Вестник “ШОУ” се свърза с капитанката на славния тим Надка Голчева, която е призната за една от най-добрите баскетболистки на Европа за всички времена. Голчева е 6-кратен шампион на България, европейски първенец със "сините", два пъти носител на Купа "Лиляна Ронкети". Играе неизменно на поста плеймекър, бронзов медалист с националния отбор от олимпиадите в Монреал през 1976 г. и сребърен медалист от Москва 1980. След края на състезателната си кариера през 1987 г. работи за кратко секретар в системата на МВР. По-късно се връща в залата като треньор на подрастващите таланти на „Левски”. Следват 14 години в БК „Славия”, но преди два сезона хвърли оставката като наставник на женския тим на „белите”.
- Втръсна ли ви от баскетбол, г-жо Голчева? Сякаш се оттеглихте за „щастливи пенсионерски години”?
- Не е съвсем така, но има и голяма доза истина. От септември съм безработна и останах малко далеч от големия баскетбол. Преди две седмици обаче ме поканиха в един аматьорски отбор, да им помагам с наставления за мачовете от тяхната лига. „Олд старс” е тимът и е съставен от директорки на фирми и т.н. Христина Горенцова, която напусна „Славия” с мен поради мизерията в клуба, играе за този отбор. Два мача ги ръководех и спечелихме и двата с по една точка разлика… (б.а. – смее се). Стана досущ като моите мачове с националния отбор във Варна в квалификациите за Олимпиадата в Москва. Тогава бихме три мача с по една точка и победата все идваше в последните секунди.
- Защо напуснахте „Славия” след толкова дълга треньорска кариера, подплатена при това и с доста успехи?
- Горда съм от работата си в „Славия”, но нямаше начин да продължа, защото управленските решения започнаха да ме вбесяват, меко казано. Смятам, че си свърших отлично работата и съм автор на най-плодородните години на клуба. Било в първенството на девойките или с жените. За 14 години във витрината на „Славия” има 18 призови места. И това са само златните и сребърните медали, бронзовите са по-малко и не ги броя, но пак са отличия. Аз едвам дочаках да свърши сезонът и си тръгнах, без много да се обяснявам на началниците. През годините имаше що-годе нормално финансиране, но впоследствие нещата станаха нетърпими. Затова повечето състезателки се отказаха не само от „Славия”, но и въобще от баскетбола.
Как може един
спортист с 300-400 лева
да бъде елитен играч?
С толкова пари не може да си осигуриш за един месец билетчето, за да идеш с градския транспорт до залата за тренировки…
- Какво не ви хареса толкова от „управленските решения”. Не се ли опитахте да намерите верния път за „Славия” с президента на клуба?
- Какво да обяснявам и кой ще те разбере, когато си поел съвсем съзнателно в друг курс. На тях им е важно да си прибират парите от Спортния тотализатор, да има заплата за президента, да капне малко и за треньорите, малко да остане и за състезателките - и край! Според тях това е баскетбол…Не можех да остана в една такава обстановка и атмосфера най-вече. Аз съм Надка Голчева!...И накрая като назначиха за треньор в „Славия” Тошко Богданов, разбрах, че нещата са неспасяеми и мястото ми не е сред тези хора. Казах на момичетата, че доигравам сезона и се махам, както и стана.
- Какво имате против Тодор Богданов, не става ли за треньор?
- Това е нечувано, бе! Нечувано! Богданов през последните 25 години е бил нотариус, сделки с имоти правил, на дела ходел. И хоп, изведнъж го назначават треньор в „Славия”. Как стават тези работи? Защо трябва да стават? Аз не знам дали Богданов има въобще някаква тапия за треньор. В днешно време, и не само в баскетбола, в България с някакъв двуседмичен курс те правят треньор. Ами защо ни е тогава Националната спортна академия (НСА), щом като 5 години ще те обучават там и после не можеш да работиш по специалността си за сметка на преквалифицирани в треньори „експерти по спорта” като адвокати, келнери и не знам какви още? Моето поколение баскетболистки завършихме висше образование, докато спортувахме. Имаше момичета, които и по две висши изкараха. Къде са те сега, кой се интересува от тяхната квалификация, от техния опит. Баскетбол ще правим с аматьори, така ли?
- Какво мисли федерацията по този въпрос? Предполагам, че всичките тези въпроси сте ги поставили и пред президента Георги Глушков и неговия екип?
- Още в първите дни на демокрацията стана ясно, че приоритет на федерацията ще бъде мъжкият баскетбол. Тогава си мислех, че ръководителите са притеснени от новата финансова ситуация в страната и всичко ще отмине без да се случи, както го предричаха. За съжаление тази линия на унищожение на женския баскетбол се запази при всички президенти, ама при всички. Като започнеш от Александър Божков, после Коста Илиев, Иван Ценов, та до сегашния шеф Георги Глушков. Мисля, че от Министерството на спорта вече трябва да ударят по масата и да поискат отчетност от баскетболната федерация. Нека погледнат банковите сметки във федерациите, за какво се изразходват парите. Като ще подпомагат само мъжкия баскетбол, какви са толкова постигнатите резултати. Жените от 20 години нямат дори участие на Европейско първенство, а навремето баскетболът беше колективен спорт №1 у нас благодарение и на националния ни отбор, в който игра и моя милост. Искам хората, читателите ви да знаят, че издръжката на един мъжки отбор е четири пъти по-скъп от женския. Така не може да продължава! То и мъжкият ни баскетбол е цъфнал, па вързал. И него го затриват, но на кой ли му пука.
- Кой го затрива? Бъдете директна!
- Ами казах ви вече – тези, които го управляват начело с президента!
- Защо баскетболистките от онова златно поколение не се обедините и потърсите решенията за благото на българския баскетбол?
- На всички ни е писнало, няма оправия. Моята най-голяма приятелка Петкана Макавеева онзи ден ми казва, че буквално е отчаяна и обмисля да спре с треньорската си дейност. Две-три години водехме с нея национални гарнитури за девойки и всичките ни състезателки станаха добри баскетболисти, но някои хора се уплашиха и не ни допуснаха да се изкачим по-нагоре. Пенка Стоянова, Гери Скерлатова, Пенка Методиева, Евладия Славчева, която съвсем наскоро се захвана с баскетбола в Перник, и ред други... Това са хората, които могат да правят баскетбол. Няма приемственост в нашия спорт, има нескончаеми интереси. „Вие бяхте, сега е наш ред” ни казват от федерацията.
Безотчетни щели
да ми бъдат! Не е
ваша работа, бе!
Ще се отчитате и още как, но и държавата трябва да се самосезира, крайно време е. И тотално трябва всичко да се започне отначало с възстановяване на всички затрити баскетболни центрове. Къде са сега Ямбол, Пловдив, даже и една Варна, откъдето бълваха таланти? Парите от Тотализатора пък задължително трябва да се изразходват за подрастващите. И ще работят хора с ценз. В момента почти няма треньори, които да се докоснали до светилата в този занаят като Иван Гълъбов, Кирил Семов, Пенчо Начев, Нейчо Нейчев, Славчо Бояджиев…Работи се на парче, ей така ден да мине.
- Има ли качество в баскетболистите, които са трансферирани в българските отбори?
- Това е другият проблем, който потвърждава тезата ми, че федерацията затрива и мъжкия баскетбол. Сред тези чужденци има и качествени играчи, но на тях им се плаща прескъпо. Дойдат, вземат си паричките и си заминават. И след това остава дупка, която пак се запълва с чужденци, защото качествени баскетболисти българи вече почти не се произвеждат. Синът ми Валентин също опита дребните пари в чужбина, защото тук пък за трохи не се стои. Завърши си Спортната академия в Лондон, после колеж в Нюкясъл с „информационни технологии” и сега, докато си търси работа, играе на аматьорско ниво в България. Знам как е в чужбина, защото и дъщеря ми Елена от 1996 г се занимава с баскетбол в Чехия, където се омъжи. И аз бях от първите българки заедно с Пенка Стоянова, които получихме покана да играем в Италия през 1979 г. Аз отклоних предложението на Алдо Митале за Виченца, но отлично знам тънкостите на баскетбола в цял свят. Да не говорим колко години съм била националка и колко международни срещи имам с „Левски”.
- Но имаме баскетболисти, които играят успешно и зад граница в авторитетни първенства?
- Това е вярно, че имаме състезатели навън, но колко са? Повечето от нашите баскетболисти, не знам дали ти е известно, играят в нискоразредни първенства за по 1000 евро. Не играят за пари, а за да се развият, защото тук не им се дава шанс. Надеждата им е, че като натрупат стаж, някой ще ги хареса и върне в България.
- Близнаците Деян и Калоян Иванови и други наши национали обаче се подвизават в стойностни отбори и се представят на ниво?
- Специално за близнаците ще ти кажа, защото съм много навътре в нещата, че си тръгнаха от България, защото в клубовете им даваха много по-малко от някакви прехвалени звезди от чужбина. Отношението на някои ръководители към Деян и Калоян
доведе до отказа
им да играят за
националния тим
И те едва ли не бяха обявени от същите безотчетни господа като национални предатели. Истината обаче е съвсем друга…В нашия баскетбол ръководителите се интересуват единствено от парите, а не как да се развива самата игра. Те са евтини на брашното и скъпи на триците, за да остане за тях повече. На мен навремето, когато от Петрич дойдох в „Левски”, ми дадоха половин щат, защото още бях ученичка. Но тогава баскетболната федерация ми отпусна нещо като месечна стипендия и аз имах по-голям мотив да се развивам. Нямате си на представа колко пъти предложих на федерацията млади таланти да се стимулират както мен са ме подкрепили финансово едно време, но реакция никаква. Говорим тук за някакви елементарни средства, а не за забогатяване. Нашата федерация буквално страда от феминизъм. Нас жените ни нямат за нищо. А ще ти кажа, че навремето националният отбор на СССР в най-успешния си период се ръководеше изцяло от женски екип. Треньорката им Алексеева имаше пълната власт за всичко, никой не й се бъркаше. Тя имаше отличен контакт с момичетата, защото е жена все пак и има манталитета на своя пол, и лесно намира общ език със състезателките си. Една невероятна звезда като Уля Семьонова, чийто ръст е повече от официалните 218 см (б.а. – смее се), гледаше Алексеева право в очите. Как да върви нашият женски баскетбол, след като за толкова години веднъж не дадоха националния ни отбор на жена? Щото хич си нямаме специалистки, нали? Все едни и същи хора се навъртат, как става тази работа не знам…Има ли пари – знае се кои ще са треньори. Няма ли – на същите „герои” може да им видиш само гърбовете.
- За кои „герои” говорите? Разяснете малко, че май сезирате за много баскетболни хора?
- Проблемът е, че са и толкова „баскетболни хора”. Един Жоро Божков (б.р. – настоящият треньор на женския тим на “Дунав”) например винаги е край кацата с меда. Треньор е, не е много лош, но какво толкова е постигнал, че му гласуват толкова голямо доверие. Дадоха му преди години националките, когато още играеше Поля Цекова, сестрите Брънзови също бяха във форма. И какво постигна с тях, че не престанаха да го бутат насам и натам? Какво направи Божков през последните 3-4 години? Талант ли откри, играчи в националния отбор ли даде? Ще ти кажа и нещо друго, което ми прави лошо впечатление. От много „специалисти” по националните гарнитури забелязвам, че почти навсякъде състезателите се контузват. Говоря за всички национални отбори. Това показва, че методиката е катастрофална. Как може на лагер на националния отбор да скъсаш кръстни връзки? Може да имаш навяхване, болежка или друга лека травма, но не и да те пратят на хирург. Аз в моята треньорска кариера
нямам една
състезателка с
тежка контузия
Същото е положението и с другите ми колежки, с които съм играла в „Левски” и националния отбор.
- Изглежда не сте оптимист за бъдещето на българския баскетбол?
- Нещата са много изпуснати, ама много. Ние бяхме най-гледаният спорт. Докато играехме в „Левски”, в зала „Универсиада” три кордона конна полиция се опитваха да пазят зрителите без билет, да не нахлуят вътре. Същото беше положението и докато играехме за купа „Лиляна Ронкети” в Хасково и Ямбол. Никога няма да забравя великите ни мачове на националния в Двореца на спорта във Варна. Хората чакаха с часове пред залата и после излизахме из града като на митинг. Баскетболът продължава да интересува българите, но как да му се радват, как да се гордеят с победи на международното поле най-вече, след като всичко целенасочено се унищожава. Сега няма условия за правене на баскетбол. Ще ти кажа, че още през 60-те години на миналия век в Петрич имахме две игрища на осветление, но които се играеше до откат. Българите също сме си виновни за много работи, включително и за баскетбола. Докато бях в „Славия”, виках момичета в 8 часа сутринта в залата, но имаше родители, които недоумяваха как е възможно това. Та аз ставах в Петрич в 6 заранта, тренирах докъм 8 и после отивахме всички деца на нивата да берем тютюн с родителите си. И вечерта пак на площадката. Много неща няма да се върнат, но елитен баскетбол може и трябва да имаме.
Интервю нa Здравко КАМЕНОВ
