Христо Колев-Бащата е роден на 21септември, 1964 г в Асеновград. Първите му стъпки във футбола са в село Нови извор, където живее, но скоро попада в полезрението на треньорите в „Локомотив“ (Пловдив). На стадиона в парк „Лаута“ Христо Колев е привлечен от Атанас Ангелов, под чието ръководство става републикански шампион за юноши младша възраст. Първият мач на Бащата за мъжки отбор е за „Димитровград“, където отбива военната си служба. Дебютира в „Локо“ (Пд) през сезон 1984/85, когато „смърфовете“ се подвизават в „Б“ група. До есента на 1988-а Христо Колев играе за родния си клуб 83 мача и отбелязва 38 гола. Кариерата на техничния полузащитник продължава в гръцките „Панатинайкос“, с който става шампион и носител на Купата на страната, „Атинайкос“ и „Едесайкос“. Христо Колев има 20 мача и 8 гола за националния отбор, участник на световното първенство в Мексико'86. От август тази година любимецът на „черно-белите“ започна работа в „Локомотив“, първо в ДЮШ, а вече е в екипа на старши треньора Стефан Генов. Христо Колев се съгласи на интервю за читателите на „ШОУ“.
- Христо, осъзнаваш ли, че още с появата ти в „Локомотив“ (Пд) и с толкова кратка кариера в клуба се превръщаш в един от най-емблематичните и обичани футболисти?
- Наистина, бързо се превърнах в любимец на запалянковците. Но не се взимам насериозно и да се изживявам като легенда, както сте наложили тази дума в България. Феновете на „Локомотив“ (Пловдив) са безкрайно темпераментни и обичта им не само към мен, а и към всички, носили екипа на отбора, е просто несравнима. Аз никога не съм си поставял за цел да се превърна в емблема на клуба, в легенда.
Какво е това „легенда“,
аз съм Христо Колев....
Но знаех че ще доставям удоволствието, за което идват зрителите на стадиона, ако играя на високо ниво. При мен беше важно първо аз да изпитвам наслада от играта. Ако не ти потръгне в даден мач, не си на кеф, само ще разочароваш зрителите и дотам.
- Как успяваше да поддържах високото си ниво и най-вече техниката, отличаваща се с много грация и финес?
- Еееее...благодаря много за комплимента. Техниката в по-голямата степен е дарба. Футболистът може да разполага с много качества, с които да впечатлява и радва, но според мен най-важното е манталитетът. Подходиш ли с любов към играта, а не да изпълняваш само да изпълняваш задължение, нещата се получават. Раздаваш ли се от сърце, дори и скромен елемент от техниката ти ще хване окото и ще се помни. Аз играех за самата игра и затова съм бил харесван. Икономическите, финансовите въпроси никога не са ме вълнували.
- Мнозина, с които си работил, твърдят, че си бил труден характер като футболист и съотборник. Едва ли не - разглезен?
- Правил съм някои простотии, не съм бил идеален, но всичко с възрастта си. Това са оттекли неща във времето, забравени. За разглезен няма как да се съглася, защото в онези години футболът беше съвсем друг и нямаше кой да те търпи като днешните звезди например. Случвало ми се е да се разсърдя на съотборник, на треньор или на някой зрител, който ми подвиква, но всичко е минало и простено. Знам, че бях труден характер, но в никакъв случай глезльо.
- Какво помниш от първите си мачове за мъжкия отбор на „Локомотив“?
- „Локото“ беше в „Б“ група, когато аз се уволних от казарма и почнах с тима. Военната си служба отбих в „Димтровград“ при пловдивския треньор Иван Кючюков. Именно той ме преквалифицира на втория сезон в халфовата линия. А дотогава винаги съм играл ляв бек или стопер. Не знам дали Кючюков е забелязал в мен потенциал за халф или просто от гледна точка на тактиката ме е изтеглил в предни позиции. Но точно от Димитровград“ се преквалифицирах на поста, с който се подвизавах до края на кариерата ми. Иначе да играя бранител също ми харесваше. Преди да се преместя в школата на „Локомотив“, в моето родно село Нови извор, Асеновградско батковците бяха решили, че съм перфектния защитник. До мъжкия отбор на Нови извор не стигнах, но именно на онзи крив, наклонен терен взех първите си футболни уроци. А за „Локомотив“ първата ми среща беше срещу „Шумен“ в Шумен, мисля през пролетта на 1985 година. Тогава с тях спорехме за първото място, здрав отбор с треньор Динко Дерменджиев – Чико. Бихме ги 3:1 и предизвикахме нова вълна от оптимизъм сред нашите привърженици. Даже неизвестен запалянко написа тогава стихотворението „Шуменска мъка“. След победата над „Шумен“ играехме пред препълнени трибуни на „Лаута“, даже и големият стадион „9-ти септември“ трудно побираше феновете. На мен играта ми спореше и веднага се наложих титуляр.
- И се наложи като надежда №1 сред запалянковците, че „Локомотив“ вече има новия Христо Бонев, който месеци по-рано слага край на кариерата си и става треньор?
- Имаше нещо такова, защото
- Как успяваше да поддържах високото си ниво и най-вече техниката, отличаваща се с много грация и финес?
- Еееее...благодаря много за комплимента. Техниката в по-голямата степен е дарба. Футболистът може да разполага с много качества, с които да впечатлява и радва, но според мен най-важното е манталитетът. Подходиш ли с любов към играта, а не да изпълняваш само да изпълняваш задължение, нещата се получават. Раздаваш ли се от сърце, дори и скромен елемент от техниката ти ще хване окото и ще се помни. Аз играех за самата игра и затова съм бил харесван. Икономическите, финансовите въпроси никога не са ме вълнували.
- Мнозина, с които си работил, твърдят, че си бил труден характер като футболист и съотборник. Едва ли не - разглезен?
- Правил съм някои простотии, не съм бил идеален, но всичко с възрастта си. Това са оттекли неща във времето, забравени. За разглезен няма как да се съглася, защото в онези години футболът беше съвсем друг и нямаше кой да те търпи като днешните звезди например. Случвало ми се е да се разсърдя на съотборник, на треньор или на някой зрител, който ми подвиква, но всичко е минало и простено. Знам, че бях труден характер, но в никакъв случай глезльо.
- Какво помниш от първите си мачове за мъжкия отбор на „Локомотив“?
- „Локото“ беше в „Б“ група, когато аз се уволних от казарма и почнах с тима. Военната си служба отбих в „Димтровград“ при пловдивския треньор Иван Кючюков. Именно той ме преквалифицира на втория сезон в халфовата линия. А дотогава винаги съм играл ляв бек или стопер. Не знам дали Кючюков е забелязал в мен потенциал за халф или просто от гледна точка на тактиката ме е изтеглил в предни позиции. Но точно от Димитровград“ се преквалифицирах на поста, с който се подвизавах до края на кариерата ми. Иначе да играя бранител също ми харесваше. Преди да се преместя в школата на „Локомотив“, в моето родно село Нови извор, Асеновградско батковците бяха решили, че съм перфектния защитник. До мъжкия отбор на Нови извор не стигнах, но именно на онзи крив, наклонен терен взех първите си футболни уроци. А за „Локомотив“ първата ми среща беше срещу „Шумен“ в Шумен, мисля през пролетта на 1985 година. Тогава с тях спорехме за първото място, здрав отбор с треньор Динко Дерменджиев – Чико. Бихме ги 3:1 и предизвикахме нова вълна от оптимизъм сред нашите привърженици. Даже неизвестен запалянко написа тогава стихотворението „Шуменска мъка“. След победата над „Шумен“ играехме пред препълнени трибуни на „Лаута“, даже и големият стадион „9-ти септември“ трудно побираше феновете. На мен играта ми спореше и веднага се наложих титуляр.
- И се наложи като надежда №1 сред запалянковците, че „Локомотив“ вече има новия Христо Бонев, който месеци по-рано слага край на кариерата си и става треньор?
- Имаше нещо такова, защото
стилът ми много
наподобяваше
този на Бонев
Искам да отбележа обаче, че в онзи период „Локомотив“ разполагаше с уникални футболисти като Аян Садъков, Едуард Ераносян, Жоро Карушев, Ицо Сотиров и т.н. Ние, отборът от „Б“ група, можехме да бием, когото си поискаме.
- Запалянковците преименуват прекия свободен удар в твоя чест на дълга дузпа. Това ли беше най-силното ти оръжие като футболист? Вкарвал си от „дълга дузпа“ и три пъти в една среща?
- За статистика нищо не знам. Колко гола съм вкарвал, колко мача съм играл, ми е тъмна Индия. Прекият свободен удар наистина много ми се удаваше. След тренировки съм оставал с часове да бия преки свободни от всевъзможни ситуации. Не знам дали по 100 или 200 свободни удара съм изпълнявал след официалната тренировка, но мисълта ми е, че много време съм отделял за тази прословута „дълга дузпа“ (б.а. - смее се).
- Вкарвал си от пряк свободен удар и с двата крака?
- На мен силният ми крак е десният, но имам доста голове и с левия. Веднъж на мач със Славия на стадион „9-и септеври“ си навехнах десния глезен и след това две години играх за „Локомотив“ с тази контузия, което е малко известен факт, но няма значение. Та, тази травма ме принуди да работя повече за левия крак и даже в един момент психиката ми, футболната мисъл толкова се промени, че ми се струваше, че съм роден левичар.
- Биеше ли класическата 11-метрова дузпа и имаш ли пропуск от бялата точка?
- Биех, разбира се. Имам и пропуски, защото винаги стрелях леко, с техника. Някои вратари бяха научили, че им давам шанс, че няма да ги разстрелям с тупалка. Затова в надлъгването между мен и човека под рамката съм бил и губещ. Аз изчаквах докрай да видя последното движение на вратаря и избирах обратния ъгъл с копване, но са ставали и грешки от моя страна, не всичко е влизало в мрежата.
- Кой е автор на прякора ти Бащата?
- Мой приятел и бивш съотборник в „Локомотив“. Бяхме 13-14 годишни, когато ми измисли този прякор, но защо и как, по-скоро той знае.
- Не може да подмина темата за интерес към теб от ЦСКА и „Левски“?
- Не е имало интерес, пък и нямаше да приема оферта от ЦСКА и „Левски“. Ръководството на „Локомотив“ много добре знаеше, че в България за друг отбор нямаше да играя. Ако до шефовете е дошло някакво предложение, е по-възможно, но с мен от София никой не е контактувал. Много футболисти обичат да разказват как тоя или другия отбор са давали мило и драго за да ги трансферират, но при мен нямаше такива мераклии. През 1988 година за първи път дойдоха да ме искат и аз дадох съгласие за трансфера в „Панатинайкос“. Бяхме се върнали с националния отбор от Холандия, когато дойдоха гърците да ме искат. Казах на шефовете си, че приемам и не съм се интересувал от никакви други параметри като какво ще вземе клуба за мен като пари, автобус ли са ни подарили от „Панатинайкос“ и т.н. Просто
- Запалянковците преименуват прекия свободен удар в твоя чест на дълга дузпа. Това ли беше най-силното ти оръжие като футболист? Вкарвал си от „дълга дузпа“ и три пъти в една среща?
- За статистика нищо не знам. Колко гола съм вкарвал, колко мача съм играл, ми е тъмна Индия. Прекият свободен удар наистина много ми се удаваше. След тренировки съм оставал с часове да бия преки свободни от всевъзможни ситуации. Не знам дали по 100 или 200 свободни удара съм изпълнявал след официалната тренировка, но мисълта ми е, че много време съм отделял за тази прословута „дълга дузпа“ (б.а. - смее се).
- Вкарвал си от пряк свободен удар и с двата крака?
- На мен силният ми крак е десният, но имам доста голове и с левия. Веднъж на мач със Славия на стадион „9-и септеври“ си навехнах десния глезен и след това две години играх за „Локомотив“ с тази контузия, което е малко известен факт, но няма значение. Та, тази травма ме принуди да работя повече за левия крак и даже в един момент психиката ми, футболната мисъл толкова се промени, че ми се струваше, че съм роден левичар.
- Биеше ли класическата 11-метрова дузпа и имаш ли пропуск от бялата точка?
- Биех, разбира се. Имам и пропуски, защото винаги стрелях леко, с техника. Някои вратари бяха научили, че им давам шанс, че няма да ги разстрелям с тупалка. Затова в надлъгването между мен и човека под рамката съм бил и губещ. Аз изчаквах докрай да видя последното движение на вратаря и избирах обратния ъгъл с копване, но са ставали и грешки от моя страна, не всичко е влизало в мрежата.
- Кой е автор на прякора ти Бащата?
- Мой приятел и бивш съотборник в „Локомотив“. Бяхме 13-14 годишни, когато ми измисли този прякор, но защо и как, по-скоро той знае.
- Не може да подмина темата за интерес към теб от ЦСКА и „Левски“?
- Не е имало интерес, пък и нямаше да приема оферта от ЦСКА и „Левски“. Ръководството на „Локомотив“ много добре знаеше, че в България за друг отбор нямаше да играя. Ако до шефовете е дошло някакво предложение, е по-възможно, но с мен от София никой не е контактувал. Много футболисти обичат да разказват как тоя или другия отбор са давали мило и драго за да ги трансферират, но при мен нямаше такива мераклии. През 1988 година за първи път дойдоха да ме искат и аз дадох съгласие за трансфера в „Панатинайкос“. Бяхме се върнали с националния отбор от Холандия, когато дойдоха гърците да ме искат. Казах на шефовете си, че приемам и не съм се интересувал от никакви други параметри като какво ще вземе клуба за мен като пари, автобус ли са ни подарили от „Панатинайкос“ и т.н. Просто
финансовите
подробности не
ме вълнуваха
Подписах договор за три години и заедно с Христо Бонев, който им стана треньор, заминахме за Атина.
- Как те приеха в „Панатинайкос?
- Всичко беше нормално, но ми беше изключително трудно. Особено първата година имах много проблеми. Не знаех езика, аклиматизирането ми не вървеше добре, друг стил на игра...Там за първи път се сблъсквах с много тактика. В България беше много по-различно, разчиташе се и минаваше номера с индивидуализми, но в Гърция всичко строго се подчиняваше на отборната тактика. На втория сезон стана по-добре, спечелихме шампионската титла и Купата на страната. Но шефовете на „Панатинайкос“ нещо решиха да се разделят с мен. Не можеха да ме продадат, защото им са такива законите. Имаше някаква клауза за продажбата ми срещу 100 млн. драхми, и в крайна сметка се озовах като преотстъпен в „Атинайкос“, където изкарах 2 сезона. С тях стигнах финал за Купата и играхме в европейските клубни турнири срещу „Манчестър Юнайтед“ на Алекс Фергюсън, на когото бяха първите години като мениджър на отбора. После играх пет години в „Едесайкос“, дойдох да помогна за един сезон на „Локомотив“ да не изпаднем и след това се върнах в Гърция и прекратих кариерата си.
- Това за „Манчестър Юнайтед“ е интересно...
- Нямахме шанс, какво да разказвам. Много силно играхме, но не можем да им вкараме. Имахме сума положения за гол, но не влиза и не влиза. И двата мача завършиха 0:0 и ни отстраниха в продълженията. Реваншът беше на „Олд Трафорд“ и „Манчестър Юнайтед“ успя да ни бие с два гола чак към края на второто продължение. Помня, че Фъргюсън, който тогава още нямаше титлата сър, бая се беше изплашил преди продълженията. Гледаше като в небрано лозе, ама накрая “червените дяволи” извадиха късмет. Тогава в английските вестници писаха, че Фъргюсън е бил пред уволнение, ако бе загубил от нас. Ние, скромният гръцки отбор, едва не го изгонихме човека от “Олд Трафорд” (смее се).
- На световното първенство в Мексико през 1986 година попадаш в националния отбор, въпреки че си имал контузия. Вероятно си бил слабост на треньорския щаб?
- Кой беше тогава треньор, помниш ли?
- Помня, да - Иван Вуцов...
- Тогава? Аз никога не съм бил любимец на Вуцата, но той ме взе на Мондиала. За финалите в Мексико заминах напълно възстановен. На 17 март същата година професор Шойлев ми оперира менискуса, настъпиха малки проблеми с лечението ми, но за световното вече бях готов. Може да не съм бил в супер форма и затова да не съм играл, но не заминах на екскурзия в Мексико.
- От август тази година си отново в „Локомотив“, вече и в треньорския щаб на представителния тим. Окончателно ли се завърна от Гърция?
- Гърция ми е като втора родина. На 48 години съм, а там съм живял повече, отколкото в България. Животът ще покаже кое е окончателно, но се прибирам в „Локомотив“ с много амбиция и дългосрочни планове. В Гърция имам всичко – установил съм се на 70 километра от Солун в градчето Едеса. Там живее сега моето семейство - 13-годишната ми дъщеря и 9-годишният ми син, който вече прави първите си крачки в организирания футбол. Пак ще кажа, че се върнах в „Локомотив“ с амбиция, предизвикан за сериозна работа. За съжаление футболът в клубовете ни е много срутен. Има много работа за вършене като бази, като манталитет най-вече...Много неща са изпуснати, има да се гради с години.
- Готов ли си за старши треньор?
- Не съм, но и това ще стане. Записал съм курсове за придобиване на всевъзможните треньорски лицензи, без документ не може. Аз имах щастието да работя с добри специалисти, имам и собствено виждане, затова смятам, че ще постигна добри резултати и в треньорския занаят. Като футболист почти не бях се замислял или мечтал да ставам треньор. Чак в последния си сезон осъзнах, че треньорството ми е присърце. И виновен за това нещо стана моят треньор Анастиатис, голям професионалист, който ме накара да гледам, да попивам от европейския футбол, но като треньор.
Здравко КАМЕНОВ
- Как те приеха в „Панатинайкос?
- Всичко беше нормално, но ми беше изключително трудно. Особено първата година имах много проблеми. Не знаех езика, аклиматизирането ми не вървеше добре, друг стил на игра...Там за първи път се сблъсквах с много тактика. В България беше много по-различно, разчиташе се и минаваше номера с индивидуализми, но в Гърция всичко строго се подчиняваше на отборната тактика. На втория сезон стана по-добре, спечелихме шампионската титла и Купата на страната. Но шефовете на „Панатинайкос“ нещо решиха да се разделят с мен. Не можеха да ме продадат, защото им са такива законите. Имаше някаква клауза за продажбата ми срещу 100 млн. драхми, и в крайна сметка се озовах като преотстъпен в „Атинайкос“, където изкарах 2 сезона. С тях стигнах финал за Купата и играхме в европейските клубни турнири срещу „Манчестър Юнайтед“ на Алекс Фергюсън, на когото бяха първите години като мениджър на отбора. После играх пет години в „Едесайкос“, дойдох да помогна за един сезон на „Локомотив“ да не изпаднем и след това се върнах в Гърция и прекратих кариерата си.
- Това за „Манчестър Юнайтед“ е интересно...
- Нямахме шанс, какво да разказвам. Много силно играхме, но не можем да им вкараме. Имахме сума положения за гол, но не влиза и не влиза. И двата мача завършиха 0:0 и ни отстраниха в продълженията. Реваншът беше на „Олд Трафорд“ и „Манчестър Юнайтед“ успя да ни бие с два гола чак към края на второто продължение. Помня, че Фъргюсън, който тогава още нямаше титлата сър, бая се беше изплашил преди продълженията. Гледаше като в небрано лозе, ама накрая “червените дяволи” извадиха късмет. Тогава в английските вестници писаха, че Фъргюсън е бил пред уволнение, ако бе загубил от нас. Ние, скромният гръцки отбор, едва не го изгонихме човека от “Олд Трафорд” (смее се).
- На световното първенство в Мексико през 1986 година попадаш в националния отбор, въпреки че си имал контузия. Вероятно си бил слабост на треньорския щаб?
- Кой беше тогава треньор, помниш ли?
- Помня, да - Иван Вуцов...
- Тогава? Аз никога не съм бил любимец на Вуцата, но той ме взе на Мондиала. За финалите в Мексико заминах напълно възстановен. На 17 март същата година професор Шойлев ми оперира менискуса, настъпиха малки проблеми с лечението ми, но за световното вече бях готов. Може да не съм бил в супер форма и затова да не съм играл, но не заминах на екскурзия в Мексико.
- От август тази година си отново в „Локомотив“, вече и в треньорския щаб на представителния тим. Окончателно ли се завърна от Гърция?
- Гърция ми е като втора родина. На 48 години съм, а там съм живял повече, отколкото в България. Животът ще покаже кое е окончателно, но се прибирам в „Локомотив“ с много амбиция и дългосрочни планове. В Гърция имам всичко – установил съм се на 70 километра от Солун в градчето Едеса. Там живее сега моето семейство - 13-годишната ми дъщеря и 9-годишният ми син, който вече прави първите си крачки в организирания футбол. Пак ще кажа, че се върнах в „Локомотив“ с амбиция, предизвикан за сериозна работа. За съжаление футболът в клубовете ни е много срутен. Има много работа за вършене като бази, като манталитет най-вече...Много неща са изпуснати, има да се гради с години.
- Готов ли си за старши треньор?
- Не съм, но и това ще стане. Записал съм курсове за придобиване на всевъзможните треньорски лицензи, без документ не може. Аз имах щастието да работя с добри специалисти, имам и собствено виждане, затова смятам, че ще постигна добри резултати и в треньорския занаят. Като футболист почти не бях се замислял или мечтал да ставам треньор. Чак в последния си сезон осъзнах, че треньорството ми е присърце. И виновен за това нещо стана моят треньор Анастиатис, голям професионалист, който ме накара да гледам, да попивам от европейския футбол, но като треньор.
Здравко КАМЕНОВ
