Баскетболната легенда Радмила Василева гостува в предаването "Код спорт" по TV+. През 1984 г. с Левски-Спартак печели Купата на европейските шампионки. Любопитното е, че стартира кариерата си в ЦСКА, но след като се закрива женското направление в клуба, преминава в "синия" клуб. След приключването на състезателната си кариера е работила в английската федерация по баскетбол, а в момента е в централата на ФИБА Европа.

- Радмила, страната ни бе домакин на срещата за развитие на баскетболисти до 14 г., работиш и в младежката комисия на ФИБА. Защо международната централа избра събитието да се състои у нас?
- По принцип международната комисия провежда две срещи годишно в различни градове на Европа. Естествено се стараем да ги съчетаем с някакво мероприятие, свързано с младежкия баскетбол. Доста отдавна планираме да дойдем в България. Българската федерация и специално Георги Глушков неколкократно разговаря с нашето ръководство. Той също участва като член в младежката комисия в предишния мандат. Миналата година взехме решение, че ще бъде удачно срещата да бъде тук и съм изключително щастлива.

- Какви са най-важните цели на кампанията на ФИБА за 14-годишните?
- По принцип ние имаме много силна кампания за младежкия баскетбол. Смятаме, че това е перлата на европейския баскетбол. На световно ниво се смята, че Европа работи най-добре с младежките таланти. Фактически преди десетина години програмата до 14 г. се отдели от общата тема "youth" или младежки баскетбол, защото имаше такава необходимост и глад за специални теми за тази възраст и дори за малко по-младите състезатели и работата с тях. Естествено има доста голяма разлика между работата с 16 и 18-годишни и с някой състезател, който е в преходна възраст.

- Сред гостите видяхме и президента на ФИБА Тургай Демирел. Какво е неговото отношение към тази програма и изобщо към подрастващите?
- Тургай Демирел, както и нашият изпълнителен директор Камил Новак са бивши баскетболисти, които са играли на доста високо ниво. Те също са участвали в създаването на клубове и на федерации. Наясно сме как израсна турската федерация под управлението на Тургай Демирел в последните двадесет и няколко години. Фактически те построиха техния баскетбол, който е много силен в днешно време, започвайки с младежка програма и с инвестиране в една определена възраст и треньори. Той ръководеше това израстване, постигнаха големи успехи и благодарение и на неговата подкрепа, се инвестира доста сериозно в европейските федерации по отношение на младежкия баскетбол.

- Кажи ни нещо за българския баскетбол, имаш наблюдения. Прекалено черни ли са краските около него или има и оптимизъм?
- Не бих казала, че са прекалено черни краските. Просто смятам, че има едно изоставане, което не може да отречем. Всички го наблюдаваме. Изоставането е по-скоро в насока работата с младите, може би липса на конкуренция в клубовете. Изостанахме в начина и ефективността при работата с младите. Не знам дали това е директно поради слабото развитие на треньорството или защото не се работи по модерен начин. България всяка година домакинства на европейско младежко първенство и се вижда, че ние просто изоставаме в това отношение.

- Може би модерният начин на работа липсва на нашите треньори.
- Всички треньори имат познания за технически похвати и т.н., но "дяволът е в детайла", разликата между нас и нашите балкански съседи – сърби, словенци, гърци е, че те отработват всяко едно техническо изпълнение до най-малкия детайл.

- Каква е твоята визия за работата с подрастващите? Ще те помоля да направиш едно сравнение – сега работиш в Германия, дълго време живееше в Англия, твоята дъщеря играеше баскетбол в САЩ.
- Ще направя обобщение за цяла Европа. Сега обикалям европейските федерации и проверявам как работят не само с млади таланти, а изобщо цялата пирамида, включително и баскетболът на високо ниво. Проблемите навсякъде са различни. Естествено треньорството е много важно, структурата е много важна, колко състезания има, от какъв тип и т.н. Но начинът на работа е тотално различен. Давам Босна и Херцеговина за пример. Това е една федерация, която не е богата, клубовете не са богати, но те работят много добре с младите таланти. Това се доказа, тъй като само преди една година спечелиха златото. От друга страна имаме Франция и Испания. Франция я познавам по-добре като система. Там се инвестират много сериозни средства на всякакво ниво. Не е достатъчно да се инвестира само в националните отбори, треньорите и медицинския екип. Важно е също да се инвестира в клубовете и на регионално ниво. Базата да бъде по-голяма и навсякъде да е поддържана добре. Ако сравня с България, дори българската федерация да инвестира няколко милиона в младежките гарнитури, да ги събира на лагери, да плаща на треньорите и т.н., това не би било достатъчно, за да се постигнат значителни дългосрочни резултати и общо да се вдигне нивото на българския баскетбол. Важно е и да се инвестират достатъчно средства на местно ниво в клубовете, да се построят по-добри зали и съоръжения. Също и школите - трябва да има силно състезание, добра подготовка на състезателите и съответно да се върви напред с националните отбори.

- Кой те покани на работа във ФИБА Европа и как започна всичко?
- Преди това работех около 7-8 години в английската федерация. Първоначално отговарях за развитието на баскетбола в южна Англия, работех на местно ниво с клубовете. След това отговорността ми бяха националните отбори и тяхното представяне. С тях се заех през 2004 г., когато нямаше нито един активен национален отбор и беше доста сложна ситуация, но натрупах много опит в този период. След това се създаде контакт с тогавашния спортен директор Коста Илиев и с президента на ФИБА Европа и те ме поканиха да отида там.

- Преди много пътуваше в Англия, а сега как е работата на бюро?
- Сега е доста по-голямо пътуването. Имам бюро, даже малко ми е домъчняло за него. Работата е позитивна, много се обикаля, но това ми помага да работя с хората лице в лице, друго е комуникацията с имейли. Всяка една държава и федерация има своите проблеми. Имаме много възможности да помогнем. Не е задължително да е финансово или програми като тази, с която дойдохме тук, може да е един съвет. Ние можем да съединим две федерации, като знаем, че някъде има подобен проблем, който вече е разрешен и могат взаимно да си помогнат. Много приятна е работата.

- Примири ли се ФИБА с това, че най-силните клубове предпочитат да играят в Евролигата и може ли да се промени тази ситуация?
- Ние сме оптимисти. Работата на ФИБА като една световна организация е да развива баскетбола на всяко ниво. Естествено е, че имаме много голямо уважение към най-силните клубове, защото не е логично да не зачитаме тяхното мнение. Разбираме тяхната позиция. Все пак 15-16 години имаха самостоятелност да решават собствените си проблеми. Но ние смятаме, че новата система, която бе предложена сега от Евролигата, не е подходяща за развитието на баскетбола. Аритметиката е елементарна – това са 16 клуба, но дори да бяха 40, ние говорим за 400 състезатели, от които понеже няма никакъв лимит дали са европейци или не са, 60-70 % са играчи от други континенти. Тук говорим за стотина европейци, които играят на това ниво. Европа произвежда играчи и би трябвало повече състезатели да играят на най-високото ниво. Нашата цел е не да има 400 състезатели, а 4 000 - 5 000. Но има и друг проблем много малко страни са представени в тази лига. Много малък е шансът да попаднат клубове в тази лига. Като сравним с английската лига Премиършип, шампионът тази година не беше най-богатият клуб. Дори не беше клуб, за който се предполагаше, че може да просъществува много време – "Лестър". Ние искаме "Лестър" ефекта да се появи на всяко ниво. Има клубове с много голяма перспектива в Европа и те би трябвало да имат шанс да постигнат нещо повече.

- Кой те заведе в баскетболната зала и кой има най-голяма заслуга за забележителната ти кариера?
- Първо благодаря за оценката. Радка Савова ме заведе в залата. Аз бях ученичка в 31-о училище, което е с много развит спорт по принцип. Това беше в района на ЦСКА и в онези години, а надявам се, че и сега съществува, макар да не съм убедена, в час по физкултура идваха да ни наблюдават треньори на деца по всички спортове. На по-талантливите деца им предлагаха място в клуба. При мен дойдоха Фани Шаханова, която отговаряше за волейбола в ЦСКА, и Радка Савова. Поиграх и при двете, докато най-накрая Радка Савова ме спечели за баскетбола. Тя има най-голяма заслуга не само да ме спечели, а и да ме задържи, когато малко се лутах между двата спорта.

- Имаш европейска клубна титла с Левски-Спартак от 1984 г. Какви са спомените ти от този период?
- Прекрасни! Говорейки преди малко за българския баскетбол, това бяха едни прекрасни години. През 80-те години в България женският и мъжкият баскетбол бяха на много високо ниво. В женския баскетбол имаше 5-6 отбора, които се конкурираха на високо ниво и всеки мач беше много сериозно преживяване. В "Левски-Спартак" тогава се бяха събрали шест национални състезателки и въпреки всичко изобщо не беше лесно да се спечели мач в Перник или в Пловдив, да не говорим в София срещу Кремиковци, Локомотив (София)...Имаше много силна конкуренция. Естествено това помагаше и националният отбор да има водещи позиции. Бяха прекрасни години да бъдеш спортист!

- Каква бе премията ви за спечелената Купа на европейските шампионки в Будапеща, когато се наложихте над Золу (Виченца) с 82:77 и какво си купи с тази "космическа" сума?
- Премията беше 160 лв. Мисля, че имаше някаква удръжка. Получихме и по един електронен часовник, който за съжаление беше мъжки. Подмених го за дамски и го подарих на майка ми.

- По това време в тима на "сините" играеха Петкана Макавеева, Надка Голчева. Как приеха теб, Мадлен Станева, Нина Хаджиянкова, Костадинка Радкова?
- Аз отидох в Левски-Спартак в края на 1979 г., когато ЦСКА закри женския баскетбол, на крехката възраст от 15 години, попаднах в отбор, който току що бе спечелил втората купа "Ронкети". Имаше четири национални състезателки, които се върнаха от московската олимпиада със сребърни медали. Две от тях бяха на възраст точно два пъти колкото мен. Това бяха времена, в които можеше на 16 години да играеш в женски отбор, даваше ти се шанс. Моето попадане там беше много интересно. Посрещнаха ме с отворени обятия. На тези години може да бъдеш само един натурален талант, нищо повече! Аз бях играла баскетбол общо не повече от три години. Треньор беше Станислав Бояджиев. Той даде голям шанс и на мен, и на Краси, и на Костадинка. Ние бяхме младите състезателки. През втория сезон Мадлен и Нина също се присъединиха и всички получихме доста игрално време. Голяма конкуренция, голямо състезание на всяка тренировка. Имахме и опитни състезателки като Краси Богданова, които също бяха на много високо ниво. Нито една не знаеше дали ще започне в мача в събота. Конкуренцията беше първо да попаднеш в петицата, но бяха хубави години.

- Казват, че когато се съберат много известни жени на едно място, това поражда завист. Какви бяха отношенията помежду ви?
- При нас беше чиста конкуренция. Завист не съм усетила да има. Естествено имаше разочарование, ако не попаднеш в петицата или играеш по-малко минути. Винаги имаше страшно много поддръжка и уважение. Самият факт, че до ден-днешен при всяко идване тук ние винаги се събираме, помагаме си, децата ни се познават, поддържат се. Това е едно доказателство, че нямаше завист.

- Какво се сещаш, когато чуеш някой да казва: "И сме най-красиви, и сме най-добри"?
- Един хубав спомен. (смее се)

- Спомняш ли си кога го чу за първи път?
- Не си спомням точно кога го чух за първи път, но определено беше с този отбор от тази генерация. Трябва да е било някъде 1983-84 г.

- Доколко усещахте голямото внимание? В едно интервю с маестро Минчо Минчев разбрах, че е отложил свой концерт в зала "България" заради ваш мач.
- Бяха прекрасни времена точно, защото чувствахме любовта на феновете. Беше много положително, че идваха и привържениците на самия клуб Левски, но и много хора, които бяха фенове на нашия отбор. Те ни подкрепяха дори, когато не играем добре, искрено се вълнуваха как се справяме, какви проблеми имаме дори в личния си живот. Това бяха хора, които са истински приятели. Бих споменала Славчо Пеев, Георги Марков...

- Има ли мач, в който да си изпитала голямо разочарование?
- Многократно. (смее се) Имах огромното щастие да играя в един изключително силен отбор. При нас разочарованията бяха много малко. Най-големите разочарования за мен бяха две – едно с клубния и едно с националния отбор. С клубния тим беше последния ми сезон. Бях решила да го доиграя, въпреки че се омъжвах и заминавах в чужбина, както и повечето ми съотборнички тогава. Беше пролетта на 1989 г. До този момент имахме доста силна поредица от шампионски титли. Мисля, че бяха шест поред. Нашият отбор все още беше най-силния като качество. Случи се, че реших да не играя последния месец и половина, понеже бях бременна с дъщеря ми. Бях в началото - втори-трети месец, но не се чувствах прекрасно и реших да не доиграя финалната серия. За съжаление някакси ни се развали синхронът по отношение повече на защитата, отколкото на нападението и не успяхме да спечелим последната шампионска титла в този състав. Загубихме от един много силен отбор "Кремиковци", но разочарованието бе, че не успяхме да завършим цикъла с една поредна шампионска титла. Другото разочарование беше точно преди това на олимпийските игри в Сеул. Нашият отбор определено заслужаваше да бъде в четворката. Играхме с Австралия – отбор, който бяхме побеждавали абсолютно всеки път в последните години, включително и десетина дни преди олимпиадата с над 20 точки разлика. На Игрите обаче загубихме с четири точки и това ни изхвърли от четворката. За всички нас това бе голямо разочарование.

- Не се ли отказа твърде рано от баскетбола?
- Мисля, че се отказах твърде рано, но от друга страна, съм такъв характер, а и посъветвах по същия начин и дъщеря ми. Тя взе подобно решение на горе-долу същата възраст – около 25 години. В живота има много неща и човек трябва да научи много, да се реализира на друго място, да опита нови неща. Имах кариера, която в разстояние на 11 години беше нон-стоп клубен и национален отбор. Бяхме постигнали доста и на двете места. Просто исках да си попътувам, да си поживея, да си гледам децата и да се замисля какво друго искам да правя в бъдеще. Бях и поуморена малко.

- Как започна любовта ти с Дейвид Търнър? По това време той работеше във ФИБА, беше много известен съдия.
- Да, по това време Дейвид вече работеше във ФИБА. Познавахме го като съдия, все още беше активен съдия, но вече отговаряше за техническата част за съдии, за състезания. Естествено всички познаваха Дейвид по това време от пътувания, от състезания често имахме контакт с него. Както всяко нещо, като се срещаш често с хора, заражда се интерес...

- Имате две деца – Кристиян и Кристъл, с какво се занимават?
- Дъщеря ни Кристъл е по-голяма. Тя се роди в края на 1989 г., висока е 188 см, игра баскетбол. След това се върна вкъщи, обсъдихме нещата и реши, че е по-добре да се концентрира върху образованието. Все пак имаше голям риск. Завърши и магистратура, след което срещна мъжа на живота си. Тя ще остане в Сиатъл, догодина е сватбата. Работи като международен мениджър за една елитна компания. Синът ни Кристиян идва много често в България. Обикновено участва като помощник на българската федерация на европейските младежки първенства. Студент е в Кентърбъри, специалност "международни отношения".

- Изморяват ли те пътуванията – Мюнхен, Лондон, София, САЩ?
- Когато децата вече не са ежедневен ангажимент, а са поели по своя път, имаш малко повече време за собствените си интереси. Сега съм в този прекрасен период, в който имам време за себе си и за моето хоби. Най-голямото щастие за мен е, че моята професия е моето хоби. Аз съм баскетболен човек, обичам спорта.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, TV+