Петър Хубчев е роден на 26 февруари 1964 г. в село Гложене, Ловешко. Кариерата му като футболист преминава през „Осъм“ (Ловеч), „Левски“ (София) и немските „Хамбургер ШФ“ и „Айнтрахт“ (Франкфурт). С националния отбор на България има записани 35 срещи, като най-големият му успех е четвъртото място от Световното първенство в САЩ през 1994 г. След края на спортната си кариера е помощник-треньор на „Айнтрахт“ (Франкфурт) и на българския национален отбор по футбол. Впоследствие е наставник на „Славия“ (София), „Бад Филбел ШФ“ (Германия), дублиращите отбори на „Айнтрахт“ (Франкфурт) и „ФФЛ Волфсбург“. В България продължава кариерата си като старши треньор на „Черноморец“ (Поморие) и „Ботев“ (Пловдив). От 2012 г. насам изпълнява длъжностите на спортно-технически директор и наставник на „Берое“. Извежда отбора до спечелването на Купата и Суперкупата на България през 2013 г. и до сребърните медали в шампионата две години по-късно. Женен, със съпругата си Поля имат две деца – Кристина и Валери.

Публикуваме интервюто, което Хубчев даде пред nbp.bg:

– Г-н Хубчев, с какви настроения и нагласи се разгръща 2016 г. в професионален план?
– На базата на успехите от последните години в момента еуфорията е малко по-голяма от страна и на футболистите, и на спортно-техническия и ръководния щаб, и, разбира се, на публиката. Има и по-голямо настроение за работа, тъй като и очакванията към отбора са по-високи. Придържаме се обаче, към ограничените финансови планове и съобразявайки се с тях, се опитваме да преследваме целите си през този сезон.

– Преди 4 години станахте част от „Берое“ като спортно-технически директор в клуба. А към днешна дата като какъв член на голямото беройско семейство бихте се самоопределили?
– В Стара Загора пристигнах като външен за „Берое“ човек, но начинът на работа и съответното отношение на хората към труда, като че ли промениха това. Приех тази приемственост като лична кауза. Смятам, че е правилно така да бъде, докато съм тук. Трябва да се работи на 100% и затова, според мен, този клуб е най-обичаният. Ще го защитавам по най-добрия начин.

– Връщайки се към първия Ви работен ден тук, в Стара Загора, подозирахте ли какви моменти на триумф и щастие ще Ви сполетят години по-късно?
– Честно казано, за възможните успехи не съм мислил тогава, но като всеки трезвомислещ футболен треньор съм ги имал едно наум. Много по-изявени специалисти неведнъж са заявявали, че едва ли не „багажът им е в куфара“ и във всеки един момент са готови за промяна. Има риск в тази професията, но ключът е да се абстрахираме от задължителния успех, а просто да вършим работата си, както подобава, а да става, каквото ще! От тази гледна точка може би напрежението съпътства повече по-младите треньори. Но аз смятам за себе си, че отдавна съм претръпнал и не се замислям дългосрочно за успехите. По-важни са ми следващата тренировка и следващият мач.

– Какъв паралел бихте направили между отбора, с който започнахте да работите през есента на 2012 г., и настоящия колектив?
– Съпоставка между два отбора може да се направи дори и през полусезон, защото съставът почти винаги претърпява промени, отразяващи се върху представянето му. Със сигурност поне няколко са били нещата, които сме искали да променим оттогава насам, а и до края на настоящия сезон ще се стремим да продължаваме да надграждаме. Дано да е за добро!

– Под Вашето наставление израстването на отбора е видимо. Имайки предвид финансовата политика на клуба, съобразена с възнагражденията на футболистите, възможно ли е „Берое“ да е достигнал своя максимум днес?
– Би било грешно, ако разсъждаваме по този начин, защото това автоматично означава, че нашата работа при тези обстоятелства е изчерпана. Истината е, че винаги можем да бъдем по-добри каквито и да са условията – и елементарни, и перфектни. Винаги можем да се подобряваме във всяко едно отношение – и като футболист, и като треньор, и като отбор, и като човек дори… Що се отнася до настоящата материална база, смятам, че „Берое“ разполага с едни от най-добрите условия за труд и развитие. Разбира се, че ако имахме финансовите възможности на някои от водещите клубове в България, би било още по-добре. Но пък от друга страна успехите са още по-сладки, когато спазваме наложените правила и сме по-честни с футболистите. А те от своя страна, в течение на времето разбират, че отношението на ръководството е напълно коректно и така са готови да дадат още повече от себе си. Това е истинското удовлетворение от работата.

– Развълнуван от първия Ви сериозен успех с „Берое“ през 2013 г., споделихте, че Купата е просто един от върховете на отбора. Докъде би успял клубът да развие своя потенциал в обозримото бъдеще?
– Амбициите на клуба зависят от много фактори – треньори, футболисти и преди всичко от ръководството, което решава дали е готово да инвестира още повече в този клуб, за да се развива. Гордея се с факта, че „Берое“ се намира в подем. Отличията от последните сезони го доказват. Лично за мен тези купи са най-големите ми успехи не само като треньор, но и като… футболист. Смея да кажа, че сребърният медал с „Берое“ ми е точно толкова ценен, колкото и бронзовия медал с националния отбор от САЩ`94. За нас тези успехи са от изключително голямо значение, защото са извоювани единствено с труда ни и най-вече с професионалното отношение на футболистите към работата. Като че ли те самите във времето повярваха, че с повече дисциплина, старание и постоянство могат да постигнат големи успехи. А те вече са налице – дай Боже, да доживеем още такива мигове!

– Като старши треньор полагате усилия да предавате пряко своя опит на футболистите, налагайки немска дисциплина в съблекалнята. Достатъчна формула на успеха ли се явява тя за Вас с оглед и на условията на работа в българския футбол?
– Дисциплината е основен фактор, но сама по себе си не е водеща и няма как да разчитаме само на нея. Словосъчетания „немска дисциплина“, „немски възпитаници“ не ги обичам, тъй като, за съжаление, няма как да пренесем едно към едно това, което виждаме и на което се учим в Германия. Просто трябва да се съобразяваме с много неща, сред които са начинът и условията на живот, храненето и терените.

– Публиката е богатството на „Берое“. Какви функции изпълнява 12-ият играч във Вашата постройка на състава за всеки предстоящ двубой?
– Подкрепата най-силно я усещат футболистите на терена и ние, всички останали, когато сме на скамейката. Когато играта ни не върви или когато противникът просто е по-добър от нас, ролята на феновете се чувства и е крайно необходима. През по-голямата част от времето досега съм усещал подкрепата им и потвърждавам, че публиката е голямото богатство на „Берое“ – тази традиция, наложена през годините, и отношението и любовта на хората към отбора. Мисля, че няма значение кой е треньор или кой е ръководител – старозагорци обичат „Берое“ и неслучайно вече 100 години футболът тук е жив.

– На какво отдавате спада при посещаемостта на домакинските срещи на „Берое“, въпреки възходящото представяне на отбора в последните години?
– Този отлив на посещаемост, според мен, не важи за Стара Загора. Без да споря, смятам, че в последните сезони отборът привлича все повече публика на стадиона, но що се отнася цялостно до родния футбол, това явление е нормално. Много тежък е социалният статус на българина, който трудно може да си позволи такива развлечения. Най-големите бичове за футбола в България са черното тото, уреждането на мачове, намесата на външни фактори в съдийството и използването на футболни агитки за политически цели… Всичко това отблъсква хората да бъдат на стадиона.

– Какво означава за Вас да бъдете начело на отбора навръх 100-годишния му юбилей, който ще отбележим в началото на май месец?
– За целия треньорски щаб е чест да работим за „Берое“. А това, че заедно ще посрещнем юбилейния празник, може единствено да ни радва. Но, според мен, през годините в този клуб са работили много по-заслужили треньори от нас.

– На 26 февруари отпразнувахте своя 52-и рожден ден… Какво бихте си пожелали за предстоящата година в личен и в професионален план?
– На тази възраст здравето е най-важно. Пожелавам си здраве!

– Чествахме 3 март. Какво ни кара да се чувстваме горди, че сме българи днес?
– Има много поводи, които ни карат да се чувстваме горди, че сме българи. Колкото повече ги преоткриваме, толкова по-добре. Но сякаш трябва да се върнем още по-назад към корените си, за да ги ценим. Ежедневно ставаме свидетели на какви ли не разделения – на селяни – граждани, на простаци – умни… Просто трябва да бъдем обединени, като всеки върши работата си честно, без да наднича калпаво какво се случва при съседа.