всичко, тогава времената бяха такива, че беше добре да правиш бизнес. Използвахме момента...

-(прекъсвам го). За да се насочите към футбола.

-Точно така. Но то има малко предистория. Аз играех за село Кирчево, Ловешко. Бяхме в една група с останалите селски отбори, а за един от тях риташе Страхил Димчев. Веднъж ги бихме с 2:1, въпреки че той вкара гола за неговия отбор. Ядоса се, реши да ме привлече при тях и да направим нещо сериозно. Така се роди идеята за “Олимпик” (Галата). Започнахме да се занимаваме с отбора през 1993 г. Тогава той беше в “А” окръжна, т.е. в селската група. Играеше с  Градешница, Български извор, Гложене... В края на първия ни сезон 1993/94 влязохме във “В” група. Тогава започнахме да се замисляме за сериозни неща.

-Годината е 1994-та, когато каните Ферарио Спасов за треньор.

-Седнахме аз, Страхил и Феро в едно кафе. И Феро започна да ни задава малко глупави въпроси, “Абе, момчета, сериозна ли е работата, какво ще правим, футболистите ще имат ли въобще екипи и обувки.” Тогава Страхил стана и

 

отвори

багажника

на колата

 

а вътре най-новия модел екипи и бутонки “Адидас”. Феро се хвана за главата, но разбра, че сме сериозни хора и говорим за футбол. След това му казахме кого да привлечем, взехме Юлиян Манев (б.а. – по-късно част от отбора, който играе в “А” група) и още няколко момчета.

-През следващия сезон вече сте във “В” група.

-О, имаше люти битки по терените. Но винаги до ръба на позволеното, никога не сме били грубияни и убийци, каквито опитваха да ни изкарат. Работехме много, от сутрин до вечер. Знаете ли, че правехме неща, които се съмнявам и в момента уж големите професионалисти да ги вършат. Ходехме на почти всеки мач на съперниците, разузнавахме им играта. И аз съм пътувал, гледал съм тренировки на останалите отбори, за да бъдем подготвени. Искам да уточня, че не сме купували мачове, защото знам, че ще ми зададете и такъв въпрос. Постигахме успехите с упорит труд и амбиция, както и с точните хора, които се събрахме на едно място.

-Няма как да скриете обаче, че останалите отбори ги е било страх да гостуват в село Галата?

-Така беше, но защото биехме с по шест-седем гола във всеки мач. Играехме настървено, бяхме страшен отбор. Докато още бяхме във “В” група, голяма част от момчетата бяха зидаро-мазачи, строители, през седмицата работеха, а в неделя играехме за удоволствие. Хората в селото бяха луди, пълнеха стадиона на всеки мач. Вярно, че атмосферата беше гореща, но...знаете ли по колко души ни подкрепяха и при гостуванията. Тръгваха с коли, камиони, кой с какво намери, за да бъдат с нас.

Спомням си едно наше гостуване в съседно село. Хората не искаха да излязат и да играят с нас, знаеха, че ще отнесат доста голове. Страхил отиде и нареди едни момчета да окосят терена. Забавихме мача, но играхме. Победихме с 12:0, а след това Страхил организира и банкет, нахрани ги и те бяха доволни. Хем бяхме играли футбол, ние победихме, а противниците се почерпиха (смее се). Такова време беше, на романтичния селски футбол.
 

-(усмихва се). О, откъде се сетихте?! Вярно, че имаше една врата, която беше станала част от местния фолклор. Футболистите на останалите отбори разправяха, че

 

в Галата

затворят

ли вратата

 

няма излизане. Сега се сещам, че доста отбори не искаха да идват и да ни гостуват в Галата. Според правилника, ако един път не се явиш на мач, не понасяш сериозно наказание, при втори път вече “гориш”. И някои от отборите използваха възможността да не идват в Галата, защото така и така знаеха, че ще загубят с много. По това време си майтапехме, че дори и “Милан” да дойде няма да може да ни победи на нашия терен.

-Сигурно никой не е смеел да ви окаже съпротива, след като вие сте бил на терена, а сте имал и подкрепата на Гриша Ганчев? Съдиите подпираха ли ви?

-Бяхме добър отбор, не сме се ползвали с подкрепата на реферите. При гостуванията никак не ни жалеха. Гледаха да ни наритат хубаво, за да си го изкарат заради превъзходството ни. Разберете, бяхме сериозни хора, не обичахме да ни лъжат. Обещавахме толкова пари, колкото можехме да дадем, нито стотинка повече. Изкарвахме футболистите от под душовете, за да им раздадем обещаните премии или заплати. Може и малко да са били, но като кажем днеска, значи днеска, а не утре или след две седмици. Правехме го, за да знаят момчетата за какво са бъхтели допреди няколко минути на терена.

-Защо бяхте се превърнали в трън в очите на много футболни хора?

-Не знам, но едно е сигурно, много хора ни попречиха да влезем в “А” група една година по-рано. От есента на 1995 г бяхме вече в “Б” група, но през първия сезон останахме на седмо място. Доста често започнахме да чуваме приказки, че село Галата не може да има отбор в професионалния футбол. Знаехме, че стадионът в селото няма нужните условия и затова се преместихме в Тетевен. Веднага направихме подобрения на стадиона и през сезон 1996/97 станахме втори в “Б” група, след “Литекс”, което ни даде право да играем от следващата година в “А” група.

-През есента на 1997-а започнахте в “А” група.

-Още в първия ни мач в Тетевен победихме “Нефтохимик” с 3:1, а тогава те бяха действащи вицешампиони от предишния сезон.

-Идва четвъртият кръг и срещата с “Левски”?

-Да, победихме ги с 2:1. Поведохме с 2:0, а после Гонзо намали за 1:2. Андрей Желязков-Жужо имаше претенции към съдията. Нормално, появи се нов отбор, с който останалите трябваше да се съобразяват, а големите не обичаха да губят.

-По това време Гриша Ганчев започва да изгражда големия “Литекс”. Помагаше ли ви?

-Ние продължихме да работим заедно. Първо ние му помагахме на терена, след като бихме част от конкурентите на “Литекс”. Те също са ни помагали, даваха ни част от ненужните футболисти да се обиграват при нас. По това време бизнесът ни вървеше, успяхме да привлечем много качествени футболисти. При нас играха Запрян Раков, Марин Бакалов, Живко Желев, Юлиян Манев и други. Нали ви казвам, имахме финансови възможности, но не като на водещите отбори. Търсехме и привлякохме футболисти, които ще играят със сърце, а не толкова за пари. Имахме страхотни отношения помежду си. Излизахме заедно по заведенията, често вечеряхме заедно. Имахме си доверие. Когато станеше напечено сядаме и си казваме: “Айде сега, давайте, ще бойкотираме ли?!” После изглаждахме всичко, срещу кого да бойкотираме, като ще навредим на самите нас. До толкова си вярвахме, че се е случвало футболисти да влизат в колите ни, да взимат колкото пари си поискат, но никога не са ни лъгали.

-Помните ли случая с Ралчев и счупения крак на Методи Деянов? (На 25 април 1998-а в 8-ата минута на мача Димитър Ралчев влиза грубо и чупи на две крака на Методи Деянов. Дори на железния Трифон Иванов му прилошава при гледката и иска обяснение, но получава плюнка в лицето от Юлиян Манев.)

-Естествено, не беше приятно. През пролетта посрещнахме ЦСКА, направихме 0:0. Тогава в техния състав бяха Емил Костадинов, Лечков, Трифон Иванов, Кременлиев, Бончо Генчев, Ивайло Андонов, Стилиян Петров. Гостуванията на “Левски” и ЦСКА бяха голямо събитие, празник за региона. Целият отбор скачаше, беше готов за битка, но позволена. Получи се нещастен случай, никой нямаше вина за

 

инцидента с

Мето Деянов

 

Изказахме извиненията си на ЦСКА, приеха ги. Малко след този инцидент на наш футболист беше счупена ключицата. Никой обаче не писа за това.

-Въпреки всички победи, общо 11 през сезона, накрая изпадате с 35 точки. Танцувате едно лято в “А” група.

-Така се получи (смее се). Нали знаете, че освен “Нафтата” и “Левски” ударихме “Локомотив” (София), “Етър”, “Локомотив” (Пловдив), пернишките “Миньор” и “Металург”.  Можехме да се спасим, играехме решителен мач с “Локо” (Пловдив) в последния кръг. Който бие – остава в “А” група. Паднахме с 0:1. Чак след години разбрах колко професионално съдията ни е отрязал главите в този двубой.

-Защо напуснахте Тетевен и се преместихте в Стара Загора?

-Аз съм родом от Стара Загора. Като видяхме, че можем да правим футбол, решихме да се преместим. След като през 98-а  “Олимпик” изпадна в “Б” група, още следващия сезон  се върна отново в “А” група. Точно по това време “Берое” беше затънал до “А” окръжна, риташе по селата. Имаше нов създаден отбор “Берое 2000”, който обаче просъществува една-две години. И създадоха още един “Берое”, който се сля с нашия “Олимпик”. Така новият отбор “Олимпик-Берое” заигра директно в елита, благодарение на мен и лиценза на “Олимпик” (Тетевен). Питайте хората дали сега щеше да има футбол в Стара Загора, ако не бях аз. Сигурно още щяха да играят по селските групи. Успяхме да се спасим от изпадане през сезон 1999/2000, след като спечелихме бараж за оставане. Победихме “Спартак” (Плевен) с 1:0 на стадиона на “Славия”.

-Обиден ли си на някого?

-Ще замълча...Хората да го тълкуват, както сметнат за добре. Отидохме в голям град, имахме сериозни планове, дори и за европейската сцена. След това обаче нещата не се получиха. Един човек се отдели от мен, искаше да работи самостоятелно. И никой не ме покани след това да продължим заедно...

-С какво се занимавате в момента?

-Почивам си. Оглеждам се накъде да хвана в тази криза.

-Кой е по-успелият бизнесмен, вие или приятелят ви Гриша Ганчев? Може ли да работите отново заедно?

-Ганчев е утвърден бизнесмен. Помагаше и ще продължи да помага много на спорта. Ако не беше той, няколко спорта отиваха на кино, знаете за борбата, боксьорите и т.н. Да не говорим какво направи с “Литекс”. За обща работа, не знам. Хората знаят кой съм и какво съм направил. Знаят ми възможностите.