Здравка Чонкова, едно от големите имена в художествената ни гимнастика, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Тя е световна шампионка с ансамбъла на България през 1981 г. в Мюнхен. 29 години работи като треньор на националния отбор на Канада. През 2012 г. съставът на „кленовите листа“ спечели квота за олимпийските игри в Лондон, като ансамбълът постигна 11-о място.

- Казваме добре дошла на световната шампионка от 1981 г. в Мюнхен Здравка Чонкова! Какво е чувството да си отново в България? Отново да видиш българските момичета, развяването на знамената, „Арена Армеец“ пълна?
- Чувството е просто неописуемо. Когато разбрахме, че са ни поканили да бъдем част от това световно първенство, бяхме страшно развълнувани. Радвам се, че почти всички световни шампионки, където и да живеят в момента, успяха да дойдат, да се съберем и да се видим. Чувстваме се все едно, че сега се състезаваме отново.

- Изненада ли се, когато разбра, че президентът на федерацията Илиана Раева е решила да покани всички вас – шампионките в София?
-  Не бях изненадана, защото очаквам от Илиана абсолютно всичко. Но сме много благодарни за тази гениална идея. Тя е един невероятен организатор и се радваме, че успя да го направи.

- Не ви оставя да скучаете тук…
- Абсолютно, не!

- Предстоят решителни битки за медалите при ансамбъла – какви са очакванията ти? Ще станем ли свидетели отново на „златни момичета“?
- Дай боже да станем! Този ансамбъл е един динамит! Действително тези деца имат таланта и шанса. При добра игра ще го вземат.

- Кои са големите фаворити при ансамблите?
- Има доста страни. Художествената гимнастика напредва страшно бързо и в индивидуалното, и при ансамблите. Според мен доста страни имат шанс за медали - Италия, Русия, Беларус, Украйна, Япония…

- Знаем историческото противопоставяне на България с Русия в годините. До какво доведе тази конкуренция в художествената гимнастика?
- Конкуренцията доведе до едно развитие в нея, което в момента се стреми да се концентрира повече върху артистичността в художествената гимнастика. Да се наблегне повече на контакта на състезателката с публиката, да се разкаже история по време на съчетанието, като приказка. Развива се много и трудността с тяло и най-вече с уред, защото сега се дават допълнителни бонуси за изпълнение.

- Има ли субективност при отсъждането на съдиите? Питам те, защото и ти си съдия. Много често се коментират техните решения, които са в ущърб на дадена държава.
- Всеки един спорт със съдии има някаква субективност. Но в последните години се направи голяма промяна в начина на съдийство. Стремежът е субективността да бъде намалена до минимум. За публиката, която не разбира детайли от самата оценка, може би някои оценки не са реални или може би иска да са по-високи или по-ниски. Но в момента се прави много, за да бъде нашият спорт по-обективен и оценките да са такива, каквито състезателката покаже на терена.

- Сега ще те върна години назад. Започваш със спортна гимнастика – защо обаче не продължи, а се наложи да я замениш с художествената?
- Бях много гъвкава. Треньорката ми видя, че от мен няма да стане кой знае каква спортна гимнастичка. Веднага се обади в залата на художествената гимнастика и Мария Чиприянова беше моята първа треньорка. И до ден-днешен тя организира деца във Варна. Тя положи първите стъпки за мен в художествената гимнастика. Всъщност моите данни направиха така, че да сменя спорта.

- На колко години спечели първия си медал?
- На 18 – въпросната световна титла в Мюнхен.

- Какво ще ни разкажеш за триумфа? Спомняш ли си как премина състезанието?
- Тогава се състезавахме по съвсем различен регламент от този в днешно време. Трябваше да се състезаваме три дни за един медал. Сега е съвсем различно – има медал в многобоя, след това и на отделните уреди. Тогава беше само един и трябваше да сме перфектни през всичките дни, които минаха много бързо. Спомням си много ясно, че в едно от съчетанията ни се обръщам, за да хвана друг уред и виждам, че този уред не лети, защото трябва да го видя горе. Изведнъж го виждам пред себе си и моментално имаше някаква реакция, за да го грабна. Спасих положението за този ден. Това ми е останало в съзнанието. А след това и химнът, когато бяхме на стълбичката. Никога няма да го забравя!

- Мнозина се чудят как се издържа на режима на гимнастичките. Кое ти даваше сила да тренираш, да пазиш режим?
- Действително любовта към спорта. Ние страшно обичахме да тренираме и бяхме много задружен отбор. Всички състезателки, заедно с резервите, бяхме толкова задружни. Една с друга се подкрепяхме и издържахме на всичко. Можехме да направим и да преминем през абсолютно всичко, само и само да спечелим медала.

- Кои бяха звездите по времето, когато ти се състезаваше? Как приемахте успехите на Илиана Раева, на Анелия Раленкова, по-късно на Лили Игнатова?
- Илиана, Анелия, Лили, Диана малко по-късно бяха, а и сега са си звезди. Тренирахме заедно в зала „София“. Хубаво е да имаме такива звезди, да тренираме до тях. Давахме си сила една на друга.

- Те как се държаха?
- Бяхме като сестри. И с индивидуалното, и с ансамбъла много добре сме се разбирали.

- На колко години реши да се откажеш от активната състезателна дейност и защо?
- Всъщност два пъти съм се отказвала. Първо беше след 11-и клас. Реших да кандидатствам в Икономическия институт във Варна, но не ме приеха. Така започнах да работя в един институт, който вече не съществува може би три-четири месеца. Действително разбрах, че не ми харесва и това не е моята работа. Спортът много ми липсваше. Един прекрасен ден, както излизах от работа, се сблъсках с моята треньорка Теменуга Парнарева. Попита ме: „А, какво правиш тук?“ Обясних ѝ цялата история и тя каза: „Знаеш ли какво? След една седмица има контролно за националния отбор -ансамбъл. Търсят състезател от цяла България за едно място. Ако искаш, ела в залата.“ Имах такова желание да продължа в спорта, че направих абсолютно всичко за една седмица да се подготвя на два уреда – лента и топка. Изиграх ги феноменално и спечелих контролното. Всъщност тогава започна кариерата ми в националния отбор.

- Като състезател мечтаеше ли да станеш треньор?
- Като състезател не съм мечтала да стана треньор, но всъщност когато завърших спортната си кариера, разбрах че от спорта няма да се отделя по никакъв начин. Така влязох в тогавашния ВИФ. Щастлива съм, много си обичам професията. Просто не знам какво друго бих работила, ако не е гимнастика.

- Разкажи ни как се стигна ти да правиш хореографията на канадския национален отбор в митичния шведски хотел в курорта тогава „Дружба“, сега „Св. Св. Константин и Елена“?
- През 1989 г. дойдоха канадски гимнастички, които бяха национални състезателки. Бях свободна да работя с тях. Теменуга Парнарева, която беше старши треньор в Спартак (Варна) ми каза, че има един отбор, който иска хореографи, тренира на „Дружба“. Работих една седмица и ми предложиха контракт в Канада.

- Тази жена сякаш непрекъснато те насочва накъде да тръгнеш…
- Да, тя ми е втора майка, но и като някакъв ангел около мен.

- Лесно ли прие предизвикателството да се преместиш в Канада и да тренираш най-добрите състезателки на тази страна?
- Трудно решение, защото все пак е друга държава, друг език, далеч е, но се реших. Първо беше за една година и след това постепенно се удължи. Станаха 29.

- Какви трудности трябваше да преодолееш при адаптацията? Годината е 1989…
- Да, точно така. Първо имаше бариера с езика. Не знаех английски и трябваше много бързо да го науча. След като разбрах, че ми правят договор и ще замина, започнах тук уроци по английски, но това въобще не беше достатъчно, за да го говоря перфектно. Там си бях взела няколко учебника и сама вкъщи пишех и учех. Много ми помогна, че първата година живях с една от гимнастичките. Баща ѝ беше военен, а там военните ги местят в различни градове, в зависимост от работата. Тя не благоволи да замине с родителите си. Искаше да остане в града Уинипег, където бях аз и да продължи, защото нейната цел беше да отиде на олимпиада. Остана да живее с мен. Вечер тя ме учеше на английски, а аз през деня нея на гимнастика. Така общо взето за шест месеца проговорих.

- Какво е усещането да си част от олимпийските игри? Говоря за форума в Лондон през 2012 г., когато ти водеше ансамбъла?
- Това беше невероятно постижение за Канада, защото тази страна никога не е имала ансамбъл, който участва на олимпийски игри. Доста години преди това сме работили и сме били на няколко десетки от класацията за олимпиада. Нашият триумф беше на световното в Монпелие. Класирахме се с голяма преднина пред останалите ни конкуренти. Абсолютен триумф за канадския отбор, който на олимпиадата също се представи добре. Класирахме се 11-и, което е  невероятно постижение за страната към този момент.

- Как гледат в Канада на българските треньори по художествена гимнастика?
- С респект. На абсолютно всички български треньорки по света са гледа с голям респект. Нашите знания и умения са на световно ниво. Често ме канят не само в Канада, но и в други държави да помагам за хореографии или за тренировъчни лагери. Много се цени нашето знание.

- Често ли се сещаш за България?
- Абсолютно всеки ден!

- Какво най-много ти липсва в Канада, при положение, че си заедно със съпруга ти и дъщеря ти? Бързо ли преминаха тези 29 години?
- И бързо, и бавно, но сега като се замисля бързо излетяха. Липсват ми роднините, приятелите, българските традиции, атмосфера, климат, природа. Тези неща не могат да се заменят с нищо друго, където и да сме по света. Идваме си често. Винаги мислим за България и си имаме едно наум. Може би тук ще се пенсионираме.

- Как се живее с бивш футболист, с когото се познавате от пети клас?
- Да, странна е нашата връзка. Познаваме се от пети-шести клас от спортното училище във Варна, но по-романтично се запознахме в 11-и клас. Художествената гимнастика и футбола бяхме изпратени на спортен лагер през зимата. Оттогава досега сме заедно. И лесно, и трудно е. Така си устроихме живота там, че сме като един отбор. Нямаме на кого друг да се опрем. Трябва един на друг да си помагаме. Не можем един без друг.

- Уинипег и Варна – къде са разликите?
- В температурите през зимата. (смее се) Там е много студено -50 градуса. Със студен вятър стига до -60. Но не е за дълъг период, а за няколко дни. Не се усеща, защото сме свикнали. Всички са подготвени и никой не спира да работи, а децата ходят на училище. Като чуем, че някъде е паднал сняг и колко дни пътищата са затворени, просто не можем да разберем защо. (смее се)

- Каква е следващата цел на Здравка Чонкова? Към какво се стреми?
- Има много неща в живота, които постигнах. Национален треньор на Канада, олимпийски игри в Лондон, добра класация там. Всичко около художествената гимнастика, което можах да направя в Канада, го направих. Дълги години бях канена като гост-треньор и обучавах треньори и съдии. С гимнастиката може би ще продължа, но вече се ориентирам към приключване на тази кариера. Може би ще наблегна повече на съдийството. Досега имаше по-голямо внимание към треньорската ми дейност. 

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+