Да изиграеш 11 сезона за гранда Интер (Милано) без да си италианец си е наистина впечатляващо постижението. И естествено до него може да стигне само специален футболист. Поредният подарък от Христо Стоичков и „Унивижън“ за предаването „Код Спорт“ по ТВ+ бе интервю на Камата с Алваро Рекоба! Той стартира кариерата си в уругвайския Данубио, създаден от български емигранти в началото на миналия век. А 21 години по-късно завърши своята кариера отново в родината си, но с екипа на Насионал. Съдбата му намига с дебют за Интер заедно с Феномена Роналдо – на 31 август 1997 година. След по-малко от 12 месеца двамата ликуват с Купата на УЕФА. За 11-те сезона си сезона в Италия той е ставал два пъти шампион и два пъти е носител на националната купа на страната.

- Алваро Рекоба, много благодарим за отделеното време. Време, посветено на зрителите на спортния канал „Унивижън“. Как си?+
- Добре съм. Благодаря и аз. Удоволствие е и истинска чест за мен! Не съм очаквал да бъда интервюиран и то точно от теб, Христо. Един от играчите легенди. Вярно е, че разликата във възрастта ни е малка, но съм те гледал как играеш точно в най-важните години за моето изграждане като футболист. Много съм научил от теб, без ти за знаеш.

- Толкова години във футбола. Какви са разликите между моето и твоето поколение?
 - Мисля, че преди беше по-трудно да се играе. Това се променя много дълго време и навсякъде по света. Преди нямаше възможност да се гледат всички първенства. На мен ми се падна да прекарам много време в италианското калчо. И там наистина беше трудно да се играе. Мисля, че Барселона дава пример - дали за добро или за лошо… Доброто е това, че наистина се наслаждаваме да гледаме играта на този отбор. Всички други обаче се опитват да ги имитират. За да правиш това обаче трябва да имаш подходящи играчи. Тактическата страна на футбола днес вече не е толкова застъпена. Все по-малко възможности се дават на брилянтните играчи да правят различни неща на терена. Как изглеждат сблъсъците в момента?  Например наскоро ходих да гледам едно дерби Интер – Милан. И го сравних с времето, когато аз играех в такива двубои. Беше адски трудно тогава. Ти също можеш да го потвърдиш. Дълги пасове и постоянна борба за топката. Обаче тогава ни пазеха Малдини, Костакурта. Изключителни защитници!

- Барези…
- Барези! Велик футболист! (Смеят се) А днес гледаш Интер срещу Милан и двата отбора играят със защитници, които от време на време се пускат в атака. Много са се променили нещата. Мисля, че целият футбол се измени. Малко се позагуби фантазията, въображението. Това е видимо, когато днес Салах, Меси и Кристиано изпъкват толкова много и никой не може да стигне нивото им. Вече такива играчи са много малко на брой. Преди имаше много повече класни футболисти. Достатъчно беше човек да погледне националния отбор на Бразилия и веднага се виждаха 5-6 световни звезди.

- Точно това исках да те питам. Ромарио, Бебето, Дунга, Мауро Силва… Това бяха бразилците по онова време. В твоето време. Защо сега не се появяват такива играчи? Пред какви трудностите се изправят младите играчи днес?
- Убеден съм, че трудностите им не идват от футбола. Мисля си, че по наше време, а съм сигурен, че и при теб е било така, ние имахме само футболната топка. Тя беше нашия свят. Подаръкът ми за рождените ми дни винаги беше топка. И беше само една, а трябваше да изкараме с нея цяла година. Нямаше компютърни игри, нямаше такива телефони, айпади, интернет… Мечтата ни беше по-незначителна от тази на сегашните момчета, но нашата беше по-реална и по-истинска от мечтата на младежите днес. Днес те виждат бъдещето си единствено в Барселона или в Реал (Мадрид). Искат да отбележат гол на финал като преминат двама или трима бранители или да реализират попадение с фантастична задна ножица. По наше време нямаше как да мечтаем за това, защото не знаехме, че съществува. Нямаше как да го видим в YouTube. Основната ни мечта беше да стигнем до първия отбор на клуба ни. В моя случай това беше в уругвайският Насионал. След това идваше другата мечта – да играеш в националния отбор на страната. Това беше върхът – да облечеш екипа на родината си. Друго не съществуваше. След това имах истински късмет да отида в Италия и това вече беше истинско чудо. Днес обаче мислите на младите са различни. Технологията ги кара да мислят повече и да мечтаят за нещата, които идват чак след пет години. Това им пречи да се концентрират върху играта си в момента и представянето им в следващия мач. Ежедневието и тренировките са много важни за кариерата и трябва да се изпълняват. Синът ми в момента е на 14 години, има голяма страст към футбола и играе добре. Започва като мен. Днес вече е в отбора на Данубио. Има страстта ми към играта. Пред себе си обаче има и много други възможности. Не знам дали те няма да го разсейват и да намалят желанието му и то да се различава от онова, когато ние бяхме деца. За нас нямаше нищо друго освен футболната топка и единствената ни игра беше с нея. Мисля, че това е най-важната разлика. Ежедневието. Да имаш само топката и да знаеш, че единствената ти работа е да бъдеш, колкото се може по-добър в играта с нея. Днес е различно. Свършва тренировката или мачът и веднага грабваш телефона, за да видиш какво ти пишат хората в WhatsApp или какви снимки има в Инстаграм, или как медиите са отразили мача. Мисля че това пречи…

- Прекалено много информация...
- Прекалено много информация за футбола. Той все пак не е нищо повече от една игра, в която съперници са 11 срещу 11. Има правила и дори да се опитват да ги променят малко по малко, това не изглежда никак лесно. Много по-лесно е да се правят такива промени в другите спортове. Във футбола има неща, които са непредвидими и те просто няма как да бъдат решени.

- Уругвай е толкова малка страна, а в същото време излизат толкова много и добри играчи. Защо? Какво е това, което прави Уругвай да има по-добри футболисти от други много по-големи държави? Те не разполагат с футболисти, като тези от твоето поколение или това на Луис Суарес днес…
- Не само моето поколение. Тук са и поколенията през 50-те години, 30-те години, на 70-те години, 90-те години и днешното от 2000-та година до 2010-та и след това. Мисля, че трябва доста да се потрудим за отговор на тази загадка. Много пъти съм го мислил, а и доста пъти са ми задавали този въпрос. Имаме много неща, които ни помагат за тази сила. Мисля, че първото от тях е това, че на 4-5 годинки детето, родено в Уругвай вече играе футбол. Имам чувството, че някои от децата дори се раждат вече готови футболисти. Ако е момче първият подарък от родителите задължително е футболна топка. Ако е момиче – също футболна топка. Ако иска да играе. (смеят се) Това е просто така. След това може и да ѝ подарят кукличка, но първият подарък е топка и разбира се фланелка на любимия отбор – Насионал или Пенярол. Всяко дете в Уругвай знае, че ще стане футболист или че вече е футболист. Ние сме 3 милиона. Всеки уикенд в страната в аматьорските групи играе около 15 процента от цялото население на Уругвай. Това са само аматьорите, а има и куп професионални отбори. Имаме и наша родна особеност в играта. Това е специалната лига „Бейби Футбол “. Тя има една положителна и една отрицателна страна. Положителната е, че децата започват да играят на пет години и продължават до 13. Няма значение, че са на само пет годинки. Независимо от възрастта си, те вече играят, за да побеждават. Тук винаги се играе за победа. Родителите са около терена и с викове насърчават децата. Има чести разправии между родители и съдии. Това съм го изживявал няколко пъти като баща. Изживявал съм го като играч, когато бях дете и после като баща, когато синът ми порасна. Ако вземете, което и да е наше дете на 14 години, ще видите, че то със сигурност е много по-добре подготвено от връстниците му, от която и да е друга страна. Отнася се много по-отговорно към играта. С много повече дисциплина, отколкото правят това в други държави. Уругвай има два много големи клуба. Това са Насионал и Пенярол. След тях идват и Данубио, Дефенсор, Серо и много други. Обаче двата големи са Насионал и Пенярол и цялата страна е или от единия, или от другия отбор. Играч, който има късмет да стигне до някой от тези грандове на 17 или 18 години, вече има съзнанието за това, че защитава цветовете на половината от страната. Не мен ми се случи това и имах този огромен късмет. Освен това дебютирах в националния отбор на 17 години. В уругвайския национален отбор! Само на 17 години! Преди това се е случвало да има млади играчи в отбора, но на 22 или 23 години. И за тях се говореше като за млади бъдещи звезди. Това се случва в Уругвай. Още на пет годинки усещаш натиска на това колко важна е играта. От една страна това е добро, защото всеки играч на 18 години има много повече характер и не се притеснява от публиката или от противника. От друга страна, това ти отнема детството и щастието от тези години. Отнема ги безвъзвратно. Усетих го, когато отидох да гледам сина ми и видях как децата страдат, защото са загубили. А са само на шест или седем години. Страдат наистина много. При всяка загуба. Много често се сменят треньорите.

- Но това е положително за страната?
- Да, така е и това е единственият начин да бъдем толкова добри на терена. В същото време обаче, ако погледнем нещата от гледната точка на един родител… Никой не иска децата му да надраснат връстниците си и да нямат детство. А с тях се случва точно това. Уругвайските деца се развиват по-бързо, заради огромния натиск върху тях и заради футбола. На мен това ми харесва. Днес детето ми е на 14 години и вече е под напрежение. Същото се отнася и за най-малките. Ако говориш със Суарес, или с Кавани и Годин, всички ще ти кажат едно и също и ще потвърдят, че и те са го изживели като деца.

- Това изглежда е много важно за уругвайския футбол, защото страната винаги присъства на големите първенства. Какво мислиш за отбора ви в момента, воден от Маестро Табарес? За мен той е баща на много бивши и настоящи звезди, за които точно той е отворил вратите към големия футбол. Познавам го лично от времето, когато беше в Овиедо в Испания. Какво е за Уругвай Оскар Табарес?
- Маестро Табарес е велик. През последния ми период в националния отбор през 2007 година играх под негово ръководство на Копа Америка. Вече бях на 32 години. Имах много проблеми преди това в националния отбор. С треньори и с ръководители на федерацията ни. Бях решил твърдо да се опитам да се въздържам и това да не се повтаря. Тогава имах шанса да се запозная лично с него и с екипа му. Той направи точно това, от което се нуждаеше футболът - издигна любимата игра на моите сънародници на друго ниво. Направи я професионална и уважавана в страната. Много хора се бяха опитали да  постигнат това преди, но не успяха, защото нямаха неговите резултати. След толкова много години Уругвай най-после постигна успешно представяне на световното първенство в Южна Африка през 2010 година. Станахме четвърти. Преди много години това можеше да не се приеме като огромен успех, но вече времената са различни. Очевидно е обаче, че след толкова години без нищо сериозно, четвъртата позиция беше изключително постижение.

- А и отборът ви беше наистина брилянтен!
- Да.

- Големи професионалисти! Спомням си онова световно и колко добре играхте. Диего Форлан бе невероятен.
- Да. Освен това отборът ни беше наистина силен. Съставите ни винаги са били солидни на големи форуми и всички са се съобразявали с тях. Характерно за нас е, че сме корави, но в онзи тим се бяха събрали всичките ни силни страни в едно. Отлична атака с Диего Форлан, който бе над всички останали нападатели на първенството, силна средна линия с Перес, Аревало… Все мощни играчи и защита с Лугано, Годин, Касерес, Моно Перейра… Наистина прекрасен отбор! Всичко това стана благодарение на Ел Маестро. Той направи така, че в страната не само да ни уважават, но и да започнат да помагат на националния отбор. Ти си бил играч и знаеш, че футболът се основава на резултати. Сигурен съм, че никой не е отдавал нужното уважение на вашия тим преди да станете четвърти в света на Мондиала през 1994 г. А след това?

- Започнаха много да ни уважават!
- Нали!? А и хората в страната също. Казваха: „Нашият национален тим! Нека всички да помогнем на отбора ни!“ Обаче преди това не беше така. Това е заслуга на играчите и на наставника. Така че постигнатото досега от този състав на Уругвай е благодарение на треньорите и на футболистите ни. Защото те успяха да накарат всички в страната да гледат отбора с нужното уважение и да си дадат сметка, че става въпрос за тим, съставен от огромни професионалисти. Винаги играчите ни са били такива, но той успя да ни класира четвърти. А резултатите винаги са важни. От Южна Америка например се класират само четири отбора. Всички останали трябва да се борят за място на живот и смърт. Така е и в Европа, и в Азия, Африка. Нашите момчета успяха и аз лично се чувствам горд, защото Ел Маестро постигна с тях нещо значително. Събра много добър отбор, като в него блестяха двама изключителни нападатели, които днес са може би в първата петица или шестица в света. Това са Кавани и Суарес. Според мен те са доказани професионалисти и съм сигурен, че никой гранд не би се отказал да ги има в състава си. Нека да кажем така - те са сред топ играчите в атака. Днес се обновява центърът на терена на отбора, като Табарес го попълва с много млади и качествени футболисти. Защитата продължава да е солидна, както винаги. Това беше постижението на Ел Маестро и сега то трябва да бъде запазено. Тук можем да кажем и друго. Може понякога човек да не е съгласен със състава, който треньорът избира или с това, което казва на пресконференцията. Той обаче е от тези хора, които след като започнеш да говориш с тях, усещаш как неусетно ти предава знанията си не само за футбола, но и за живота. Такива хора стават легенди във футбола, защото дават спокойствие на всички около себе си. Техният опит, познанията им са толкова големи, че винаги можеш да научиш нещо ново. Точно това правеше той и затова го наричат Ел Маестро – Учителя.

- Мислиш ли, че отборът ви, който участва на световното първенство в Русия през 2018 година, имаше прекалено голяма отговорност да надмине постиженията от последния Мондиал в Бразилия или дори успеха от Южна Африка? Защото този ваш отбор също беше солиден. Имахте Луис Суарес, който е наистина блестящ. Кавани – за него можем да сипем само суперлативи. Те двамата правят тази тим добър и успешен.
- Мисля, че да. Това е мое лично мнение. Според мен ние зависим много от тези 14-15 играчи в отбора ни, които са на най-високо ниво. За съжаление, имаме само един Суарес и само един Кавани, и само един Годин. Нямахме техни заместници и това се оказа фатално. Нямаме такива смени. Точно затова говорих, че зависим прекалено много от звездите си. Затова и постигнахме успех в Южна Африка – там всичките ни футболисти бяха на високо ниво. В Русия, Уругвай бе сериозен кандидат за титлата без никакви съмнения. Но знаеш какво се случи на четвъртфиналите – загубихме от бъдещия световен шампион – Франция. Много жалко…

- Много се говори за битката между Меси и Роналдо. Аз обаче ще те попитам какво мислиш за Салах?
- Да, наистина впечатляващ играч. Той е футболист на световно ниво. Вярно е, че хората са свикнали с Меси, Роналдо и Неймар, но моето мнение е, че Салах е изключителен. Това, разбира се, е мнението ми днес и отразява само моя футболен вкус.

- Алваро, а знаеш ли нещо за мексиканския футбол? Има много играчи, които днес играят в Европа.
- Да, знам. Но наистина много малко. Например наскоро научих за успех на един много близък приятел. Повече от приятел - почти брат. Казва се Матиас Алмейда и му пратих съобщение.

- Велик. Познаваме го още като футболист, а днес и като треньор.
- Да. Аз го познавам като играч, като треньор, но най-вече като човек. Толкова ми е близък, че всичко, което постига, го чувствам като мой собствен триумф. Наистина много силно чувство. Имам много приятели, но с него е различно. Бяхме съотборници в Интер. Семействата ни се сближиха. Когато той печели нещо, се чувствам все едно аз съм победил, но умножено по десет. Успехите му ме правят много щастлив. Него съм го следил най-много. По отношение на играчите съм следил Чичарито.

- Гуардадо, който играе в Бетис?
- Гуардадо, но горе-долу нещата приключват тук. Аз не съм от хората, които обичат да гледат футбол по телевизията.

- А ако си представим, че си се събудил рано сутринта и те попитаме за какво мечтаеш?
- Мечтата ми е Уругвай да стане шампион. Това искам да стане. Знам, че това е много трудно, защото конкуренцията е убийствена! Но това не ми пречи да мечтая! Аз съм сигурен, че някои ден това ще бъде реалност!