Камило Плачи водеше до лятото българския мъжки национален отбор по волейбол. Откриваме италианския специалист в Доха (Катар). Дон Камило от няколко месеца е технически директор на катарския Ал Яиш – отборът на армията в Катар, като договорът му е до края на юни 2015 г. С него се срещаме в местен хотел, по-голямата част от интервюто премина на български. На лявата си ръка 58-годишният италианец е татуирал 5-те олимпийски кръга от Игрите в Пекин 2008, когато беше помощник - треньор на Русия, и 5-те олимпийски кръга от Игрите в Лондон 2012 (асистент на нашия тим). „Има място поне за още две такива“, смее се Плачи и ни обяснява, че близо до входа на родния му дом в Спекия в Южна Италия също е поставил мозаечни пана с руското и българското знаме.
- Г- н Плачи, от София до Доха пътят е дълъг. Какво ви доведе в Катар?
- Ами, работя, работя (смее се). От 3 януари съм технически директор на Ал Яиш – отборът на армията. Тук обаче системата е малко странна – играе се почти през ден, по-малко се тренира, няма време за много тренировки. Но е хубаво, че откакто съм тук, записахме 5 победи от 5 мача. На първо място сме в първенството. Най-големите клубове в Катар са Ал Араби, Ал Раян и нашият. Това за мен е едно ново предизвикателство.
- Какво е нивото на местното първенство?
- Нивото е като във втора лига в Италия. Вижте, работата с катарския клуб е спокойна. Тук го няма напрежението от България, където волейболът се радва на огромен интерес. Интересно е, че езикът на който се разбираме с колегите от щаба на Ал Яиш, е смесица от български и сръбски. Старши треньор е черногорец, има сърби, хървати...Общо петима играчи са от Балканите. Голямата ни звезда е диагоналът, бившият германски национал Кристиан Пампел, който дълги години игра в Италия. Във всеки отбор има само по един професионалист.
- Как се решихте на тази авантюра?
- Да, в Катар волейболът не е толкова популярен, колкото в България, където е издигнат едва ли не в култ. Аз шест години работих в България, от тях 2 години живях в страната. Не знам друг треньор преди мен да е оставал толкова дълго. Половината ми сърце е българско, аз уважавам много българите, а и те мен.
- Бихте ли се върнали отново в България?
- Разбира се. Дъщеря ми Роберта учи в София и ходи на уроци по български. Така че – не изключвам възможността един ден пак да се върна. България ми даде толкова много...Още веднъж искам да кажа: „Благодаря, България!“. Може да работя отново в София, зависи от ситуацията.
- Гледахте ли Световното първенство?
- Да, но само три мача на България. Не ми харесаха.
- Каква е оценката ви за нашето представяне?
- Нямам право да давам оценки. Нормално е, когато отборът не върви, да има промяна. Очаквах по-силна игра от България на световното, но явно в момента има криза. Пламен Константинов е много добър треньор, работи с голямо сърце и желание, видял е много във волейбола. Добър мотиватор е. Надявам се да има успехи в бъдеще. Когато отборът върви, всичко е наред. Пламен прави максималното, според мен.
- Търси ли той вашите съвети?
- Уважаваме се с него, той не е казал една лоша дума за мен, аз няма да кажа за него. Да, от време на време се чуваме и си говорим за волейбол. Гледах му няколко тренировки. Виждахме се на по кафе.
- Вие направихте няколко опита да върнете Матей Казийски в националния тим...
- Да, така е. Говорих с него преди старта на всеки един турнир. Отговорът му обаче беше един и същ. Казваше ми: „Мерси, Камило, но не съм готов да се върна.“ Излишно беше да продължаваме дискусията. Но вратата винаги трябва да бъде отворена за Матей. Така мисля аз.
- С кои български приятели продължавате да поддържате връзка?
- (Смее се). О, много са. С Боре Кьосев, Митко Михайлов, доцент Гешев, физиотерапевтката Генчева. Имам много приятели – за рождения си ден на страницата си във Фейсбук получих над 2500 съобщения от волейболните фенове.
- Останахте ли огорчен от начинът, по който си тръгнахте?
- Да, до известна степен. Не знам...Може би в този момент отборът наистина се нуждаеше от промяна. Федерацията също, защото нещата не вървяха добре. Не знам дали ситуацията е позитивна или негативна.
- Бяхте ли засегнат от фалита на КТБ? На много от волейболните национали парите им „изгоряха“ там...
- Аз извадих късмет. Имах вложени 15 000 евро в банката. Дълго време ме мотаеха. Пет пъти летях от Италия до София и обратно, докато проблемът се уреди. Чак на петият път успях да си взема парите. Не искам да се връщам към този период от живота ми. Уф, голям проблем...Помогнаха ми приятели...Добре, че бяха те. Иначе беше истински кошмар.
- Какви бяха отношенията ви с президента на волейболната федерация Данчо Лазаров?
- Не съм имал кой знае каква връзка с него, не сме поддържали близки контакти. Мениджърът на националния отбор Владимир Николов беше между нас, такива му бяха и преките задължения. Аз отговарях само за спортно-техническите въпроси.
- Знаете ли, че от няколко месеца насам волейболният тим на „Левски“ изпитва страхотни финансови проблеми. На път е дори да престане да съществува...
- Така ли? Това е много неприятно. Жалко за момчетата и за тифозите. За съжаление проблемът с парите се отразява първо върху спорта. Казвам това от личен опит. Дано кризата най-сетне свърши и „Левски“ да оцелее. Пожелавам го искрено.
