Едно от най-големите имена в българския спорт - Христо Марков даде интервю за предаването "Код спорт" по TV+. Той е постигнал всичко в царицата на спортовете. През 1988 г. става олимпийски шампион в тройния скок, а 12 години по-късно е треньор на Тереза Маринова при нейния триумф на Игрите в Сидни. Днес дните на Марков минават не на пистата, а сред природата.

- Христо, как стана фермер? Как започна всичко?
- Много случайно се запознах с колегата ми. Той беше закъсал с кола на Белмекен, а аз бях на лагер горе и го извадихме. След това се оказа, че той и съпругата му се занимават с животни. Аз му станах партньор и така вече три години и половина се развиваме.

- Не е ли голяма авантюра дори и за човек като теб, имащ славата да не се страхува от предизвикателства и рязка смяна на курса на живота?
- Авантюра е, но вече е реалност. Всичките ми приятели в началото казваха: "Ти не си добре! Къде тръгваш? Ти си в чужбина!". Но аз имам качеството да преценявам хората и реших, че мога да имам доверие на това младо семейство. Янка е потомствен животновъд, Кирето също е човек, израснал в Габровица. Няма никакъв проблем.

- След като през 2004 г. реши да влезеш в политиката, сега едва ли нещо може да те изненада. Връщаш ли се към този период?
- Честно казано, не. Но никога няма да го забравя този период, защото това беше доста по-голяма авантюра от това, което правя в момента. Научих много неща, създадох си много проблеми, но не съжалявам. Политиката е много сериозно училище, в което наистина човек има какво да научи.

- Би ли ни разказал нещо по-любопитно? Беше депутат от СДС в XXXIX Народно събрание? Какво очакваше и с какво се сблъска? Би ли повторил "упражнението"?
- Започвам отзад напред. "Упражнението" не бих го повторил никога. Просто политиката не е за мен.

- Кое те разочарова?
- Разочарова ме това, че знаеш, че можеш да помогнеш, но понеже не си на власт, не се случва.

- Нека върнем лентата по-назад, да избягаме от политиката. Връщаме се към нещо велико в историята, към триумфа ти на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Има ли нещо, което през годините си премълчал? Знае се, че от нерви си получил екзема на дланите и на ходилата преди състезанието - нещо, което те вади от играта, но ти все пак успя...
- Екземите бяха още преди световното първенство в Рим. Много неща са се изписали специално за Олимпиадата в Сеул. Както винаги преди всяка Олимпиада, пак си имаше проблеми и с допинг, и с интриги между отборите. Опитваха се да ни вкарат в някакви дребни игрички. Мислеха си, че ние ще се уплашим и ще ни създадат психическо напрежение, но не се получи. Кажи-речи изгоних всички, скачах си и така. Състезание като състезание. Всичките ми съперници, които ми бяха и приятели, сме участвали в стотици състезания заедно. Нямаше от какво човек да се притеснява, макар да не беше лесно.

- Тайпинг на ходилата - какво е това?
- На първа крачка натоварването върху човешкото тяло на тройния скачач е между 1,5 и 1,8 тона моментно усилие. Аз си правих тайпинг, след това съм правил тайпинг и на Тереза Маринова, защото това съхранява, позволява на самото ходило да има по-кратка амортизация и в същото време пази краката и съхранява от контузия. С екземите, като махах тайпинга, падаше цялата кожа, но това са подробности.

- От разговора дотук разбираме, че самото състезание за теб е било най-лесната работа. Така ли е?
- Да, така е. По-трудното беше да се подготвиш за състезанието.

- Много монотонна е тази подготовка.
- Не е монотонна. Самото състезание на Олимпиадата е в уречена дата и в уречен час и ти трябва да си 100% готов. Това е голямата тънкост в големия спорт. Нагласяйки качествата - бързина, сила, техника и т.н., всичко трябва да се събере в едно, за да се получат нещата. Имахме си проблеми заради контузии през сезона преди това, но се получиха нещата. Имаше един момент, в който можеше да не отида на Олимпиада, защото тогава от БСФС бяха поставили български норматив 17,20 м. Международният беше слаб - 16,80 - 16,90 м. Аз скочих през сезона може би шест или осем пъти по 17,18 м. Бяха казали, че не съм готов да отида на Олимпиада. С този резултат какво ще правя там! Едни такива странни работи!

- Как направиха този "тежък компромис"?
- Със скандали, с увещавания, че нещата ще се променят. Преди самата Олимпиада имахме национален шампионат. Аз скочих в София 17,77 м с малък фал. Твърдя обаче, че това не беше фал, а просто съдията не можа да види къде стъпих.

- Личният ти резултат е 17,92 м, видях го на номера на джипа ти. Имаше няколко опита над 18 м. Спомням си и един скандал в Будапеща, където беше сигурен, че си над 18 м.
- Не беше скандал. Тогава направих един опит, който беше европейски рекорд - 17,81 м и другите ми пет фала бяха над 18 м. Но всичките фалове ги видях с очите си и бяха по един милиметър. Опитвахме се да коригираме изпълненията, на фалът си е фал. Нямаше скандал, но накрая на състезанието дори съдията си изхвърли флагчето. Преди да скачам аз, той отиваше, лягаше на дъската и се молеше да стъпя точно. Правех от 1 мм до 1 см фал. Но такава е била съдбата. Може би нямаше да стана олимпийски шампион, ако бях направил световен рекорд.

- Световният рекордьор в тройния скок - британецът Джонатан Едуардс подобри твоето постижение през 1995 г. Той призна, че се е учил от теб в сектора. Кога за последен път го видя?
- На Олимпиадата в Сидни се видяхме. С Джонатан сме скачали много. Той беше младо момче. По онова време в събота не участваше в състезания и след това изведнъж се отказа от съботянството и започна да скача по 18 м. Той много ме уважава. Когато Тереза стана олимпийска шампионка, той ни поздрави и призна, че тя скача истински троен скок, защото всички гледаме троен скок, но класиката в тройния скок е съвсем различна.

- Освен Олимпиадата, кои други състезания, кои спортни мигове са ти на сърцето?
- Разбира се, когато станах европейски шампион. Тогава имаше съвпадение и с раждането на големия ми син. След това естествено световното първенство в Рим, където направих европейския си рекорд и личното си постижение до ден-днешен.

- Тогава беше големият бум на нашата лека атлетика.
- Да, от 1983-84 г. започна големият възход в атлетиката. Естествено, не пренебрегвам успехите на лекоатлетите през 70-те години и началото на 80-те, но наистина нашата атлетика беше много сериозна 1986-88 г.

- Малцина знаят, че преди да станеш треньор и да направиш Тереза Маринова олимпийски шампион, беше и кондиционен треньор във футбола. Това каква авантюра беше?
- Това беше голяма авантюра. Току що се бях отказал от атлетиката. Исках да се махна от София и отидох в Русе. Там мои приятели бяха решили да правят футболен отбор и се съгласих да им помагам. Не съм се правил на треньор, не съм стоял на пейката. Винаги съм бил при феновете. Нещата се получиха. В началото ми беше трудно с футболистите да приемат, че някой ще ги кара да бягат и т.н. Обещах им, че няма да бягат повече от 150-200 м. Веднъж, когато бяха много изморени и вече ми вярваха, им казах: "Направете един крос от 4 км и утре ще бъдете наред!". Така и стана. Докарахме се дотам всяка сутрин в 7:30 часа една част от отбора ме взимаше, ходехме в парк "Липник" в Русе и правехме тренировка.

- На 24 септември 1988 г. стана олимпийски шампион още с първия опит, като "уби" конкуренцията. На същата дата - 24 септември 2000 г. също с първи опит твоята възпитаничка Тереза Маринова стъпи на олимпийския връх. Вярваш ли в някаква намеса в съдбата? Подобни съвпадения случайност ли са или не?
- Абе, като че ли има нещо. Не знам точно дали вярвам, но това е факт. На една и съща възраст сме също - на 23 години, на една и съща дата, в една и съща дисциплина, от първия опит. Това не става всеки ден! Но не мога да кажа, че вярвам в такива неща. Дори тогава не се сетихме в началото.

- Кога беше по-трудно за теб - в Сеул или в Сидни?
- В Сидни като треньор, разбира се. Нещата не могат да се сравняват по никакъв начин. Стреса, който изпитва треньорът, е уникален. Като отидохме в Сидни на предварителния лагер, Тереза много леко изкара аклиматизацията. Може би защото психически беше готова, знаейки, че има световна титла и рекорд като девойка пак в Сидни, беше емоционално приповдигната. Показваше много добри резултати и си казвах, че ще бъда най-големият глупак, ако допусна заради някаква грешка да се изтърве момента. И при нея се получи от първи опит. След това направи пет фала, които бяха с много по-голям резултат от 15,20 м, но това стигна за олимпийска титла.

- През 2000 г. спортните журналисти те коронясаха за треньор на годината в анкетата на в-к "Труд". Какво от твоя треньор, въздесъщият Чавдар Чендов носиш в себе си?
- Той ме е научил на всичко с много малки изключения, защото всеки атлет си е различен и има различни качества. Всичко, което знам за спорта, първо той ме е научил на основата, а при мен леко се доразвиха нещата. Чендини, Бог да го прости, беше уникален човек.

- Има ли нещо, за което съжаляваш и би променил в живота си, ако това е възможно?
- Не, за нищо не съжалявам.

- Нека да поговорим за още нещо екзотично нещо в твоята кариера - работата ти като треньор в Катар. Как се чувстваше там? С какво се сблъска?
- Катар е едно много добро място, където човек да поработи като за последно, защото условията са много добри. Много добро е отношението към спорта от страна на държавата, да не говорим за базата. Разполагат с всичко. Големият проблем там е, че хората, които ръководят спорта, не са много наясно как протича една подготовка на даден спортист. Може би затова взимат добри треньори от цял свят. Но обичат да се мешат, да те натискат. Смятат, че ако си добър треньор, след три месеца състезателят ти трябва да скочи 18 м. Натискът от страна на некомпетентни хора е много тежък. Не говорим за шефовете, защото шефът на леката атлетика в Катар е зам. председател на международната асоциация по лека атлетика. Това са ръководители, които не са се сблъсквали със сериозния спорт. Иначе съм много доволен, щастлив съм. Запознах се с един нов свят, коренно различен от нашия, но дойде време да се разделим.

- Само с много пари може ли да се направи голям спорт?
- Естествено, че не може, но без пари пак не може. Може би тук е мястото да кажа, че един спортист трябва да получава 20 хиляди лв. за възстановяването си, а не за олимпийска подготовка. Ако това нещо се разбере, може би пак ще имаме сериозен спорт някога. Без пари не става! Неслучайно всички сериозни федерации и спортисти ходят в чужбина на лагер. Вече имаме бази за лека атлетика в България. Половината обаче не са оборудвани. Не може големият спортист да го държиш в България и да очакваш резултати от него! Не! Тук всеки ден му се обаждат приятели, един го дърпа за едно, друг за второ, трето, четвърто...Не може, особено в олимпийската година! За мен това е голяма грешка. Имаме 50 човека олимпийци и за мен те трябва да са осем месеца в чужбина. Въобще не трябва да се прибират в България.

- Коя е голямата болка на българския спорт? Само парите ли са проблем?
- Най-голямата болка за мен специално е, че в България намаляха мотивираните треньори. А когато няма мотивирани треньори, няма и мотивирани състезатели.

- Не можем да си върнем старото ниво, но както казваше Любо Пенев във футбола: "да отлепим ютията от дъното". Имаме ли шанс?
- Да, има шанс. Вижда се, че в България се дават пари за спорт, но трябва да се промени политиката и начина на мислене за големия спорт. Трябва също да се набляга на детско-юношеския спорт. Има голям проблем, когато от юноша старша възраст спортистите преминат при мъже и жени. В един момент изпадат в безтегловност, заплати почти няма, възстановяване няма, екипировка няма и т.н. На тези талантливи хора трябва да помогне държавата. Да им удари едно рамо точно в този момент. Знам, че не е лесно. Всички ние живеем в нашата държава, интересуваме се какво се случва. Но точно в тази възраст ние изгубихме много талантливи момчета и момичета, защото те не виждат перспектива в спорта.

- Успя ли да гледаш всичко от лекоатлетическите състезания на Олимпиадата в Рио? Какви са впечатленията ти?
- Бях в Доха, бях сложил два телевизора - на единия се гледаше българското предаване, а на другия всички световни спортни канали. Почти нищо не пропуснах.

- Харесаха ли ти Игрите?
- Не.

- Защо?
- Като махнем успехите на нашите момичета и момчета, не ми харесаха. Изглеждаха ми като нагласени игри за определени хора.

- Спомена за допинг игрите навремето. Сега сякаш нещата загрубяха. Какво мислиш за допинга и какво се случи преди олимпийските игри с руснаците? Те ли са големите грешници?
- Видя се, че Олимпиада без руснаците, не е същата Олимпиада. Но това е политика. Спортът обаче не бива да бъде вкарван в политическите пътища.

- Богатите държави недосегаеми ли са за допинг?
- Не богатите държави, а богатите спонсори. Интересът клати феса!

- Навремето беше много подготвен на тази тема. Специално си преглеждаше преди да дадеш тест да няма провокации, да няма намазано нещо.
- И до ден-днешен е така. Едно от нещата, на които набляга всеки треньор, е точно това.

- Какво най-много цениш в човешките отношения и какво не можеш да приемеш?
- Не приемам лъжата. Всичко друго може да прости човек, но лъжата е най-тежкото нещо за мен.

- Как си в личен план? Имаш двама сина - Виктор и Аспарух. По-луди глави ли са от теб или това е невъзможно?
- Имам двама прекрасни сина и прекрасна съпруга. Синовете ми са в двата края. Единият е горе-долу уравновесен и по-самостоятелен, докато Аспарух е луда глава и се доближава до мен. Да са живи и здрави!

- Животът ти мина в много лагери, състезания - един вид изолация. Сега си фермер - отшелничество. Как ти влияе?
- Не бих казал, че е отшелничество. Има една приказка, че когато човек с удоволствие извършва нещо, той спира да работи, а просто се забавлява. Близо съм до София, ходя си при семейството, но основно съм тук, защото има много работа.

- Докъде ги виждаш перспективите?
- Само Господ може да каже. Мечтаем, а щом го правим, значи сме мотивирани. Полека-лека ще се развиваме. Смятам, че в последните 3,5 години много добре вървят нещата при нас.

- Семействата, които са ти партньори казаха, че вече предпочиташ да стоиш повече тук, отколкото в София.
- Да, изморих се от големия град. Исках спокойствие, да сменя работата, която извършвам. Искам вече да спя на тихо, да няма трафици. Това изморява много повече, отколкото физическата работа тук в кошарата.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ +