ИГРАЙ ГЕЙМ БЛИЦ 3 И СПЕЧЕЛИ ЗЛАТНА ТОПКА ОТ СТОИЧКОВ - ТУК!

„Академика на тепиха“ - тази книга няма да се появи на лавиците на книжарниците. На корицата й не е посочена цена. От нея авторът й няма да вземе и стотинка. Защото това е книга за подаряване. Ще я имат приятелите му, хората, които са го следвали по пътя, учили са го на спортно майсторство и мъдрост, давали са му кураж и в най-трудните моменти.

Човекът, който написа „Академика на тепиха“, всъщност е професор в Националната спортна академия и без  съмнение е най-награждавания съвременен български спортист. Той е два пъти олимпийски, три път световен и четири пъти европейски шампион.  Единствения българин с плоча на славата на три стадиона: в Мексико, Мюнхен и София. Два пъти спортист на годината и почетен гражданин на София, Ямбол и Петрич.

Има и още, но нека да го оставим на читателите, които ще отворят биографичния роман на уникалния български борец Петър Киров.

-Господин Киров, защо кръстихте романа си „Академика на тепиха“?
-Защото, всеки който излезе на пистата, на състезателния терен, се старае да бъде първи, да вземе най-доброто отличие.  Аз също съм се старал  и, слава богу, съм постигнал от най-малкото до най-голямото:  олимпийския връх.  Това не е по силите на всеки, този  връх не се изкачва с багер. Той се катери стъпка по стъпка.  А аз успях да стигна най-горе. При това два пъти.

- Как ще обясните сполуките си. С какво бяхте по-различен от останалите си съперници?
-Когато изляза на тепиха, аз не мисля само как да взема точката.  Обръщал съм голямо внимание  на детайлите и на всички останали неща, които са важни за всяка схватка.  Затова не  случайно  съм победил шестима световни шампиони, няма друг, който да се похвали, че  е надвил  толкова много елитни борци.

WINBET – 3 начални бонуса + 3 подаръка за Спорт, Казино и Live Казино! (18+)

-Как в книгата си описвате началото?
-Започнах на 21 години. Майка ми вече не ме държеше за ръката. Бях изкарал казармата и тогава в Ямбол  намерих салона по борба.  На тази възраст, в която аз за първи път стъпих на тепиха, много мои колеги вече приключват със спорта.

- Имате уникални постижения. Припомнете някои от тях.
-На олимпиадата в Мюнхен през 1972 години стигнах до златния медал, без да дам нито една точка на противника. Дори хватка не можаха да ми направят. На тепиха винаги съм се старал да творя.  А това не става със страх. Не е редно, като вземеш точка, да се затвориш и  да я пазиш.  Както и  да отказваш състезания, защото вече си станал олимпийски шампион.
Единадесет пъти участвах в  турнира „Никола Петров“. С  почти всички големи съм се борил  на този турнир.  Когато дойде Владимир Бакулин, когото две години преди това бях победил в Мексико, някой ме агитираха да се откажа от участие. Твърдяха, че може да ме победи и славата  ми на олимпийски шампион да пострада.  Контрирах, че не се  страхувам  и изпитвам удоволствие да се преборвам с големи състезатели. В крайна сметка станах  шампион и  взех първия златния пояс „Никола  Петров“.

-Вече сте на 81 години, защо толкова дълго се бавихте с написването на биографията си?
- Умните наричат чакането търпение. Бил съм много пъти при Ванга, за разлика от някои, който дори не са я виждали, но говорят така, сякаш са пасли кравите заедно с нея. Посред нощ съм водил хора и тя винаги ме е приемала радушно, но никога не съм злоупотребявал с приятелството й.

-Имало ли сериозни причини да посещавате пророчицата.
-Не,  не е имало, повече  маниащина и  любопитство. Единият път я питах: Ще  имам ли деца? Бях още ерген.  Тя ми каза, че ще имам дъщеря и син. Позна. Имам ги. Думите й се сбъднаха.

-А за резултатите от състезанията питали ли сте я?
- Не.  Не  е ставало въпрос.

- Ще научим ли от книгата ви, какъв човек сте извън тепиха?
-Майка ми ме е кърмила три години и 17 дни.  Жените на село й викали:  Марийке, отбий го,  вече е голям,  а на нея й е жал да ме остави.  И пак ми дава да суча. Зорът беше не като ме отби, а после. Бях свикнал ръката ми да е все на гърдата й. Затова, когато ме наградиха с черна лека кола волга за златния медал в Мексико, казах: Нека  дамите  да почакат, първа в нея ще се качи майка ми.

-Спомняте ли си още за онзи нелеп инцидент на олимпиадата в Монреал, заради който не можахте да станете за трети път олимпийски шампион. Какво се случи тогава?
-Преди това станах за четвърти  път европейски шампион.  Бях много подготвен. Първата ми среща бе с румънеца Джинга. Побеждавал съм го шест- седем пъти.  Но тогава ,  за да не му позволя да ми приложи хватка,  се подпрях на лакътя и рамото ми се откачи. В първата минута на първата среща.  Доктор Шойлев веднага я гипсира. Като ме видя на посрещането в София, майка ми се разплака.  Тя непрекъснато ме молеше да спра да се боря, за да не се ударя.

-А вие плакахте ли?
-Плаках, след като толкова глупаво изпуснах уникалния шанс да стана три пъти олимпийски  шампион.

-Важните хора в живота ви извън семейния кръг?
-Треньорите. Те са трима: Пантелей Боев, който ме вкара в залата в Ямбол и ме записа  да се боря в класическата борба, категория 52 килограма. Вторият ми  треньор  е Димитър Добрев - олимпийски шампион , наставник на националния  отбор и преподавател в Спортната академия. Филип Кривиралчев пък  ми гласува доверие и ме предпочете пред световния шампион от Бургас  Ангел Керязов за олимпиадата в Мексико.   Тези трима специалисти  винаги са в почетната  ми стълбица. На най- високото стъпало обаче стои Димитър Добрев.

-При първото ви кандидатстване не ви приемат в тогавашния ВИФ, въпреки че сте балкански шампион? Защо?
-Не можах да покрия норматива за висок скок. Когато станах европейски  шампион обаче, ректорът построи  цялата академия, за да ме приветства. Имал съм много съблазнителни предложение от големи отбори, но си останах в „Академик“. През целия си живот останах верен на отбора си, категорията - 52 килограма, и жената. Иначе съм сменил девет ректора.

-На 17 септември навършихте 81 години. На какво се радвате сега?
-Радвам се, че краката ми крачат до отсрещния, че очите ви виждат,  който искат, а ушите ми чуват и до другия край на земята.

-Чудесно!
-Нека добавя: Този, който очите ми не искат да го видят, не го гледат,  този, когото не искам да  срещна, краката ми не крачат към него,  този, който не искам да слушам, ушите ми не го чуват.
ИСАК ГОЗЕС