Йордан Лечков е достатъчно популярна личност. В неделя, 9 юли, той има юбилей – навършва 50 години. В тази връзка БЛИЦ се свърза с легендарния ни футболист и настоящ вицепрезидент на БФС.

- Данчо, каква равносметка си направи навръх 50-годишния ти юбилей и какво показва тя?
- Равносметката ще я направи на 100-годишнината. Каква равносметка? Животът сега започва. Да сме живи, здрави, прави и корави. Положителна е, ако трябва да съм откровен. Това, което съм си пожелал, съм го изпълнил. Стана факт! Исках да бъда футболист, бях. И не само бях, но постигнах успехи и получих признание. Имам хубаво семейство, стабилен бизнес. Знаеш, че съм положителен човек и не гледам негативно на нещата.

- Как и къде ще празнуваш?
- В Сливен с приятели, както всяка година. Тук ще бъда с близки, приятели, роднини. Ще полеем юбилея и после всеки по задачите си.

- Онзи прекрасен удар с глава срещу Германия ли е голът, който никога няма да забравиш?
- Нормално, естествено. Оползотворих труда на целия отбор, колкото и клиширано да ти звучи. Накарахме българите да се чувстват горди. И знаеш ли кой е най-хубавото, че хората още са горди от успеха ни на световното първенство през 1994 година.

- Вярно ли е, че в Германия не са приели много радушно това ти попадение, след като се завърна след световното в Хамбургер, където тогава играеше?
- Така е, разбира се. Трябвало е някой по-умен човек да ми каже да напусна веднага след Мондиала. Играех по-добре след световното, но нещо взеха да не ме забелязват. Бях чужд сред свои... Даже наскоро, преди няколко години, организираха мач с чужденци, които са бивши футболисти на тима. Но мен не ме поканиха. А аз бях най-видният чужденец, играл в Хамбургер. Два пъти ме избраха за халф №1 в Бундеслигата. Това си е голямо признание, защото халфовете сме футболистите на футболистите, така да се каже.

- Все пак в Хамбургер остави трайна следа? Защо обаче след това изкара само по един сезон в Марсилия и в Бешикташ?
- Така съм искал, така съм постъпил. Усетих вкуса на Марсилия, който не е много френски град, усетих от културата на Турция. Виж какво, познаваме се с теб, и вероятно знаеш, че аз имам съвсем други виждания във връзка с трансферите и отборите. Ето ще ти кажа, че имаше интерес към мен от Байерн. Ама аз не пожелах да отида там?

- Сериозно! Защо не пожела?
-Ами моята философия е друга. Предпочитах да отида в по-слаби отбори, за да изпъкна повече, за да ги вдигна на крака и после напусках.

- Ако можеше да се върнеш назад във времето, кои свои грешки би поправил?
- В спортен план споменах вече -  че трябваше да напусна Германия след световното. Но за друго не  съжалявам за нищо. Животът е твърде кратък, за да го правя. А и не обичам да се връщам назад, за да не се спъна. Гледам само напред.

- Вярващ човек ли си?
Да, по принцип съм вярващ. Има някаква магия и сила. Аз съм благодарен на съдбата, че съм играл със Стоичков, Пенев, Трифон Иванов, Костадинов  и останалите, защото те бяха най-добрите в света! Точно така – света! Тогава малко не ни  достигна да се завърнем от Америка не с бронзови, а с по-ценни медали. Аз съм щастливец, че бях част от този великолепен състав.

- Прощаваш ли лесно?
Да, прощавам. Научих се от малък да не бъда завистлив, ревнив и така нататък. Човек трябва да притежава това важно качество - да се научи да прощава.

- Май рядко са ти задавали този въпрос – кой бяха твоите футболни кумири като дете?
- Бруно Конти и Марадона. Диего е от друга планета и днес даже няма такъв. Не се е раждал и едва ли ще се роди. Съжалявам обаче, че точно преди нашия мач световното първенство през 1994 година го наказаха. Иначе щяхме и на него да му набием канчето, въпреки че е най-голямото светило в световния футбол.

- Ще ти задам един тривиален въпрос, но те моля за откровен отговор – играл ли си някога в уговорен мач?
- Абсолютно не. Нито като футболист, нито като ръководител. Това развяла спорта, убива го. Лошото е, че убиването продължава и днес.

- Ти си от хората, които рядко показват чувствата си? Плакал ли си често и защо?
- Да, плаках съм. В миг на радостни моменти съм го правил.

- А кога за последно плака?
- Беше наскоро и по много тъжен повод – баща ми почина. За съжаление той не успя да ме види на 50 години. Беше достоен човек, светла му памет! Надявам се, че и него съм го направил горд, въпреки че имаше много негативно неща, свързани с моето кметуване, когато се опитаха всячески да ме съборят. Но сега не ми се говори на тази тема. А и нали я знаеш онази поговорка: „Вятърът брули само високите дървета”.

- Защо се стигна до разрив в отношенията ти с Бербатов преди няколко години?
- Аз нямам разрив с Димитър. Ако той има, си е негов проблем. Желая му пълно щастие. Шапка му свалям за успехите. Нека да реализира желанията и мечтите си извън футбола и ако може, да поиграе още малко. Националният отбор не е на Лечков, нито на Бербатов. Националният отбор е нещо неописуемо - да влезеш и да представиш страната си.

- За финал би ли посочил трите най-радостни събития в живота ти?
- Запознанството с жена си, раждането на големия син и раждането на малкия. Те са до мен, аз съм до тях. От това по-хубаво няма. Както и от факта, че направих футболна кариера и че имам успехи в бизнеса. Но аз съм малцинство, защото успелите сме малцинство на българска територия и повечето хора ни мразят. На Запад получавах признание, но у нас не е така. У нас се завижда. Но и да завиждате, и  да не завиждате, аз съм си №1!
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ