Красимир Дунев, президент на българската федерация по спортна гимнастика, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. „Златна“ в кариерата му бе 1996 година. Тогава на олимпийските игри в Атланта завоюва сребро на висилка. Успехът бе гарниран с европейска титла на първенството в Копенхаген. Стана и вицепървенец на шампионата на планетата в Пуерто Рико. Десет години негов дом бе Сан Франциско, а през 2007 г. реши да се завърне  у нас с мисията да помогне на любимия си спорт в тандем с Йордан Йовчев.

- Здравейте, г-н Дунев! Благодаря ви, че приехте поканата на „Код Спорт“! Как сте? Как се чувства един мъж на 47 години?
- Благодаря, чувствам се много добре.

- Как ви се отрази пандемията? Изпитахте ли страх в началото, когато информацията в медиите изцяло бе подчинена на коронавируса?
- Наистина си беше притеснително с всички новини, които гледахме постоянно. За мен най-големият проблем беше, че трябваше да спрем спортна дейност. За всички състезатели това беше пагубно. Не знам дали всички знаят, но гимнастиката е такъв спорт, че няколко дни да не си в залата и просто изгубваш форма. Тези три месеца се отразиха много, много зле за всички гимнастици.

- Както споменахте, спортът със сигурност беше сред най-ощетените. Най-големият форум – олимпийските игри в Токио бяха отложени за догодина. Как всичко това ще се отрази конкретно на спортната гимнастика?
- Имаме една квота за олимпиадата на Дейвид Хъдълстоун. За мен е голямо постижение, че въобще спечелихме тази квота. Преди пандемията неговата форма беше много добра. Подготвяше се по план и график. С отлагането на Токио може би неговото настроение се загуби, но е много интересно, че в момента е толкова надъхан и говори само за олимпиадата. Дано другата година да се проведат игрите! Но каквото е за него, това е и за всички. Жалко е за тези спортисти в света, които очакваха само тази олимпиада. Сега не се провежда, трябва още една година да тренират и да поддържат форма, което ще е доста трудно за много от тях. За нас е добре, защото Дейвид е младо момче и има още една година за подготвяне.

- Къде на картата е българската спортна гимнастика?
- Искаше ми се да е в центъра на картата, но за съжаление не сме там. Но в последните две години се вижда някаква светлина в тунела, тъй като от Световни купи се завоюваха няколко медала - Дейвид Хъдълстоун, Йордан Александров, Димитър Димитров беше финалист на европейско първенство, което не се беше случвало последните десет години. Наистина се вижда някакъв успех и с квотата за олимпиадата. Мисля, че вървим в правилна посока.

- Споменахте някои от надеждите на българската спортна гимнастика, но тези състезатели доближават ли се до класата на Стоян Делчев, Йордан Йовчев, Красимир Дунев? Кога ще видим такива спортисти?
- Имаме наистина много хубави деца. Нашият спорт е много труден, травматичен, отказват се, но тези, които продължават са много трудолюбиви и ентусиазирани гимнастици и гимнастички, които имат страхотни качества и дарба, така че се доближават.

- Ако трябва да направите един паралел от вашето поколение и това на спортистите сега, кои са приликите и кои са разликите? Въобще има ли прилики?
- Не мисля, че има. Сега всичко е съвсем различно. В този свят има толкова други приоритети за децата. Цялата система е напълно различна от едно време. Но дори и по този начин пак се прави някакъв спорт. Има много талантливи и кадърни гимнастици и гимнастички, които отдават целия си живот на този спорт.

- Вие сте президент на БФ Спортна гимнастика – кой е най-големият проблем, пред който сте се изправял във времето, откакто сте начело на любимия ви спорт?
- Никога нещата не вървят по вода. Основният проблем е финансов, по-скоро спортни бази. Това ни е най-големият проблем в цяла България. Ако имахме възможност да имаме зали навсякъде в градовете, щеше да е много добре. Не е само в помещение да сложиш един тепих, при нас уредите са много скъпи. Едно оборудване е над 120 хиляди евро! Много е трудно за една община да отдели средства за това. Ние като федерация нямаме такъв бюджет, за да се закупят тези уреди и да се оборудват зали за гимнастика. Това е основният проблем при нас.

- Ролята на министерството на спорта?
- Има няколко пера, за които министерството дава средства – международен спортен календар, държавен спортен календар, за подготовка на състезатели, за материално-техническо оборудване. Но винаги парите не стигат, каквото и да се прави. В нашия спорт е много скъпо оборудването и е много сложно.

- Масовият спорт е оставен изцяло на вашите грижи.
- Да, има много желаещи деца. Стрийт фитнесът, за който се направиха много площадки в България, има много деца, които се занимават с този спорт. Преди няколко месеца се въведе и нова дисциплина в международната федерация по гимнастика – Паркур. Започнахме също да развиваме тази дисциплина. Има голям кръг от деца, които се занимават с този спорт. Много е радостно за мен. Дори ние кандидатстваме за Световна купа по Паркур, която ще се проведе другата година, дано да бъдем одобрени. Така че за масовия спорт ние се грижим.

- Замисляли ли сте се защо децата стигат до определена възраст, постигат някакви резултати и след това казват „стоп“?
- Причината е, че е много труден спорт, иска се много постоянство. Дисциплина, сила, гъвкавост – всички тези качества трябва да притежава едно дете. Има много други неща или спортове, които са много по-лесни. Доста травматичен спорт, доста гимнастици се отказаха поради контузии.

- Преди седем години вие бяхте и шеф на федерацията, и старши треньор на националния отбор – как съчетавахте тези две функции? Оставаше ли ви време да хвърлите сакото и да облечете трикото?
- Да, имаше такъв период, в който се занимавах и с националния отбор, и естествено като президент на федерацията. Не беше проблем за мен, тъй като имам две служителки във федерацията, които се грижат за много неща. Така добре сме стиковани, че дори и да не съм в офиса на федерацията, нещата вървят. Така или иначе, съм всеки ден в Националната база „Раковски“. Да, имаше период, в който хвърлих сакото и сложих трикото, защото трябваше да участвам на бенефиса на Данчо Йовчев, да вляза във форма, да сваля някой килограм, но беше интересно и за мен беше предизвикателство. В момента Данчо Йовчев не е старши треньор, но е личен треньор на Дейвид Хъдълстоун и на Йордан Александров, така е че всеки ден е в залата, освен че е и генерален секретар.

- За какво мечтае президентът на БФ Спортна гимнастика?
- Мечтая да стигнем нивото, на което беше едно време гимнастиката. Мечтата ми е някой да се качи на олимпийската стълбичка отново.

- Сега ще се опитаме да направим един преход през годините. Ще започнем с началото на вашата кариера – защо се насочихте към спортната гимнастика? Има ли някой, който изигра важна роля в избора ви?
- Това стана като бях в първи клас в моето училище в Пловдив по време на физическо възпитание. Дойде една госпожа, която избра няколко деца. Провери ни за гъвкавост, шпагат, мост, наклон и каза: „В четвъртък заповядай в зала „Макаби“.“ И до ден-днешен съм благодарен на тази треньорка, която ме въведе в този спорт и постигнах тези успехи. Просто така се случи, така е казал Господ, че трябва да стане.

- Родителите как реагираха?
- Никакъв проблем. И баща ми, и майка ми бяха окей с това. Явно бях много добър по пеене, защото госпожата идваше вкъщи и казваше: „Не, той няма да става спортист, той ще е певец! Аз го искам в хора!“

- Спомняте ли си първото състезание, първия медал или грамота?
- Първото състезание беше в Румъния. Беше нещо невероятно за мен. Пътуваш с автобус с целия отбор, с треньори, настаняваш се в хотел… Помня, че бяхме много гладни от целия път, трябваше да вечеряме и ни сервираха мамалига, останахме си гладни. До ден-днешен помня първия си турнир, защото това е стартът.

- Защо големите ви постижения са на висилка? Това ли е любимата ви дисциплина в гимнастиката?
- За мен всички уреди са любими, макар че конят не ми отдаваше много. В интерес на истината на олимпиадата взех много, много висока оценка на кон, но висилката явно ми се отдаваше. С времето като научаваш нови упражнения, това все повече те мотивира и постигнах този връх на висилка и това съчетание, което бе уникално за олимпиадата през 1996 г. Да, наистина ми е любимо!

- Стигаме до 1996 г. – най-успешната година във вашата кариера. Всичките ви медали са на висилка – европейски шампион в Копенхаген, втори на световното първенство в Пуерто Рико и сребърен медал от олимпийските игри в Атланта. Разкажете ни за тези изключителни моменти…
- Това се случи наистина толкова бързо в една година. Да участваш на трите най-големи форума и да се качиш на стълбичката е мечта за всеки спортист! Първото състезание бе европейското първенство. То бе чакано от всички треньори – от старши треньора Васко Василев, от моя личен треньор Александър Стоилов. Няколко години се очакваше, защото видяха, че съм много добър на висилка и имам шанс за медал на голямо състезание. От световното през 1993 г. се очакваше да взема отличие, но за съжаление все нещо се случваше и правех грешки. 1993 и 1994 г. – две години подред и на европейско, и на световно все не можех да се закача. Така моят треньор, лека му пръст, който бе уникален специалист, направи чудо с мен. Направи това съчетание, което в света никой не го правеше. Каза ми, че само по този начин мога да пробия. България е една малка срана, никой не я знае и трябва да направим съчетание с шест прелитания. На световното през 1995 г. си изиграх съчетанието и взех бронзов медал, а вече 1996 г. хората ме знаеха и се получи така, че спечелих на три състезания. Много хора са ме питали какво чувствах по време на съчетанието на олимпиадата. Много е интересно, вече много години минаха оттогава и до момента чувствам, че бях самичък в залата. Беше един голям стадион, над 35 хиляди човека в залата, но бяхме аз и висилката – това е. Човешката психика е такова нещо, че когато се изолираш или се настроиш за нещо, е много силно.

- Защо решихте да се откажете след олимпиадата в Атланта? Тогава бяхте на 24 години – грешка ли беше това?
- Много добър въпрос. Тогава аз, Данчо Йовчев и Иван Иванов – най-добрите трима от националния отбор останахме в Америка. Това решение беше взето още преди да отидем на олимпиадата, че ще останем там, тъй като целият отбор 1991 г. остана в Индианаполис и имаше кой да ни посрещне там и да ни въведе в американския живот. Започнахме с шоу спектакли, аз навлязох в модния бизнес, тъй като отидох при Барт Конър и Надя Команечи в Оклахома. Беше ми представен друг живот, ходехме по симпозиуми, по представления, по шоута… Явно ми беше дошло много от гимнастиката и като видях другия живот с по-лъскавата част… Всичко е много розово, много хубаво и за съжаление се отказах. И до ден-днешен не мога да си го простя, защото наистина тогава бях на върха.

- Не се ли опитаха тогава нашите ръководители да ви задържат?
- Имаше много проблеми. Дори когато цялата делегация се качваше по автобусите да отива към летището Иван Славков, лека му пръст, и другите ръководители казаха: „Хайде, момчета, качвайте се!“ До последния момент не вярваха, че ние оставаме. След това имаше съобщения, че сме изменници, предатели. Останахме да търсим по-доброто в Америка. Не съжалявам – направихме една школовка там, доста неща научих. Но съжалявам, че се отказах точно, когато бях на върха.

- Какво означаваше за вас американската мечта? Постигнахте ли я?
- Не мога да кажа, че съм имал мечта. В онзи лъскав свят, който беше само около година, тъй като след това разбрах, че всичко е измама и не мога да живея този живот… Мечтата ми беше да живея много по-добре, да ми е спокойно финансово и наистина постигнах това, което исках. Станах директор на мъжка програма в Сан Франциско и още на втората година ги направих шампиони, което никога не се бе случвало. Седем години подред бях треньор на годината. Тази любов от всички състезатели, треньори, родители в Америка ми е достатъчно. Когато след 11 години, казах, че се прибирам в България, беше трагедия. Правиха ми три изпращания – нещо невероятно! Мъчно им беше на всички, много трудно всички го възприеха. Мечтата съм си я постигнал.

- Защо решихте да се върнете в България?
- Основната причина е, че с Данчо Йовчев постоянно разговаряхме за положението на гимнастиката в България. Взехме решението да се върнем и да помогнем на българската гимнастика.

- Има един любопитен момент – след като отивате в САЩ, през 2003 г. получавате покана да помогнете на националния отбор за световното първенство в Анахайм. Подготвяте се, участвате на международния турнир във Варна и когато идва време за шампионата в САЩ, не ви взимат – защо? Кой прецени, че от вас няма нужда?
- Този период беше наистина много, много труден за мен. Първо бях поканен от българското ръководство да помогна на отбора за световното първенство в Анахайм. Костваше ми повече от шест месеца, това беше най-трудният период за мен в Америка за тези 11 години, тъй като едновременно и работих като треньор, и тренирах. За един месец отслабнах с 10 кг, сънувах храна. Беше много, много трудно. Радвам се, че доказах на себе си, че мога да се върна в гимнастиката и след седем години пауза в много добра форма. Но тогава, за съжаление, просто имаше интереси на клубни начала. В отбора имаше гимнастици, които членуват в отделен клуб в България и беше по-добре за тях те да участват на световното, тъй като получаваха точки, някаква субсидия от държавата. Решението беше взето от треньори, от ръководство, от тогавашния председател на федерацията. Не съм обиден. Да, наистина се почувствах недобре, защото показах, че съм достоен за отбора, но това беше тяхното решение.

- Не е тайна, че с Йордан Йовчев сте близки от деца. Какво се случва, когато на една маса седнат президентът на федерацията и генералният секретар и трябва да решат важен въпрос? Кое мнение надделява или се търси консенсус?
- С Данчо имаме уникална връзка, заедно сме от първи клас, едно цяло сме. Интересното е, че през 2008 г., когато застъпихме на тези позиции във федерацията аз бях генералният секретар, а той – президентът. След това нещата се обърнаха. При нас позициите не играят роля. Не мога да кажа, че през всичките тези години сме се карали – няма такова нещо.

- Какво заварихте в любимия си спорт, когато се върнахте в България? Разрухата пълна ли беше?
- Да. Няма да забравя, че като се прибрах в Пловдив, моят роден град, в залата, от която сме излезли, първо не можех да видя къде е вратата от храсти и бурени. След това влизам вътре и гледам треньори и треньорки в залата пият си кафето, пушат цигари. И се почна едно оплакване и един негативизъм. Това наистина ми тежеше много. Как тук нищо не става, как те не получават пари… Всеки плачеше, а истината бе, че не се работи, както трябва. Аз се прибирам от Америка и знам как се работи там – шест часа си прав, нямаш право да седнеш, не можеш да отидеш да пиеш и една вода. А тук те си седяха спокойно, пиеха си кафето и само плачеха, че няма пари. Ама, те парите не идват без успехи! А за да има успехи, трябва да се работи. Така че положението не беше добре. На Националната база „Раковски“ беше трагично. Тук сме прекарали половината от живота си на лагери. Спяхме в страхотна мизерия. Радвам се, че сега това е един много добър център.

- Имате две деца Майкъл и Никол – и двамата избраха вашия път в спорта. Какво се случва с тях?
- Нямаше начин да не го изберат моя път, тъй като още в Америка като бях треньор, бяха постоянно в залата с мен. Започнаха да тренират още в САЩ. Като се прибрахме тук, те си продължиха с гимнастиката. Имат гена и таланта, но за съжаление дъщеря ми Никол трябваше да прекъсне с гимнастиката, тъй като претърпя три операции на коляното. Беше наистина много добра, стана и шампионка на България, но след това се случи травмата на коляното и трябваше да спре. Майкъл продължава да тренира, всеки ден е в залата.

- Вие занимавате ли се с него?
- Не, защото не ме слуша, не тренира. Аз не мога да го натисна сериозно. Има си треньор, който си работи с него. Дано стигне близо до моите успехи, което ще е изключително трудно. Някои от треньорите и най-вече Йовчев се бъзикат постоянно: „Абе, ти ще надминеш баща ти, така като те гледам…“ Дай Боже!

- Последен въпрос – какво е за вас щастието?
- Най-голямото щастие за мен е да съм здрав и всички хора около мен да са здрави!

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+