Анелия Нунева, една от големите звезди в историята на родната лека атлетика, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Неслучайно през 80-те до началото на 90-те години много световни медии я наричаха “бялата негърка”. Това прозвище ѝ дадоха феновете, защото единствено русокосото момиче от България стряскаше съня на тъмнокожите „светкавици“ в световния спринт на 100 и 200 метра при жените. И досега нейният национален рекорд в дългия спринт на 200 метра не е подобрен. В кариерата си Нунева има участие в два финала на 100 метра на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. и в Барселона през 1992 г. Носителка е на общо 8 медала от световни и европейски първенства на открито и в зала. Шампионка в митичната зала “Медисън Скуеър Гардън” в американската дисциплина 55 ярда.

- Здравейте, г-жо Нунева! Радваме се да ви видим на пистата на „Код Спорт“! Благодарим ви, че уважихте нашите зрители, защото знаем, че по-голямата част от годината прекарвате в дома си в Лос Анджелис, а в България графикът ви е доста натоварен. Как сте?
- Благодаря, добре!

- А как сте с американската си мечта? Доколкото знаем не сте ѝ била фен, но в името на семейството сте приели в началото на века да се преместите да живеете зад океана…
- Американската мечта я видях за първи път през 1987 г., когато на път за световното първенство в Индианаполис, спряхме в Ню Йорк. Едни от най-добрите състезатели в Европа бяхме поканени да участваме в първенството на САЩ, което се проведе в „Медисън Скуеър Гардън“. Там станах шампионка на 55 ярда с резултат 6,52, за което може много да се говори. Всъщност тогава за първи път бях в Америка. Много красива страна и огромни небостъргачи – това беше първото ми впечатление. Интересното беше, че настилката на пистата беше дървена, а ние от Европа не бяхме подготвени за нея. Но въпреки всичко, успях да победя американките. А по повод мечтата, точно тогава имаше много заможни българи там, които се бяха установили и ми предложиха да остана в Америка. Но тогава изобщо не ми мина тази мисъл през главата.

- А кога мина?
- Съпругът ми спечели „зелена карта“ през 1997 г. Явно ми е било писано пак да се върна в Америка. Той замина първи, а аз отидох през 2003 г., след като баща ми се спомина, вечна му памет. А моят син замина три години преди мен.

- Много имаме да говорим за вашата страхотна кариера. Затова искаме бързо, както бяга Анелия Нунева, да затворим главата за личния ви живот. С какво не свикнахте с живота си в САЩ и какво най-много ви харесва?
- Не свикнах с огромните неща - с огромните пътища, паркинги, магазини. Някак си там, където живея всичко е огромно. Най-вече ми харесва позитивизма в американците. През годините, в които живея там, наистина съм се променила. Почти всеки ден излизам в парка дали да карам колело, дали да бягам или да ходя. И ако някой не ме поздрави, простo се чудя и си викам: „Този човек сигурно има проблем.“ Там е абсолютно задължително и нещо обикновено да кажат „Hi” или „Hello”. Америка е и държава на ред и закони, които се спазват. Където и да излезеш, където и да се намираш, можеш да попиташ всеки – от полицай до обикновен гражданин и винаги ще получиш помощ. Това, че не говориш езика или говориш развалено, няма никакъв проблем. Калифорния е едно слънчево място, което приема абсолютно всички.

- Знаете ли къде са вашите големи съпернички в спринта – американките Евелин Ашфорд, Грейс Джексън, Гуен Торънс от Ямайка, която живее в САЩ?
- Да ви кажа честно, не съм се интересувала. Може би са треньорки някъде.

- А рано напусналата ни, за съжаление, Флорънс Грифит-Джойнър – какво беше вашето отношение към нея?
- Невероятна атлетка! 10,49 за 100 м, 21,34 за 200 м.

- Колко състезания имате срещу нея?
- В зала тя няма победа над мен. На открито сигурно имам около 10-15 състезания, от които тя ме е побеждавала, аз съм я побеждавала. Американците я наричат Фло Джо. Тя също живееше в Ориндж Каунти. На нейно име има „Джойнър Олимпик Парк“. А всяка година се провежда един маратон също в нейна чест.

- Да поговорим за двата ви олимпийски финала – уникално постижение в най-престижната дисциплина късия спринт. Драмата в Сеул – тогава ви смятаха за сигурна медалистка, но скъсахте мускул. Извиняваме се, че ви връщаме към този спомен, може би по-болезнен и от самата травма… Вярно ли е, че след състезанието не сте пускали никого в стаята си?
- Така беше наистина. Това ми е най-силната година, бях най-добре подготвена. Абсолютно сигурна сребърна медалистка, защото Грифит-Джойнър беше поставила световния рекорд с това феноменално постижение. Въпреки че, ако аз бях завършила, щях да постига резултат от 10,64 на 100 м, а това е финал на олимпиада, най-голямото състезание. Не искам да си помисля, ако беше на някакво друго с по-нисък ранг, със сигурност щях да бягам 10,55. Феноменални, но абсолютно достижими постижения от жена. Абсолютно всички бягания от серии до полуфинал ги бягах с нагласа за влизане във финала, т.е. пазех силите си. На полуфинала отново се оглеждах с периферното си зрение. Финиширахме заедно с Евелин Ашфорд на полуфинала, но се чувствах страхотно, бях сигурна в себе си. Мога да разкажа бягането ми на финала метър по метър, но това няма значение. Бяхме изравнени на 60-ия метър, тя поведе малко, аз вътрешно си провеждах един разговор, въпреки че бяха 100 м. И изведнъж на 83-ия метър скъсах тотално заден бедрен мускул. От високата скорост не можах да падна веднага и паднах след квадратите. Голяма трагедия беше за нас! Дори два-три часа след това не можеха да намерят моя треньор. Наистина никой не пусках в хотелската стая. Голяма драма! Беше такава болка, че не можех да се обличам. Но така или иначе мина, не можах да участвам на 200 м и в щафетата и след три дни с първия възможен полет се прибрах в България. Директно от летището ми помогна Катето Малеева и заминахме към Военна болница, тъй като през целия полет имах бъбречна криза.

- Как преодоляхте шока? Имаше ли психолози, които да работят с отбора по време, когато България достигна своя пик в спорта като шеста в генералното класиране по нации?
- Да ви кажа честно, никак. Шокът не се преодолява. За жалост, психолози нямаше. Сами сме си били психолози с моя треньор. Затова казват, че треньор и състезател са един велик екип.

- Колко време работихте с Георги Драганов?
- Имам честта да съм работила с този велик треньор. От 1981 г. веднага след като завърших средното си образование, той ми предложи и аз започнах при него и така до олимпиадата в Сеул.

- Струва ми се невероятно, но според градската легенда преди да започнете в активния спорт сте била освободена от часовете по физическо възпитание заради гръбначно изкривяване. Това прекалено ли е?
- Да, прекалено е. Истината е следната – във втори клас имах тежко възпаление на бъбреците и почти цяла година живеех в болницата. Пускаха ме за по някоя и друга седмица. През това време бях освободена от физическо, иначе не съм имала никакви гръбначни изкривявания.

- Как понасяхте натоварванията? Някъде четох, че Георги Драганов публикува тренировъчния график в двете седмици преди Сеул, от който се уморяваш само като го четеш…
- Да, точно така е. Млада съм била. На този етап от моя живот всичко ми минава като на лента. На върха на гребена съм била, имала съм цел. Имало е много тежки моменти, защото имахме по пет тренировки на ден – Белмекен, Петрич… Почти живеехме там. Трудно се издържа, но абсолютно никога не съм била недоволна и не съм казала: „Драганов, днес не мога да тренирам.“ Винаги съм била на линия. Но наистина бяха много тежки тренировките.

- Днес я няма тази мотивация…
- Не, няма я. Ако трябваше пак да избирам дали да започна, защото тогава имаше дилема след като завърших и малко късно стартирах моята спортна кариера, може би пак щях да започна, защото си струва. Като застанеш на стълбичката, като чуеш химна, погледите на хората, благодарността им… След като се отказах, разбрах какво съм направила в тези години.

- Шесто място на олимпиадата в Барселона през 1992 г. – това ли беше максимумът за вас на финала на кариерата ви?
- Да, може да се каже. Вече имаше някакви проблясъци на отказване, въпреки че следващата година станах втора на европейското в Генуа, а през 1994 г. на европейското в Хелзинки бях бронзова медалистка на 4х100 м и заех четвърто място с 11,07 на 100 м. Резултати, с които сега спокойно можеш да станеш европейска или световна шампионка. Но тогава някак си управляващите не бяха доволни. Бях ги разглезила с моите бягания под 11 секунди.

- Кога за първи път чухте или прочетохте, че ви наричат „бялата негърка“?
- „Бялата негърка“ тръгна през 1987 г., когато преминах границата от 11 секунди на турнира в Москва – 10,99 и на финала 10,97. След това веднага в Белград – 10,86, на републиканското тук пак 10,86. Тогава на всички стадиони в балканските столици рекордът беше мой. В Загреб има мраморна плоча – 10,92, в Белград, в Любляна, въпреки че там дълго време живееше Мерилин Оти, рекордът е все още мой.

- Имаше и други кандидатки за „най-бърза бяла жена“ – германките Марита Кох и Зилке Гладиш, както и Людмила Кондратиева от СССР. Какви отношения имахте?
- В момента нищо не знам за тях, но дълги години зимата ходихме в Потсдам на лагер, откъдето са Кох и Гладиш. Тренирали сме в една зала, пили сме заедно кафе. Треньорите имаха по-силен контакт, обсъждаха методиките на тренировка. Дори, когато сме били там на подготовка, от тяхната научна приложна лаборатория много се интересуваха от моята мускулатура. Искаха да правят изследвания, защото имам изключително меко бягане с много бързо отлепяне долу, без да добутвам докрай. Това зависи много и от треньора Драганов. Не може да се каже, че сме били приятелки, но с много от моите съпернички по различните състезания не сме си казвали: „Здравей! Как си?“, а с тях го правехме. Конкуренцията е голяма и приятелството на стадиона липсва.

- През 1984 г. България бойкотира олимпиадата в Лос Анджелис, а на алтернативните игри „Дружба“ заради вашите медали печелите „Волга“ и две коли „Лада“. Така ли беше по регламент за три медала?
- Тогава комунистическият режим ни лиши от участие на олимпийските игри. Беше ощетено правото ни да отидем на олимпиада и бяхме дискриминирани. Мисля, че всички спортисти трябва да бъдем еднакво котирани, както всички олимпийски и световни медалисти. Наистина за трите медала ми се полагаха „Волга“ и „Лада“. Избрах да получа „Лада“-та, а за другите взех премия от двете коли, които бяха на държавни цени. Примерно „Волга“ – 2 000 лева, „Жигула“ – 1000 лева.

- За съжаление днес българският спорт много се приземи. Имате ли обяснение защо? Може ли въобще да се намери някаква база за сравнение между вашето поколение и това, което се случва в момента в родния спорт?
- Това е реалността ни. Всичко идва от масовия спорт. Винаги съм държала на това нещо. В Америка започват да се занимават със спорт от детската градина, да не говорим за училищата. Американците имат най-добрите бази в света, да не говорим за колежите и университетите. Масов спорт и физическо възпитание в училищата всеки ден, както е в САЩ. Така ще се повдигне духът, ще имат желание младите хора да тренират и оттам ще тръгне високото спортно майсторство. Моят син много пъти като дойдеше петък, ме е молил да му пиша бележки за освобождаване от физическо, защото винаги в петък през всичките години имаха контролно за оценка на една миля. В България как е? Мисля, че не е всеки ден физическото възпитание. Но трябва масов спорт и физическо всеки ден в училищата до 18-19 години.

- В леката атлетика днес дори не можем да мечтаем само за елитните атлети от Русе – вие, Христо Марков, Евгени Игнатов, Софка Попова, Надежда Георгиева, Венелина Венева…
- Така е. Това е една плеяда от известни спортисти. Надявам се с това, което правим през последните години с моя колега Евгени Игнатов, да излязат следващите Анелия, Евгени, Софка, Надежда, Венелина… Дай Боже, вярвам го!

- Управляващите на спорта у нас допитвали ли са се до вас за някакъв съвет?
- Наистина се допитват в годините за различни проблеми. Последният ми разговор с министър Кралев беше точно за масовия спорт и как да приложим американската система в България. Доколкото мога, помагам.

- Брат ви Пламен Нунев е известен депутат, политик с вече дълга кариера. А вас привлича ли ви политиката?
- В никакъв случай! Категорично политиката не е за мен. Мисля, че един от фамилията е достатъчен. Той никога няма време дори за телефон, винаги е зает. Твърда съм, че политиката не е за мен.

- Осъществихте още една ваша спортна мечта – организирахте маратона „Русе-Гюргево“ по моста на дружбата. Нещо повече за този проект?
- Тази мечта вече е факт. Маратонът не дойде на празно място. Създадохме го три години след първия наш проект, за който много се гордея. Това е международният турнир „Младост“. Възродихме го с моя колега Евгени Игнатов 20 години по-късно, след като през 2011 г. с премиера Бойко Борисов открихме новата писта в Русе. Решихме на следващата година да възродим турнир „Младост“, който е сред най-добрите, да не кажа най-добрият за юноши и девойки до 16 години. Тази година го проведохме за седми път. Имахме участници от 50 клуба от България и от седем чужди държави. Когато видиш погледите на тези деца, щастието в очите им… Няма такова състезание в България. Чувала съм, че има в Сараево, но не съм сигурна. Децата се награждават като големите какички и батковци, участват в надпреварата за покриване на нормативи за европейско или световно за юноши и девойки, имаме фото-финиш. Изобщо става едно страхотно състезание. Три години след като тръгна турнирът, което не беше по-лесно, дълго време разговаряхме и решихме да се пробваме да създадем този маратон „Бягане на свободния дух“. Обърнахме се към двете общини – в Гюргево и в Русе. С такова желание се отзоваха и двамата кметове и полека-лека стана. В четна година стартът е в Русе, а финалът в Гюргево, а в нечетна е обратното. Пълна подкрепа имаме от Гранична полиция, защото все пак се пресича държавна граница. Има много желаещи, 300-350 участници. Наистина съм горда с тези два проекта. Мисля, че русенци заслужават това.

- А имате ли някоя друга идея – например спортен клуб на вашето име?
- Не, нямам друга идея. Щастлива съм от това, което правя и мисля, че е достатъчно. Работя това, което искам и съм правила цял живот. Работя точно определено – за турнир „Младост“ като масов спорт за юноши и девойки до 16 години, което липсва. Състезание за мъже и жени може всеки да направи, но няма за подрастващите.

- Какво мислите за най-известната ни спринтьорка през новия век Ивет Лалова? Кой най-много ви харесва от световния елит сега?
- Ивет Лалова постигна доста добра кариера през последните години. Пожелавам ѝ да бъде здрава, да няма травми и да победи рекорда ми на 200 м, който от 30 години не е побеждаван!

- Като спринтьорка, не мислите ли, че на Юсеин Болт му е по-лесно да бяга, отколкото да ходи или дори да си лежи на дивана?
- Така е, мисля го. Феноменален атлет! Олимпийски и световни рекорди. Просто нямам думи. Най-добрият! Най-великият!

- Да поговорим малко и за вашите хобита. Ваши приятели ни казаха, че обичате да карате колело и да правите маркова рибена супа – така ли е?
- Вярно е. Рибената супа е моя запазена марка. И преди усилено съм карала колело, но всъщност преди четири години оперирах лявото си коляно, имах некроза на костта и преминах през две операции. Все още имам проблем с коляното и докторите ми забраниха да си натоварвам крака чрез бягане и планински преходи, които правех редовно. Оттогава започнах да карам колело редовно – в Америка карам в група, в България също. Ако днес не изляза да покарам 15-20 км, просто не мога да се успокоя. Имам нужда, чувствам го отвътре, ставам нервна.

- Със съпруга ви Иван имате син Явор – той не пожела ли да се занимава с елитен спорт, с лека атлетика? Повече „янки“ ли се чувства или повече българин?
- Да, той е почти 100% американец. Все пак от 20 години е там. Неговият живот е скейтбордът. Занимава се с това и приемам този начин на живот и хоби, защото знам какво е.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+