Волейболната икона Карч Кирали даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е избран за най-добрия волейболист на XX век от международната федерация. В колекцията си има три златни олимпийски медала, като е първият човек с най-ценното отличие и в класическия, и в плажния волейбол.Стъпвал е и на световния връх при това и като играч, и като треньор. А с такова постижение могат да се похвалят само още трима в целия свят. В момента е треньор на националния тим на САЩ за жени.

- Мистър Кирали, благодарим Ви, че приехте поканата да застанете пред камерата на “Код Спорт”! Вие сте истинска легенда във волейбола и за нас е удоволствие! Знаете ли нещо за България или страната ни е пълна загадка завас?
- Дойдох тук за пръв път преди много години, през далечната 1994 г., когато играех за мъжкия национален отбор на САЩ. По това време българският волейболен тим беше много силен и съперничеството помежду ни беше голямо предизвикателство. След това съм идвал още един или два пъти. Харесвам България, тук хората винаги са гостоприемни, организацията на турнирите е на ниво, а времето - чудесно. А залата в Русе е фантастична!

- Имате ли приятели сред българските волейболисти?
- Мога да посоча Димо Тонев, Любо Ганев, Борислав Кьосев… Има много, много добри играчи тук. Първият път, когато играх срещу тях, беше през 1994 г. насветовното първенство. Помня, че мачът беше много равностоен, но България победи.

- На пресконференцията преди турнира от Лигата на нациите в Русе споменахте, че очаквате трудни мачове. Кой от тимовете смятате за най-голям конкурент?
- За нас винаги най-трудният опонент е следващият. Следващият ни мач е срещу България, така че това ще бъде и най-тежкият съперник. Българите играят наистина добър волейбол, имат подкрепата на родната публика… Развълнувани сме да премерим сили с тима ви.

- Кои според вас са фаворитите на форума? Къде поставяте тима на САЩ спрямо конкуренцията?
- Това е втора година за турнира Лига на нациите. Дебютното издание беше чудесно. Мисля, че всички останахме много доволни. Истинско предизвикателство - пет седмици, пет различни страни, три силни отбора всяка седмица. Това е дълъг път и буквално, и преносно. Сменяш часови зони, пътуваш от Южна Америка до Китай. Но ние обичаме предизвикателствата. Кои са фаворитите? Определено топ отборите имат най-големи шансове, но ситуацията във всеки тим ще се променя в течение на турнира, така че е трудно да кажем със сигурност кой е фаворит и кой не.

- Предполагам, че голямата ви цел е олимпийското злато в Токио. Какво смятате, че се обърка на игрите в Рио, където отборът ви си тръгна с бронзовите медали
- Имаме прекрасен отбор, прекрасни играчи, треньори и щаб. В Рио не ни достигнаха 2 точки в полуфиналния мач, беше наистина разочароваща загуба за всички. Волейболният женски отбор на САЩ е много силен години наред. Останахме на крачка от златото в Рио, но върхът винаги е бил и остава нашата основна цел. Нашата работа като треньорски екип, е да превърнем мечтата за олимпийско злато в реалност рано или късно!

- Какво смятате, че трябва да направите още, за да постигнете тази цел през следващата година в Токио?
- Да се учим и да надграждаме колкото се може повече, с всеки изминал ден, с всеки изминал мач и ако правим това 365 дни в годината, ще имаме шанс! Всички отбори трябва да надграждат ежедневно, защото конкуренцията помежду ни е голяма. На първо място – никой все още не е подсигурил участието си наолимпийските игри с изключение на Япония, страната-домакин, така че за всички нас битката предстои.

- Смятате ли, че спечелването на квота ще бъде трудно?
- Да, много. Това е различна квалификационна система. В началото на август стартираме с първия кръг и ако имаме късмет ще бъдем домакини. В една група сме с България, Казахстан и Аржентина.

- Какво мислите за развитието на волейбола в глобален мащаб и смятате ли, че нещо трябва да бъде подобрено?
- Винаги има какво да бъде подобрено. Целта на всички, които сме част от този спорт, е да развиваме волейбола в по-добра посока, да го направим по-достъпен и вълнуващ за феновете. Смятам обаче, че спортът ни се намира на едно добро ниво в развитието си към момента. Волейболът е един от най-комерсиалните спортове в света. Много е популярен в САЩ, но истинската мека е тук, в Европа. Това е континентът на най-силните страни, с най-силните традиции. Много по-трудно е за топ европейските отбори да се преборят за олимпийска квота, отколкото за топ тимовете от другите континенти.

- Сега бихме искали да ви върнем назад, към началото на вашата кариера. Защо избрахте волейбола и баща ви ли изигра основна роля за това решение?
- Да, избрах волейбола заради баща си, който беше волейболист, макар че той никога не ме е задължавал да последвам стъпките му. Роден е в Унгария, но през 1956 г. е напуснал страната и е дошъл в Америка, в търсене на по-добър живот. В Унгария е бил състезател на младежкия национален отбор, затова и е продължил с волейбола тук, в Щатите. Запалих се, гледайки го как играе всеки ден. По-късно двамата станахме тандем в плажния волейбол. Определено страстта ми до мрежата е наследена от него. Любовта към волейбола е най-хубавият подарък, който съм получавал от баща си.

- За какво мечтаехте, когато започнахте?
- Просто се наслаждавах на играта, опитвах се да задържа топката високо. Но на 14-15 години започнах да мечтая за нещо повече, за участие на олимпийските игри. Исках да бъда част от националния отбор на САЩ, да помогна на страната си да спечели най-престижното спортно отличие!

- Опитвал ли сте други спортове, различни от волейбола?
- Разбира се, играл съм футбол, тъй като този спорт е много популярен в родината на баща ми - Унгария. Тук го наричаме „сокър“, но това е истинска религия в много страни по света. Опитвал съм и традиционни американски спортове като бейзбол, баскетбол, тенис и плуване. В Америка децата опитват много различни дисциплини докато открият онова, което им харесва най-много.

- Защо не избрахте нещо друго тогава?
- Защото волейболът ми пасна най-много, а и бях най-добър в него!

- Правите своя дебют в мъжкия плажен волейбол едва 11-годишен. Спомняте ли си какво изпитахте, заставайки толкова млад до мрежата?
- Беше много вълнуващо, бях рамо до рамо с баща ми, той беше моят съотборник. Играехме срещу истински, големи мъже! За мен беше огромно вълнение и предизвикателство, никога няма да го забравя!

- Спомняте ли си реакцията на съперниците ви, виждайки 11-годишно момче от другата страна на мрежата? Какво бе усещането от първия спечелен трофей?
- В онзи първи турнир, когато бях на 11, не спечелихме. Но помня реакцията им, да. (смее се) В очите им се четеше “Аз съм мъж! Не искам да загубя от това дете!”. Хвърлиха се в мача наистина сериозно, предизвикаха ме и това ме направи по-добър в последстве.Възможността да се противопоставя на зрели мъже ме превърна в по-силен играч, защото никой не искаше да бъде победен от едно момче и се раздаваха на 100 процента.

- Няма съмнение, че постиженията ви още като младеж са изключителни. Как успявахте като гимназист да балансирате мужду образованието и спорта?
- В Съединените щати системата е много добра. Развитието на спортистите се случва чрез училището, не чрез клубовете. В повечето страни е обратното, спортистите се развиват посредством спортни клубове, докато в Америка играеш волейбол в училище и си активен ученик. След това играеш волейбол в университета и си активен студент. Американските атлети винаги развиват успоредно и двете, училището и спорта, без да жертват нито едното.

- Но вие сте успявал да бъдете и перфектен ученик…
- Така е, бях много успешен ученик, защото по онова време мечтаех да стана лекар. Внимавах много в уроците, стараех се да имам добри оценки. Както виждате обаче днес, не станах лекар, избрах спорта и съм щастлив.

- Вашият колежански отбор UCLA е абсолютен лидер в продължение на години в щатското първенство. Какво стоеше зад впечатляващите резултати на тима?- Мисля, че успехът ни се дължеше преди всичко на страхотния ни треньор, една истинска легенда в Америка, Ал Скейтс. През дългата си кариера е печелил 19 титли. Имахме този страхотен треньор, разполагахме и с много талантливи играчи… Бяха прекрасни години и истинско удоволствие да бъда част от този състав.

- Ставате част от мъжкия национален отбор на САЩ през 1981 г. Разкажете ни за емоцията, която изпитахте когато ви поканиха да се присъедините към отбора. Как реагираха родителите ви, когато научиха?
- Беше невероятна чест. Избрани играчи от младежките формации бяхме поканени на пробен период, след което тези, които бяхме преминали успешно тренировките научихме, че ще се присъединим към мъжкия национален отбор през същото лято. За мен беше мечта да представлявам страната си и вълнението беше огромно. Родителите ми бяха много щастливи, разбира се, но преди това да се случи, аз бях част от младежкия национален отбор и до голяма степен аз и семейството ми се надявахме на подобно развитие.

- Печелил сте две олимпийски титли, през 1988 г. в Сеул и през 1984 г. в САЩ. В Лос Анджелис сте най-младият волейболен играч на форума. Кое прави олимпийските игри толкова специално събитие?
- Във волейбола се състезаваме често, но единствено на олимпийските игри състезанието е нещо повече от волейбол. Има над 30 различни спорта - баскетбол, гимнастика, плуване, мащабът е огромен. Фактът, че това се случва само веднъж на 4 години, е спиращо дъха. Не мога да разкажа с думи какво е вълнението да стъпиш за първи път в олимпийското село, да се срещнеш с най-добрите в света в толкова различни дисциплини, да имаш шанса да се състезаваш за олимпийски медал…

- Коя титла е по-специална за вас - тази от Сеул или тази от Лос Анджелис?
- Освен тези две титли, имам още един олимпийски медал, златен в плажния волейбол, но мисля, че от двете титли, които споменахте, тази през 1988 г. в Корея беше по- трудната. По онова време Съветският съюз се състезаваше и имаше наистина силен отбор, самият турнир беше по-конкурентен, а и за разлика от 1984 г. не бяхме у дома. Беше наистина трудно извоювана титла, но това е постижение, с което сме много горди и до днес.

- По-късно ставате част от италианския Равена. За две години отборът ви печели всичко възможно - две титли на страната, купата на Италия,световната купа и световното първенство. Как решихте да приемете това предизвикателство?
- Никога не бях играл в Италия, нито в Европа, нито в който и да е клубен отбор. Бях се състезавал само за националния отбор на Съединените щати. За един дълъг период в националния отбор съществуваше неписаното правило, че ако се състезаваш на клубно ниво, не можеш да бъдеш част от представителния тим на страната. Но в един момент правилото отпадна и вече имахме възможност да се развиваме и на клубно ниво. Бях чувал, че Италия е меката на този спорт, че там играят най-добрите волейболисти, най-силните отбори, че е нещо като лига на звездите. Затова и избрах да отида там и това бяха едни от най-прекрасните години в кариерата ми.

- Плажният волейбол сякаш е голямата ви любов. Как се печелят 144 титли в един спорт, звучи невероятно?
- През кариерата си съм поделял страстта си между класическия волейбол, плажния волейбол и сега - треньорството. Голямата ми любов е волейболът в зала, но обичам и двата спорта. На плажа започна моята приказка с топката, рамо до рамо с баща ми, така че тази игра винаги ще има специално място в сърцето ми.

- Вие сте първият волейболист, печелил олимпийски медал и в двете дисциплини. Къде бе по-трудно - в залата или на плажа и защо?
- И двете бяха спечелени трудно и остават големи постижения за мен и моите съотборници. Както казах, титлата в зала в Сеул е най-специалната в моята кариера, заради нивото на конкуренцията по онова време и финалът срещу славния отбор на Съветския съюз. Титлата ми в плажния волейбол е специална по друг начин, беше ми за първи път, всички се учехме в движение. Спечелих това състезание с баща си и споменът е прекрасен.

- Приет сте в американската зала на славата през 2001 г., а в олимпийската зала на славата през 2008 г. Обявен сте за най-добрия волейболист на изминалия век от FIVB. Чувствате ли се удовлетворен от тези признания?
- Това са много специални моменти от моята кариера и наистина се чувствам поласкан. Но ако не ме попитате, не се сещам за тях. Мисля само как да бъда по-добър в това, което правя днес, как да бъда по-успешен треньор и как да помогна на женския национален отбор на САЩ да бъде най-добрият тим с всеки изминал ден.

- Трудно е да споменем всички ваши постижения, те са толкова много! Кой бе ключът, превърнал ви във волейболна легенда?
- Ключът е във великите треньори, с които съм имал възможност да работя и във великите играчи, които са били мои съотборници. В хора като Стийв Тимънс, който е страхотен приятел и съотборник и още много. Имах късмета да срещам прекрасни професионалисти през цялата си кариера и в залата, и на плажа. Това мисля, че бе ключът към успехите.

- За кратко сте бил и наш колега. Работил сте за спортния гигант ESPN, както и като коментатор за NBC. Какво мислите за журналистическата професия?
- Не бих казал, че съм бил журналист, но като част от тази сфера се забавлявах истински. За мен беше удоволствие да вляза в ролята си на анализатор, да помогна на хората да разберат по-добре волейбола, както и да го харесват повече.

- Как поддържате форма през всички тези години?
- За мен е лесно, тъй като обичам волейбола!

- Как си почивате и какъв е вашият трик за бягство от ежедневието?
- Обичам да къмпингувам със съпругата и децата си. Е, децата ми вече пораснаха, но когато бяха по-малки ходихме често на къмпинг, изследвахме прекрасната природа на Америка. Аз и съпругата ми продължаваме с това хоби, обичаме дългите разходки в дивите местности, тръпката от непознатото и красивите гледки, които природата крие.

- Имате двама сина - Крисчън и Къри. Поел ли е някой от тях по вашите стъпки и обичат ли волейбола?
- И двамата играеха волейбол в началното училище, бях техен треньор. Това всъщност бяха първите ми стъпки в тази професия. Сега също може да ги видите край мрежата, но само за удоволствие. Синовете ми вече са работещи мъже, които са взели живота си в ръце. С жена ми сме изключително горди от тях и това, в което се превърнаха.

- Някога замислял ли сте се какво бихте правил без волейбол?
- Нямам никаква представа… Благодарение на волейбола срещнах съпругата си, така, че освен всичко друго, което спортът ми е дал, ми донесе и този специален човек, с когото споделих живота си. Не мога да си представя как би се развил той иначе.

- Тя също ли се занимава с волейбол?
- Да, беше състезателка преди години. Запознахме се в колежа и така до днес…

- За финал, бихте ли казали нещо на феновете на волейбола в България и зрителите на “Код Спорт”?
- Разбира се! Искам да благодаря на всички за гостоприемството, за топлото посрещане и отношение тук, в Русе. Наистина е прекрасно! Когато се разхождаме вечер из града, виждаме много деца, играещи си навън, каращи колело, усмихнати семейства…Атмосферата е уютна и топла. Освен това, искам да благодаря и на Българската волейболна федерация за професионализма и добрата организация. За мен и моя отбор е истинско удоволствие да бъдем част от това състезание! Поздрави на зрителите на “Код Спорт”!
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+