Христо Стоичков продължи серията си “италиански” интервюта за предаването „Код Спорт“ по ТВ+ с бившия нападател на Милан от „златните“ години на този клуб в края на миналия век - Даниеле Масаро. Той е един от най-емоционалните и колоритни асове в историята на световния футбол. Той има златен и сребърен медал от световни първенства със „скуадра адзура“ и над 400 мача в калчото. На няколко пъти в интервюта Масаро е споменавал, че е играл с много мегазвезди сред които и Марко ван Бастен, но най-много се е възхищавал от Христо Стоичков.  Двамата ги свързва голямо приятелство още от 90-те години. Този път Камата интервюира своя приятел за телевизионния гигант Ту Ю Ди Ен и авторската си рубрика в „Код Спорт“.

- Даниеле Масаро, от левичар към левичар. Как си?

- Много добре, винаги е голямо удоволствие да те срещна.

- Монца, Фиорентина, Милан - какво си спомняш от тази твоя футболна траектория в кариерата ти?

- Когато ходя в училищата, винаги казвам на децата: “Няма невъзможни неща!” Аз, например, започнах от мачлета с приятели на улицата и стигнах дотам да вдигна „купата с големите уши“. Зависи от твоята воля, от твоята напористост, от жертвите, които правиш. Така че няма невъзможни неща. Аз короновах голямата мечта на моя живот, обличайки фланелката на моя отбор. Защото аз винаги съм бил “тифозо” на Милан. Мисля, че след раждането на моята дъщеря, това да нося фланелката на любимия ми отбор Милан е най-важното събитие в живота ми. Тази фланелка винаги е била изрисувана в сърцето ми. Благодарение на Адриано Галиани, който ме забеляза, аз отидох в Монца. После ме продаде на Фиорентина, но после ме откупи от този клуб през 1986/87, за да ме вземе в Милан след съвета на Берлускони.

- Берлускони, Галиани и Брайда - това е голямата тройка, която успя да изгради големия Милан. Как се сформира този отбор с толкова големи футболисти в него?

- Да кажем така, Силвио Берлускони през целия си живот, както спортен, така и политически, е виждал нещо повече от останалите. Във футбола той успя да избере точните хора, които да превърнат качеството в разлика спрямо останалите. Той избра един треньор, който не бе известен на широката публика и заложи много на неговия стил на игра. Когато аз дойдох в Милан, начело беше Лидо, който бе голяма личност, но отборът не беше разбрал по какъв начин трябва да играе. Първото нещо, което ни каза Берлускони е, че Милан трябва да се превърне в най-силния клуб в Италия, Европа и света. Мнозина го смятаха за луд, вероятно и ние също. Но не си давахме сметка, че имаме насреща една необикновена личност, която искаше да вложи всичките си сили, за да се случи това, което казваше. Разликата с останалите от една страна я направи Силвио Берлускони, а от друга хората, които той бе ангажирал за целта. Разликата я направихме и ние, играчите, когато разбрахме, че трябва да оставим настрани нашето его и да се представяме като отбор. Преди това бяхме добри футболисти, но си мислехме едва ли не, че на терена сме сами. Щом разбрахме, че е много по-лесно да играем заедно като единайсеторка, се стигна до избухването на този отбор. Последваха десет исторически години за Милан. Силвио Берлускони, Адриано Галиани и Ариедо Брайда са може би ръководителите, които за 20-30 години написаха историята на световния футбол.

- Даниеле, ти игра в най-силния отбор на Милан, в който навремето имаше осем италианци и трима нидерландци. Какво беше да си част от този отбор?

- Тримата нидерландци правеха разликата. Въпреки че през първия сезон Марко ван Бастен се контузи и беше опериран, беше с нас в началните няколко мача от сезона и в неговия край. Тогава аз играех на неговото място. А това не бе моята позиция. Аз трябваше да се науча да бъда нападател. Тогава казах на Саки: “Добре, тренер, научи ме да играя футбол.”  Мисля, че разбрах разликата, когато използваш главата си в играта. Имах 5 години в Серия А зад гърба си, но израснах, когато разбрах, че трябва да правя определени действия на терена, които са в полза на отбора. През първия сезон Рууд Гулит беше невероятен. Франк Рийкард беше човекът с най-постоянни изяви на терена, за мен като цяло той даде най-много на тима. Но при уважението ми към тримата нидерландци, италианците също свършиха много работа. Христо, ти като нападател също го знаеш, когато всеки ден на базата в Миланело се изправяш на тренировките срещу най-добрата защита в света, нямах търпение да дойде събота или неделя, за да се изправя в мачовете срещу другите защити, защото тогава можеше да се надявам да вкарам гол. А на тренировки никога не успявах да вкарам.

- Тасоти, Костакурта, Филипо Гали, Барези, Малдини...Какво можеше да се направи срещу тях?

- Имай предвид, че нашият вратар получаваше не повече от три удара в рамката на вратата си на всеки десет мача. Много трудно беше срещу тях. На тренировките Саки изправяше цялата атакуваща мощ на състава - нападатели, халфове срещу четиримата бранители.

- В един епизод от твоята кариера Ариго Саки те изпрати под наем в Рома - защо?

- Защото той не ме виждаше в средата на терена. През първата година, нещастието с контузията на Марко ван Бастен, ми позволи да намеря пространство. След като спечелихме “скудетото” и през втората година аз успях да отбележа важни голове, това постави в затруднение както президента, така и Адриано Галиани. Така че аз им казах: “Кажете ми какво трябва да направя и ще го направя.” Берлускони ме извика и ми каза: “Девет месеца “изгнание” в Рома, но ти обещавам, че ще се постарая да убедя Саки да те върне след това.” Аз се представих добре, защото в противен случай, нямаше да ме върнат. Завърнах се обладан от различен дух. Разбирах какво съм изпуснал и исках отново да си го върна. В Рома разбрах, че има победи и загуби, усетих онова, което е сторил Берлускони заедно с останалите, за да напише историята на този клуб. Така че през деветте месеца в Рома научих доста неща и се завърнах с различен манталитет в Милан. Хубавото бе, че след 12 години Ариго Саки ме извика в националния отбор за САЩ‘94. В своите книги той пише, че Даниеле Масаро е бил много важна фигура в неговите отбори, защото е разбрал как трябва да се движи на терена. Даже се наложи да изиграя един мач в Шампионската лига като ляв бек. В Милан трябваше да съм готов за различни роли. Но това, което получих като познания във футбола, го дължа на Ариго Саки, който според мен е най-добрият учител в нашия футбол.

- Печелил си четири пъти “скудетото”, печелил си купата на Италия, Суперкупата на Италия, както и два пъти Шампионската лига - през 1990 и 1994 година. През 1994-а бяхме един срещу друг на терена и ти вкара два гола. За мен това беше най-доброто ти представяне. Какво си спомняш за този мач, в който Барселона влезе в ролята на фаворит, на накрая загуби с 0:4?

- Аз пропуснах първата спечелена Шампионска лига в ерата “Берлускони”, защото бях в Рома. Но бях щастлив от победата на моите приятели в Милан. Следващата година влязох по-късно на терена, голът вкара Франк Рийкард. Но вдигнах купата на шампионите. Междувременно бях изиграл и други финали, които не минаха така добре. 1994-а? Това беше невероятен мач. Първо, че срещнах моя детски идол Йохан Кройф. Като дете играех с номер 14, носех дълга коса като него. За мен той беше идол, но не само за мен, а за всички от моята генерация. Преди мача поисках автограф от него. Може би след срещата нямаше да ми даде. За двубоя пристигнахме с някои колебания и съмнения. Имайки предвид отсъствията на Барези и Костакурта в защитата, изпробвахме някои други варианти, но никой не ни даваше такава сигурност. Няколко дни по-рано играхме във Флоренция. Без значение от резултата, нещата не изглеждаха добре, защото отборът не намираше своите автоматизми. Помня, че от онзи ден до заминаването ни за финала в Атина, на базата в Миланело се чуваше единствено шума от капещата пот върху терена по време на тренировките. Искахме да направим нещо почти невъзможно. Да спечелим един мач, който всички давахме за загубен предварително, само на базата на работа, само правейки перфектния мач. Тази среща бе възприемана от мнозина като Мачът на века. Изправихме се срещу вас в момент, в който Барселона беше най-силният отбор в света. И изнесохме истинска футболна лекция. 1994-а за мен беше щастлива година, вкарах доста голове в първенството, две попадения на финала в Шампионската лига и накрая - повиквателната ми в националния отбор.

- Как виждаш сегашния формат в Шампионската лига? Участват и печелят турнира отбори, които не са шампиони на своите страни…

- Едно време се наричаше Купа на европейските шампиони, защото участваха само първите в своите страни. Беше много по-трудно. Можеше да ти се падне още в първия кръг някой отбор като Барселона или Реал (Мадрид), Байерн - само топотборите, които са спечелили първенствата на своите страни. После се превърна в нещо като бизнес и маркетинг, но въпреки това, да достигнеш до финала и да го спечелиш, не е лесно. Но сега, дори Милан да тръгне от квалификационните кръгове и да достигне до финала, за да го спечели, аз ще бъда доволен.

- През последните десет години няма вече толкова пари в клуба, няма толкова пари от телевизиите и от реклами. Това добре или зле е за футболистите?

- По мое време аз съм отказвал контракти, които ми гарантират двойно на това, което съм получавал. Винаги съм казвал - не заради любовта ми. Бих го направил и сега. Искам да имам постижения, за които винаги ще си спомнят за мен. Не бих отишъл никога към подписване на договори, от които се печелят много пари. Като, например, такива като тези в Китай. Да, взимаш милиони, но отвъд тези пари няма нищо. Доволен съм от това, което съм постигнал в кариерата си. Знам, че сега някои от младите се оставят да бъдат изкушени от подобни предложения. Но подобно поведение не е в моя характер. Трябва да им се каже, че трябва да могат да мислят отвъд парите и богатството. Аз предпочитам да имам четири броя “скудето”, две купи в Шампионската лига и т.н. Да спечелиш пари - да, но когато си побеждавал големите на терена.

- Тоест, трябва да носиш отговорност, когато подписваш договори?

- Когато един млад футболист подписва за три-четири години за определени пари, може би отсъства в известна степен чувството за жертвоготовност, когато всяка година би могъл да постигнеш нещо изключително.

- Ти винаги си играл с големи нападатели около себе си, но в последните две години говорим основно за двама нападатели - Кристиано Роналдо и Лео Меси. Твоето предпочитание към кого е?

- Към левичаря. От левичаря към левичаря.

- Кажи какво Кристиано донесе на италианското “калчо”?

- Аз не го познавам лично. Следил съм го, разбира се, като любител на футбола. Мога да кажа, че е голям професионалист, много методичен е. Това говорят за него хора, които понастоящем работят с него в Италия. Имал съм възможността да говоря с някои от футболистите и шефовете на Ювентус и наистина твърдят, че става дума за нещо невероятно. Да кажем, че в Италия е малко по-трудно той да блесне, отколкото там, където играеше по-рано. Кристиано Роналдо прави по 20 гола на сезон, но пък беше свикнал да вкарва и по 40. Италианското първенство е доста трудно. Разбирам италианските защитници, че откакто дойде тук Роналдо, излизат с мисълта, че ако не му позволят да вкара, значи са се представили добре. А Лео Меси е един изключителен футболист. Той и преди правеше разликата с присъствието си, сега също я прави. Знаете, че през последните десетина години или единият, или другият печелеше “Златната топка”, а самият ти си наясно колко е важно за един футболист да спечели тази награда.

- Едни от нападателите, които се открояват понастоящем, са тези на Ливърпул. Какво мислиш за работата на Юрген Клоп?

- Питаме се защо качеството на английското първенство сега е толкова високо и привлича толкова класни футболисти. През последните години видяхме четири английски отбора на двата европейски клубни финала. И това беше италианското първенство през 90-те години на миналия век. Имат нещо повече от останалите сега, а то е, че телевизиите и спонсорите гледат на английската Висша лига с друго око.

- Какъв тип отбори те ентусиазират в Шампионската лига?

- Мен ме ентусиазират такива отбори, които дори при резултат 3:0, не се спират. А такива са английските отбори. Друга емоция придават. В другите големи шампионати, ако изключим челните три позиции, нивото е малко по-ниско. Да гледаш отбори като Ливърпул, Манчестър Сити, Байерн или Наполи - това са тимове, които пораждат емоции у зрителите. Такива като нас, които разбират от футбол, харесват подобно игрово поведение.

- Понастоящем има един мексикански футболист - Ървин Лосано, за когото казват, че прилича много на теб. Движи се много по терена. Какво мислиш за него?

- Той притежава тези характеристики от малък, докато аз трябваше да работя, за да ги придобия.

автор: ХРИСТО СТОИЧКОВ