Едно от най-популярните имена в българското първенство през 90-те години Митко Трендафилов навърши 50 години навръх Коледа. В тази връзка БЛИЦ СПОРТ се свърза с легендата на Нефтохимик, който разказа интересни факти от кариерата си, включително и за неуспешния си престой в ЦСКА и провалени трансфери в Ботев (Пловдив) и Норвегия. Бившият национал даде интервю благодарение на съдействието на популярния футболен фен Кирил Евтимов.

- Митко, здравей. Наскоро навърши 50 години. Как се чувстваш на тази възраст? Доколкото разбрахме сериозни банкети е имало?
- Благодаря. Чувствам се като на 2х25. Така звучи по-добре. Не ги чувствам тези 50 години. Усещам се много по-млад. Поне духом. Пожелавам си в следващите години да продължа да се чувствам като младеж. Знаете, че на 50-годишнина се прави малко по-голямо тържество. Видяхме се с приятели, почерпихме се. Прекарахме си чудесно.

- Нормално е в тази връзка да попитаме за равносметката на тези 50 години – професионална и семейна.
- Чувствам се щастлив човек. Имам добро и здраво семейство. Радвам се на две деца, които вече са големи. Дъщеря ми е студентка. Имам син, който тази година ще бъде абитуриент. За професионалната равносметка мога да кажа, че съм доволен от начина, по който се разви кариерата ми. Бях в отбори, в които се чувствах отлично. Обичах ги и давах всичко от себе си. Почнах от Хасково, след това в Нефтохимик. Преминах после в ЦСКА – може би най-големият клуб в България. После се върнах в Бургас, играх и за Локо (Пловдив) и за кратко в Малта. Като цяло съм доволен от кариерата си. При малко повече късмет, можеше да поиграя повече в чужбина, но не съжалявам за нищо, което е минало.

- Във всичките тези години, в които игра футбол, къде се чувстваше най-добре и къде емоциите бяха най-положителни?
- Във всички отбори ме приемаха много добре. Най-дълго играх за Нефтохимик, където прекарах 14-15 години. Може би именно там се чувствах най-добре. Където съм бил, винаги съм давал най-доброто от себе си и съм се представял достойно. Всички съм ги обичал еднакво. При мен ситуацията беше такава, че за да отида в даден клуб, аз трябваше да го почувствам и се стараех да не разочаровам хората, които ме взимат.

- Не съжаляваш ли, че с Нефтохимик не успяхте да спечелите титлата или купата? Все пак бяхте на една ръка разстояние.
- Наистина имаше период от две-три години, когато нашият отбор беше най-добрият в България. Всички бяхме приятели и показвахме много силни игри. През 1997 г. заслужавахме да станем шампиони, но в последните пет-шест кръга ЦСКА ни изпревари и завършихме втори. Мисля, че ние заслужавахме повече титлата. В този сезон ЦСКА също беше много силен, макар че с Левски ни бяха абонати. Ако играехме само срещу „сините“ и „червените“, може би щяхме да станем шампиони.

- Ти вкара два победни гола срещу ЦСКА, а впоследствие отиде при „червените“. Тогава май имаше някакви проблеми. Може ли да разкажеш нещо по-пикантно около ситуацията? Вероятно все още има нещо неизказано от този случай преди двайсетина години.
- В професионалната ми кариера имам два гола с глава и те са срещу ЦСКА. Тези попадения се помнят, защото бяха победни. Да, впоследствие преминах при „червените“. По принцип аз съм цесекар и този клуб съм го обичал от малък. Имах договор с ЦСКА за три години. След шест месеца станаха едни промени в клуба. Дойдоха нови собственици. Подписаха се някакви договори и за мое съжаление аз станах проблемен. Не знам защо така се случи и откъде дойдоха проблемите. В този период бяха взети футболисти от сръбския Обилич. Те не играха заради мен. Имаше някакви неплатени суми. Така се оказах пречка за ЦСКА, тъй като не играеха футболистите, които бяха привлечени. Спряха им се правата. Вярвайте, в този период аз страдах повече от тях, защото бях проблем за клуба. В ЦСКА имах и хубави моменти, но това беше горчилката, която остана в мен.

- Смяташ ли, че ако беше останал в ЦСКА до края на договора си, кариерата ти можеше да се развие и приключи по по-различен начин, а и да дадеш повече за националния отбор от тези пет мача, които изигра?
- Да. ЦСКА е много по-голям клуб от Нефтохимик и има изградено име в Европа. Съвсем нормално е да мисля, че ако бях останал при „червените“, щях да имам друго развитие. Аз отидох с голямо желание в клуба. Това беше отборът на моето сърце и бях убеден, че мога да помогна много. Така е трябвало да се случи. Приех го нормално и животът продължи.

- Защо на този етап не желаеш да се ангажираш с Нефтохимик и футбола в Бургас, било като треньор, шеф на школата или ръководител?
- В последните 4-5 години, че и повече, това, което се върши с футбола в Бургас не е сериозно. За мен това е много аматьорско. Това е причината да не съм в Нефтохимик. Не мога да работя на място, където няма цел и амбиции. Аз не съм човек, който да стои някъде заради едната заплата. Не виждам развитие за самия клуб, не виждам да има положителни неща и да се преследват високи цели. Има го и финансовият въпрос. Не може с малко пари да правиш големи неща, но това са възможностите. За мен най-големият проблем е, че Нефтохимик няма база, няма стадион. В момента Нефтохимик играе на „Лазур“ и плаща наем от 20 000 лева на месец. Така може ли да говорим за сериозен клуб. Няма как да се появи бизнесмен, който да иска да издържа един отбор, а той да няма база. Може би заради това се отдръпват спонсори и хора, които искат да помогнат. Ако този проблем не се реши, Нефтохимик няма как да бъде приеман сериозно в българския футбол. Просто ще си крета във Втора лига, а знаете, че Бургас винаги е имал сериозен отбор, способен да се бори за място в тройката на елита. За мен хората в града са зажаднели за сериозен футбол. Не може Нефтохимик да е в „Б“ група и да ходят по 100 човека. Трябва да се гради. Да се тръгне от базата и стадиона. Ако не се поставят тези основи, Нефтохимик във времето ще се заличи. Винаги бих работил за този клуб, но на този етап не виждам какво аз мога да помогна без да има някакви цели. Затова и съм много встрани от клуба. За последните две години съм ходил три пъти на мач. Просто това не е моят клуб, не е моят отбор.

- Преди време излезе информация в един бургаски сайт, че понякога си изкарваш прехраната в Америка. Това е доста интересна история. Може ли да разкриеш малко повече подробности за твоите начинания в страната на неограничените възможности?
- Така е. В последните три години доста пътувам до Щатите. Имам там общ бизнес с един приятел, българин. Аз имам виза и ходя за по 5-6 месеца. Не отивам като общ работник, както беше писано. Има някакво развитие и ако продължат така да се движат нещата, може би ще остана там за постоянно. Особено като гледам как стоят нещата в България относно частния бизнес. Не виждам как мога тук да имам някакво развитие. Това, с което съм се захванал в Америка има потенциал. Има база за развитие.

- Не си ли мислил да отвориш своя собствена школа в Бургас или да работиш към някоя частна? Твои бивши съотборници работят на това поприще.
- За момента нямам такива амбиции. Поне на този етап. Засега амбициите ми са насочени само за Америка. Може да се променят плановете, ако видя, че се прави нещо сериозно в Бургас за самия футбол. Да се подобрят някои неща. Тогава може и да се замисля. Но на този етап, поне в близките 2-3 години, действията ми са насочени само за Щатите. През февруари заминавам отново. Бизнесът ми е такъв, че в този период трябва да съм там.

- Събирате ли се понякога с твоите съотборници от славния отбор на Нефтохимик? Все пак повечето от вас сте съседи. През всичките тези години в клуба с кой съотборник ти е било най-приятно да играеш?
- Не мога да посоча точно определен футболист. Ние бяхме страхотен отбор, много добър колектив. Винаги е удоволствие да се виждаме, да се събираме. Мината година имахме ветерански отбор. Играехме няколко мача. Стигнахме до финали, но за съжаление загубихме от отбора на г-н Бойко Борисов. Това бяха поводи да се видим, да поговорим, да припомним старите времена. Всички футболисти, с които съм играл в Нефтохимик, бяха на много високо ниво. Затова съвсем нормално в края на 90-те години бяхме сред топ отбори в България. За мен по онова време ние имахме най-добрите футболисти.

- Кой според теб е най-силният ти мач? Има ли такъв, който се откроява в спомените ти? Игра много добре срещу Бран при победата с 3:2 в Бургас през 1997 г.
- Не мога да откроя определен мач. Винаги съм давал най-доброто и съм се опитвал да бъда полезен. Да радвам феновете. Нефтохимик винаги е имал дух. Силата ни беше в отбора. Нямаше изявени единици. Когато някой играеше слабо, това не личеше, тъй като другите го покриваха. Във връзка с мача с Бран – да, това беше един от добрите ми мачове. След срещата получих предложение от тях. Дори имах предварителен тригодишен договор. Преговорите бяха много напреднали, но в последния момент Христо Порточанов поиска по-голяма сума и норвежците се отказаха. Така трансферът се провали.

- Какъв беше Порточанов като ръководител? Носят се легенди за него, че е бил строг и налагал глоби и наказания.
- За него мога да кажа само положителни неща. На мен лично ми е помогнал страшно много. Уважавам го безкрайно. С него сме съседи и често разговаряме. Това е човек, който е роден да бъде ръководител. Тези информации на 100% отговарят на истината. Беше твърд, но справедлив. Според мен още много може да помогне на Нефтохимик. Не знам какви са причините да стои встрани. Според мен той направи много за футбола в Бургас. Затова и Нефтохимик до днес се свързва единствено с Христо Порточанов. В неговия период се направи стадион, който беше за феновете и хората. За всички мачове имаше свободен вход.

- Нека те върна и в периода ти в Димитровград. Често се връщаш там и играеш демонстративни мачове. Как Нефтохимик те взе от родния ти град?
- Тук трябва да уточня. Кариерата ми започна в Димитровград. Там съм завършил училище, там изкарах и казарма. 90-те години Хасково влезе в „А“ група и ме поканиха в отбора. Играх три години и оттам ме взе Нефтохимик. Преди да отида в Бургас имах много сериозна оферта от Ботев (Пловдив), който в този период беше много силен. Помните кои бяха "брокерите". Тогава срещнах г-н Порточанов, който успя да ме убеди да премина в Нефтохимик, за което не съжалявам. Изградихме отбор, който влезе в „А“ група, а след това всички знаят какво постигнахме. Бяхме пример за отбор, за организация.

- За финал можеш ли да кажеш кой е най-добрият треньор, с който си работил през дългогодишната си кариера?
- От всеки треньор, с който съм работил, съм научил по нещо. Всеки един е допринесъл за моето развитие. Мога все пак да отделя Димитър Димитров-Херо, с когото съм работил много години. Може би това е човекът, който ми е направил най-силно впечатление. Страшно амбициозен човек, много отговорен. Той живее с футбола и направи много добра треньорска кариера. Това е показателно, че разбира от работата си. Страхотен е като човек и като приятел. Херо вероятно е треньорът, който най-добре ме изгради като футболист. При него научих много нови неща. Благодарение на него станах много добър играч. Благодаря му за всичко и му пожелавам нови успехи.

- Какво си пожелаваш за 2020 година?
- Може да звучи тривиално, но нека всички да сме живи и здрави. Всеки да има някакви мечти, да се старае да ги сбъдне и да бъде успешен.