Предаването „Код Спорт“ по ТВ+ излъчи поредното любопитно интервю на Христо Стоичков за ТВ гиганта „Унивижън“. Този път кавалерът на „Златната топка“ разпита от първо лице спортния директор на Манчестър Сити – Чики Бегиристайн. Той стои неотлъчно до треньора на „гражданите“ Пеп Гуардиола. Бегиристайн е доказан професионалист, изиграл 223 мача за Барселона, триумфирал в Шампионска лига и като футболист, и като спортен директор. Той е човекът, който с трансферните си ходове направи така, че Манчестър Сити да няма дори слаба резерва.

- Чики, много благодаря, че ни прие тук в твоя дом в Манчестър! За нас е истинска привилегия да имаме тази възможност. Как се чувстваш като спортен директор в такъв голям клуб като Манчестър Сити?
- Вярно, че тук се чувствам като у дома, а щом аз съм у дома и ти си у дома, защото моят дом е и твой дом! Както и ти винаги си ме посрещал! Истината е, че сме наистина очаровани от условията тук. Освен това съм много доволен от предизвикателството! Работя в Сити вече  няколко години. След Барселона си дадох сметка, че отдавна имам натрапчива идея и тя е, че трябва да дойда да работя във Висшата лига. Още докато бяхме играчи и идвахме да играем тук, се възхищавах от стадионите и невероятната атмосферa в Англия. Както и от легендите и всички истории, които тук ти разказват. Имах голямо желание да дойда и ето че го направих - дойдох и съм много доволен от това. Също така е вярно, че съм в чужда страна, но пък съм обграден и с много приятели от моята родината. Затова не чувствам никакво неудобство.

- Изживя една златна епоха в Барселона…. 
- Да, най-вече като дойде ти! (смеят се)

- Сега искам да говорим за периода ти като спортен директор. После ще говорим и за времето като играч. Задачата на спортния директор е трудна. Особено за човек, който активно е играл футбол, а после трябва да върши един куп други неща едновременно. Какво научи в Барселона с Жоан Лапорта и Йохан Кройф, мир на праха му? И останалите от тяхното обкръжение - от Алесанко и другите?
- Виждаш ли - невъзможно е човек да не върне историята винаги още малко по-назад. Ние изживяхме една изключителна епоха също и като футболисти по времето на Йохан като треньор и накрая, когато станеш спортен директор някак естествено се стремиш да направиш нещата такива каквито са били, когато си бил футболист. Най-добрият период от живота ми във футбола беше в Барса с Йохан и с всички негови новаторски идеи. И сега като спортен директор единственото, което мечтая е това да се повтори. Най-важното нещо е идеята и хората, които управляват клуба, да стоят зад тази идея. Да искат да я осъществят и да те подкрепят и помагат нещата да се случат. Един път като намериш въпросната добра идея и ако имаш зад гърба си подкрепата на собствениците и ръководството, нещата стават лесни. Трябва да намериш треньор, който също да харесва идеята и заедно с него да привлечете играчи, които са специалисти в постигането на желаната цел. Горе-долу както и на нас ни се случи, когато играехме. Смяната на позициите беше нещо много ново за нас и постоянно следяхме всеки играч и всеки пост, по-точно какви трябва да бъдат задачите му. И накрая, след като мине време си запомнил всичко, което сте правили преди и просто трябва да го повтаряш, за да си успешен в мача. За мен това работи. Работеше след Кройф с Рийкард и накрая мисля, че Пеп доведе нещата до истинска кулминация с фамозното завоюване на шест купи в една година.

- Работил си с нашия голям капитан – Хосе Рамон Алесанко. Ежедневно се трудехте заедно и аз ви гледах колко сте отдадени на каузата. Ден и нощ заедно и пътувахте постоянно да търсите най-доброто за Барселона. Защото и тогава излизаха добри играчи от школата, но трябваше да се търсят и гледат Рафа Маркес, Роналдиньо... Каква беше работата ви тогава?
- Интересно е, че точно това, което правехме тогава се случва и сега тук в Манчестър Сити. Търсиш, търсиш и накрая попадаш на точния играч, който ти трябва, с желаните качества. Вярно е, че през 2003 г. едно от основните попадения беше привличането на Роналдиньо. В една Барса, която беше малко омърлушена, той донесе радост и заряд. Преди да го привлечем се бяхме класирали шести в Ла Лига. Беше един труден период. И тогава Рони дойде с прословутата си усмивка и цялата тази радост, която носеше със себе си. И бързо направи така, че духа на всички в клуба да се повдигне. През втория полусезон взехме и други попълнения и започнахме да ги обиграваме. И благодарение на това, че имахме него към отбора, се присъединиха също и Деко, Ето‘о и Белети. Така започнахме много по-лесно да намираме „специалисти“ – играчи с нужните качества за конкретни постове. Не трябва да забравяме нещо важно. По онова време в състава бяха Валдес, Пуйол, Пике… Не, извинявай, Пике дойде малко по-късно с Пеп. Но също Шави, Иниеста, Лео Меси - все млади играчи.

- Педро също.
- Петима млади, все от школата, даже 7, а после взехме и Пике. Това реално са осем играчи, които след това станаха световни и европейски шампиони. Всички от ядрото бяха наши, от школата на Барса. И не беше само въпрос на идентичност на клуба, но и на много високо качество. Говорим за Бускетс, Шави, Иниеста и Лео. Четирима играчи, които според мен са перфектни в техническо отношение. На са 9.5 или 9.8, а са перфектни десетки. И са точните хора, ако искаш да правиш футбол с много владеене на топката, пасове между отделните линии, асистенции и всичко останало. След това като дойде Пеп, вече бяхме взели Пике, Абидал преди него, Дани Алвеш, а Ето‘о остана. Така изградихме един отбор с ядро, което беше много каталунско и много „произведено в Барселона“. Тимът, спечели уникално шест купи в един сезон. Шест от шест! И именно Пеп дирижира перфектно този фамозен отбор. И да - сега в Сити нещата наистина много приличат на онази история. Но тогава тази игра без топка... Ох, не беше никак лесно да накараш Ето‘о и Меси да тичат. както го правеха... Никак не беше лесно. Ти знаеш също добре това. И накрая го постигнахме. Пеп го постигна. И тогава дойдоха шестте титли.

- С теб се запознахме с Пеп, когато дойде много млад в Барселона. Как се реши тогава той да стане треньор? Ти като спортен директор беше ли уверен, че той наистина е подходящ да води първия отбор на Барселона?
- Не. Имаше няколко алтернативи. Като спортен директор, трябваше да съм подготвен. Винаги. При Франк Рийкард през последната година вече бяхме позагубили духа, динамиката и силните тренировки. Определено отборът беше тръгнал надолу. И тогава моята работа беше да имам няколко алтернативни предложения. А в тази година точно Пеп беше в трета дивизия, където водеше  Барса „Б“. И вече правеше нещата там да изглеждат лесни. Ти го знаеш добре, Христо. 4-3-3 и изведнъж 3-4-3, Бускетс играе като „четворка“, а през последните 20 минути действа като „шестица“. А накрая в последните пет минути, ако се наложи може да мине и като „деветка“. И две много важни неща - движение на отбора с топката и висока преса, когато играем на чужд терен. И започвам да си го представям с всичките тези футболисти: Лео, Ето‘о, Шави, Пуйол... Представям си го и започвам да мисля кой е най-подходящ. Тук трябва да кажем, че нещата като характер, лидерство също са важни. И трябва да правиш така, че футболистите да изпълняват възложените задачи, като разбира се, най-важни са уменията. Пеп обаче има нещо много, много важно. Той носи футбола в сърцето си. И освен това може много добре да предава на играчите какво точно иска. Освен това е бил футболист в голям тим и е станал шампион в почти всичко. Така бях убеден, че той ще може да накара играчите да тичат и да изпълняват каквото им каже.

- След толкова години в Барселона с какви чувства дойде в Манчестър сити? Познаваш Пеп много добре. Лесно ли е да се работи с него? Оставяш ли всичко в ръцете му или ти, като спортен директор, изискваш от него куп неща, които трябва да прави? Все пак клубът винаги трябва да ръководи нещата?
- Истината е, че тук с него работим много по-лесно, отколкото когато бяхме в Барселона. Работя с него от много години. Той дойде от Барса „Б“ в първия отбор и спечели всичко. Работи много интензивно и иска от теб да бъдеш също толкова усърден. Обаче задачите ни са различни. Аз например не мога да привличам играчи със същата скорост, с която той кара отбора да играе. За да мога да постигна добра сделка за трансфер, ми трябва време. В началото беше много взискателен, а сега е наистина прекрасно да се работи с него. Не се налага да спорим изобщо. Всичко минава като един приятелски разговор, в който той ми разказва от какво има нужда за отбора. В края на краищата сме играли и работили заедно толкова много време... Вече не си казваме, че в понеделник в 9 часа имаме среща, а просто сядаме и закусваме или обядваме заедно и си говорим. Всичко върви много гладко. Моята работа е да решаваме с него за играчите. Правим един много кратък списък от трима - четирима футболисти за всяка позиция по такъв начин, че нито един от попадналите в списъка да не е грешка и да пасва на отбора и играта ни. Там идва моята работа като скаут – съгледвач. После сядаме на масата и преговаряме, за да видим кои от набелязаните реално можем да привлечем. Каквото и да правим обаче никога не може да сторим нещо, с което треньорът не е съгласен. Защото, Христо, трябва да знаеш, че ако треньорът е против нещо, то просто няма как да стане. Ако не го приеме радушно и не се усмихне, когато чуе името му, който и да е топ играч, се превръща в просто един нормален футболист.

- Разбира се, Пеп знае перфектно от какво има нужда за отбора, за да подобри играта. Той тренира всеки ден с тях. Имате приятелство от Барселона и то продължава сега в Манчестър Сити. Но когато той каже, че има нужда от конкретен играч, вероятно не винаги е лесно да се привлече желаният футболист?
- Пеп помага много за всичко. Той е в основата на изграждането на всеки отбор, в който сме били. Познава футболистите и знае всичко за тях. Така че всеки играч, който има нужните качества и има шансове да стане бъдеща звезда, е лесно да бъде привлечен, защото иска да го тренира именно Пеп. Проблемът е, че всички грандове се надпреварват за ограничен брой играчи. Понякога трябва да се борим с историята на Реал (Мадрид) или Барселона, които са много големи притегателни сили за младите играчи. Ювентус също. В края на краищата играчите искат да отидат в отбори, с които имат големи възможности да завоюват титли. Да се състезаваш с Барселона, Реал, Байерн, Юве, Юнайтед, Челси... Не е лесно. Истината обаче е, че Пеп и неговият стил, футболът, който той налага и иска да играе Сити, помага много да привличаме играчи.

- Шампионатът тук изглежда по-важен от евротурнирите. Дали е така? Говоря с много хора в Англия, които твърдят, че да спечелят Висшата лига е по-важно от триумф в Шампионската лига.
- Не мога да споря с тях по този въпрос, защото те имат право да мислят и говорят, каквото си искат. За мен това не е така. Трябва да имаме предвид обаче, че в историята съществуват много малко отбори, които са успели да спечелят шампионската титла на Англия четири поредни години. Мисля, че последен такъв период с 3 поредни е на Юнайтед с Фъргюсън. И след това трябва да се върнем много назад във времето за такава поредица на Ливърпул. Може би преди повече от 25-30 години. Дори и две поредни шампионски титли сега е много трудно постижима цел. Защото има шест отбора, шест големи отбора, които са в постоянна битка. Някои имат малко по-малко шансове от другите, но и никой от шестте не е за отписване. Когато един от тези шест спечели титлата, от другите пет поне 3 или 4 се подсилват страшно много, защото искат да са следващите носители на трофея. Така тенденцията винаги води до равновесие и изравнени сили. Освен това парите тук са разпределени много по-добре. Телевизионните права са равни за всички и всички клубове горе-долу получават еднакви суми. При такава ситуация всеки отбор може да наддава за всеки играч. Това прави нещата малко по-сложни. Освен това победата не само във Висшата лига, но и в другите местни турнири, е въпрос на голяма чест за англичаните. Те поддържат фанатично местния футбол и всичко се следи - брой мачове, как се играе, как свирят съдиите... И спечелването на титлата ги прави наистина много горди. Обаче, ако си голям в Англия, трябва да бъдеш и голям в Европа. Трябва да можеш да си го позволиш. И така се получават нещата, че ни се налага да се опитваме да убедим всички фенове на Сити, че е много важно да идват и да ни подкрепят в нашите мачове от Шампионската лига. Когато силите са изравнени и битките в Европа между съперниците са равностойни, е много важно стадионът ти да е пълен и да имаш подкрепата на своите фенове. Това засега ни е малко трудно, но ще стане.

- Предполагам, че нито на теб, нито на Пеп ви излиза от главата мечтата Манчестър Сити да вдигне „купата с големите уши“ в Шампионската лига. Въпреки, че сте я печелили, това би било нещо изключително за вас, нали?
- Да. Без никакво съмнение! Освен това би бил и първи път за нашия сегашен отбор. Мисля, че Сити е клуб, който малко по малко започва да заслужава да триумфира. Има славна история и винаги е бил велик клуб. Започнахме първо с това, че трябваше да почнем да печелим шампионата на Англия, купата на футболната асоциация, „Чарити Шийлд“... Спечелването на тези трофеи винаги накрая трябва да те доведе до битки за успехи в Шампионската лига. А пък ако успеем да го направим в един отбор, който никога не го е постигал, и създадем тим, който спечели войната в Шампионската лига, би било наистина повод за лична гордост. Обаче това не е никак лесно. Изобщо не е лесно.

- Сигурно за теб и за Пеп ще бъде като през 1992 година? Винаги първата титла се помни...
- Да, точно така е.

- Какво си спомняш за онзи ден през 1992 г.? Трябва да се върнем толкова години назад...
- Първото нещо, което си спомням беше огромната тежест, която успяхме да смъкнем от раменете на всички фенове на Барселона, защото преди това имаше един кошмар от 1986 г. Спомням си, че ти дойде 1990 г., а аз през 1988 г. Две години по-късно след 1986-а още беше отворена раната от загубата от Стяуа на финала. Още не беше зараснала. И през 1992-ра след всичките наши пропуски пред гола и даже влизането на мача в продължения, ми изглеждаше като познат сценарий. Лош сценарий. Но след като победихме, всички можеха да си отдъхнат и да кажат: „Най-накрая я спечелихме!“. Барса ликува с титлата в турнира, но трябваха много години на ходене по мъките, за да успеем. Това е споменът ми – огромната тежест, натискът върху нас и напрежението. После вече дойде тази невероятна радост, че успяхме да превърнем една дългоочаквана мечта в реалност. И чак след това идва споменът за фиестата, която се развихри. И за това си спомням. (смеят се) Беше наистина хубаво. Спечелихме я и то къде! На „Уембли“. На този митичен стадион.

- И трябваше да се изкачим по много стълби, за да стигнем за награждаването. Представяш ли си сега отново да трябва да ги изкачиш за награждаване на Сити?
- Не е задължително да е на „Уембли“. Може и да е в Мадрид. Няма да откажа. (смеят се)

- И ти трябва да отидеш, след като е минал целия отбор, да се обърнеш към публиката и да си кажеш: „Пак съм тук и купата пак е в ръцете ми“. 
- Това е хубава мечта и ние работим за постигането ѝ. Знаем, че все повече се приближаваме към нея. И в момента  най-важното е да сме постоянно силни и стабилни. Със сигурност ще се доберем до възможности, за да постигнем целта. За да спечелиш Шампионската лига, обаче трябва да направиш всичко перфектно. Всичко! Не само в отбора, но и около него. Всичко, което е част от мачовете и задължително всички, които участват в атаката, да бъдат във върхова форма. Всички елементи от играта и извън терена трябва да са благоприятни. Има такива моменти. Спомняш ли си през 1992 година, когато спечелихме титлата, но преди това имаше мачове като този с Кайзерслаутерн, където едва не отпаднахме и после в Берн, където се класирахме с дузпи? Също и пак дузпа след дузпа в Полша срещу Лех (Познан). Има преломни моменти, в които или оставаш и побеждаваш, или отпадаш. Монетата пада от правилната страна и ти позволява да спечелиш. Важното е да не спираш борбата и много постоянство, за да си там - в турнира. Без зрънце късмет обаче изглежда е невъзможно. То също е много нужно. Всичко трябва да е перфектно, за да го постигнеш. Такъв е турнирът. Най-трудният. Нямаш право да забравяш за това, че трябва да си скромен и трудолюбив. Ако загубиш скромността си в Шампионската лига, веднага ще бъдеш приземен и съсипан. И това може да го направи всеки съперник. Много ми е смешно, когато има жребий. Защото и в последните два клуба, където съм бил, все на мен ми се пада да ходя на тази церемония. Голям късметлия съм. Гледам там реакции, например на някой, че му се е паднал Хофенхайм и си мисля: „Ако ги подценят съвсем мъничко, няма и да разберат как са изхвърчали от турнира.“ Трябва приемаш за сериозни всички съперници и никога да не подценяваш никого, защото и най-малката грешка е фатална.

- Остави ли Йохан Кройф следа в теб през всичките тези години заедно в Барселона?
- Да. Това е човекът, който промени живота ми. Промени живота ми, защото промени изцяло начина ми на мислене. Идвахме от една култура, в която е много важно да си корав, солиден. Да си безкомпромисен защитник, дори в Реал Сосиедад играехме 4-3-3 и така печелехме Ла Лига. Или в две линии по четирима и се затваряхме, а идеята беше после да правим скоростни контри. И изведнъж в новата ми кариера в Барса се появява Йохан и казва: „Няма да е вече така. Ще държим топката постоянно в нас, а когато е в тях, ще им я взимаме чрез висока преса. Отзад ще бъдем само трима човека.“ И тогава аз си мислех наум: „Този може така да играе в Холандия, но тук няма да стане. Това е Испания и е невъзможно. И в Европа също е невъзможно. “ И впоследствие виждаш как нещата се променят и всичко върви като по вода. И в един момент се оказва, че ще играя на лявото крило... Наистина го мислех за луд! И как се решаваха проблемите? Той вярваше в себе си и вярваше в нас. Казвам му: „Ще ни атакуват така и така...“ А той отговаря: „Нищо. Те ще атакуват там, а пък ние ще ги притискаме тук.“ Ако хванат Роналд Куман и Пеп, ние пък пускаме хора по крилата. Правехме всичко, за да останем в полето на съперника и да запазим владението на топката. Този начин на мислене те променя отвътре и не само като футболист. Продължавам да мисля като него и да защитавам идеите му, но знам, че нямам дори и половината от храбростта му. С това той промени живота ми и дори и днес продължава да го променя. И откакто станах спортен директор, постоянно си спомням различни ситуации и си мисля какво би направил Йохан на мое място. Вярно е, че футболът много се промени. Повече физика и много по-високи скорости, всичко е по-бързо. Промени се също много равновесието между техниката и силата. Днес има треньори, които следват методите на Кройф и много са подобрили това, което той направи пръв. Пеп е един от тях. Също и Франк Рийкард, който  добавяше и щипка италиански футбол към този на Йохан, защото Франки беше прекарал много време в Милан. А Гуардиола напълно пресъздаде в работата си идеите за голям футбол на Йохан Кройф.

- Толкова години беше елитен футболист, игра в националния отбор на Испания, въобще беше вътре в спорта... Извън терена обаче със сигурност имаш интересни забавни истории?
- Ами, тази бяла коса, то и не остана много от нея... (смеят се) Представи си, колко съм преживял. Но има много повече интересни истории, които не може да се разказват пред камерата, отколкото тези които може. (смеят се)

- И все пак, разкажи някоя история от времето, когато си започвал в Барселона?
- Започнах да трупам много опит още щом пристигнах в този велик клуб. Беше през 1988 година. Имаше един интересен момент в историята на клуба, в който имаше бунт срещу президента и му се искаше оставката. Точно след това брожение вътре в клуба, пристигам аз и печелим Купата на Испания срещу бившия ми отбор Реал Сосиедад, а това ни даде право да играем за Купата на носители на купи - КНК. И още първия ден, когато пристигнах на „Камп Ноу“, ни изкараха на стадиона пред публиката – представяне на новите попълнения в отбора. С нас бяха президентът Нунес, Йохан Кройф и нашият приятел Хосе Рамон Алесанко – Капитана. Някой друг обаче взе микрофона да говори и публиката почна така да го освирква, че Бакеро, Рекарте и аз, понеже бяхме и тримата от Реал Сосиедад и не го познавахме, започнахме да се споглеждаме. А майка ми като заминавах ми вика: „Леле сине, къде отиваш сега?! Тъкмо тук си намери сигурно място да играеш в Реал Сосиедад и сега отиваш там, където най-вероятно дори няма да те пускат да играеш...“ Собствената ми майка ми говореше така. И докато слушах как публиката освирква човека от ръководството, си казвах: „Ей, майка ми пак ще се окаже права...“ Това става в първия ми ден в Барселона. После започна да говори Нунес. И него го освиркваха мощно. И аз пак си викам: „Къде попаднах аз...“ След това говори Йохан, но него поне го аплодираха и малко се успокоих. Казах си: „Поне треньора го обичат. Това е добре.“ Имаше и друга история. Не помня какъв мач играхме тогава и един от моите съотборници настъпи един съдия…

- С Реал (Мадрид) беше мача. Не може да не помниш!
- Не си спомням срещу кого беше.

- На 5 декември играхме. Не си ли спомняш?
- Как да не си спомням! Настъпва той съдията и после се кълне, че не го е настъпил. „Заклевам ти се, Чики! Не съм го настъпвал.“ Как да не си го настъпил, като на човека май му бяха сложили гипс след това? (смеят се) Много такива интересни истории имаме. И вътре в отбора и извън него. Мисля, че с теб, Христо, живяхме в най-хубавата епоха на футбола. Ти и аз. Нямаше стрес от мобилни телефони, нямаше социални мрежи, нямаше нищо друго освен мен и теб, и нашите приятели, заедно в ресторанта, със семействата ни. Тогава още можеше дори да ходим на вечеря с хора от пресата. И дори сме излизали да пием по питие с тях. Мисля наистина, че изживяхме заедно най-добрите години от историята на футбола. Въобще нямам съмнение за това. И това постоянно им го казвам тук на младите момчета. И те са свестни и работят здраво и са добри момчета, повярвай. Но това единство и приятелство, което имахме ние, добрата атмосфера, семействата ни заедно, ти с Мариана и с децата, това сме го изживели ние, сега младите няма как да изживеят. Край! Сега само работа, работа, работа, успехи и титли - само това им е в главата. Ако ти върши работа някой – взимаш го, ако ли пък не – изхвърляш го без никакви сантименти. Разбира се, донякъде това беше така и при нас.

- Да те върна няколко години назад.
- Ама, да не са много, защото може и да не се сетя.

- Не са много.
- Вече сме стари.

- Когато излизахме на терена в онази нощ на 20 май преди две години... Вече с бели коси, понаедрели... Какво почувства онази вечер? Когато излязохме един по един?
- Говориш за празненството ли?

- 20 години от спечелването на първата Купа на европейските шампиони. Спомням си онзи ден, облечени със същата оранжева фланелка, точно като на финала.
- Там бяхме онези, които играхме по онова време и си спомнихме всичко, каквото бяхме преживели. Трудното, сложното, мача преди това с Кайзерслаутерн... Спомняш си всичко, но накрая остава човешкото. Приятелството ни, да се попитаме един друг как сме и да си разкажем за живота... Всеки да каже как се оправя. Горе-долу май на всички ни върви добре. И хубавото е, че хората все още ни помнят заради онзи чутовен триумф. Първата титла винаги се помни . После може и две, и три, и повече да са, но първата си е първа и който я е завоювал, остава в историята. Другите винаги идват след него. Това остави голяма следа в живота ни, но също така направи много силна връзката помежду ни. Наистина нещо много специално имаме. Как се бяхме събрали само... И ги гледам – Суби, Хосе Мари, Роналд... всичките... И си мисля след нас какви звезди дойдоха... След нас са играли Неймар и Меси... Бяхме ние и после дойдоха Ромарио, Роналд Куман, Лаудруп. И Христо Стоичков, разбира се! Сега това би било невъзможно. Другите отбори нямаше да позволят да съберем четиримата най-добри чужденци в света - вие четиримата заедно. А ние тогава го постигнахме.

- Виждам те щастлив!
- Много добре съм, Христо! Наслаждавам се. Стандартът ми на живот е много висок. Това е първото интервю през последните години, в което говоря за тази неща. Иначе е все за Шампионската лига и рутинни неща. Това е първото такова интервю и ти знаеш много добре защо ти го давам! Беше удоволствие, приятелю!

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+