Благой Благоев е роден на 4 декември 1956 г. във Велики Преслав. Четири пъти европейски шампион (Варна 1979, Лил 1981, Любляна 1982, Москва 1983), три пъти световен шампион (Лил 1981, Любляна 1982, Москва 1983), сребърен олимпийски медалист от Олимпиадата в Москва-80, щангист №1 на България за 1982-ра и 1983 г. Благой Благоев е първият български щангист с отнет медал заради допинг - на Олимпиадата през 1976 г. в Монреал. Благой и семейството му от 1991 г. са в Мелбърн, Австралия.

 

-(прекъсва ме) Още в началото искам да кажа на вашите читатели, че не съм избягал от България в Австралия навремето. Защото една лъжа, като се повтори сто пъти, хората започват да вярват. Заминахме със съпругата и двете ни деца на 3 март 1991 г. Тогава вече никой не бягаше. Там сме вече 22 години. Предложиха ми съвсем нормален договор с австралийската федерация по вдигане на тежести и така заминах. Всъщност, първата оферта дойде още през 1985-а. Участвах на една световна купа. Австралийците ми казаха: "Ела да работиш за нас, всичко ще ти бъде уредено." Отвърнах им: "Вие луди ли сте?!” При нас по това време беше дълбок комунизъм. Ако бях заминал, нито щях да се върна, нито жена ми можеше да дойде. След това за втори път ми предложиха договор през 89-а, когато отидох временно да помагам на Австралия за Игрите на Британската общност през 90-а. Тъкмо заминах и Тодор Живков падна от власт.

-Австралийците вдигат ли щангите като българите? Успяхте ли да ги научите?

-(смее се). О, нямат нищо общо с нас. Там  не са истински професионалисти. Всичко им е уредено. Младежите учат, после работят и накрая на деня идват в залата, за да спортуват, но за развлечение. Няма как да се получи като при нас от сутрин до вечер в залата. След работата ми с щангите, шест години отговарях за физическата подготовка в клуб по австралийски футбол. Пуснете си телевизора и гледайте пет минути. Ще се запалите със сигурност, това е страхотен спорт. Паралелно

 

работех и с

параолимпийски

отбор

 

напълно на доброволни начала.

-Какво е да тренирате хора без един крак или ръка, уплашихте ли се при гледката?

-В началото - да, стреснах се. После обаче ми обясниха, че тези хора не са инвалиди, а просто имат контузия, която са преодолели. Всички в отбора са били здрави, а впоследствие са получили травмите. Имаше хора без крака, на колички. Един приятел ми каза: "Не се опитвай да им помагаш, да ги съжаляваш или да изпитваш снизходителност. За да са в залата, те се чувстват равни със здравите, не мислят за проблемите си." В Австралия хората с увреждания са напълно равни с останалите. В едно заведение, например, първо се построява полегата естакада, на която да се качват те, а след това всичко останало.

-От години се носи легенда, че на остров Науру, който е в Тихия океан, имената Благой и Стефан са повече от популярни.

- Бил съм на Науру няколко пъти. Той е едва двайсетина километра на дължина и ширина, има най-много 10-11 хиляди постоянни жители. Това е една от най-богатите държави, Науру е отделна република. Когато помагах за първи път на Австралия за Игрите на Британската общност, през 90-а имах състезател от Науру. Наистина, разказват, че заради мен и Стефан Ботев има много деца, кръстени на нас на този остров. Аз обаче не съм срещал моя адаш досега. На остров Науру електричеството се произвежда от генератор, който се задвижва с петрол. Залежите на петрол там са в огромни количества. Има закон, че наурец, т.е. местен жител, няма право да се жени за чужденец, за да не се облагодетелства прищълецът от високия стандарт на живот.

-Вие от онези деца ли бяхте, на които животът е бил труден и се развива като приказка до върха?

-Не съвсем. Никога не сме мизерствали. Родителите ми не са спортисти, бяха учители. Баща ми по-късно стана директор-производство в един завод. На 15 години заминах да уча във Варна строителство и архитектура. Сигурно съм един от малкото, който не влезе в спортно училище и впоследствие именно това ме е спасявало наистина от мизерстване. Първият ми треньор по вдигане на тежести беше Марко Ганчев. Видя ме в час и с още момчета ни каза: "Утре сте в залата." Навремето нямаше много възможности да откажеш, отиваш и това е.

-Какъв е Иван Абаджиев за вас?

-Много години съм мислил за това. Какво е направил Абаджиев за нас, как е работил, какво е постигнал? А той е постигнал страшно много! След него успехите ги няма, нали?! А преди това... Не може да изтрием постигнатото от него, нито да го оспорим. И тук идва моментът за начина, по който е постигнал всичко това...

- Именно!

-Беше страшен характер. Когато влезеш в залата по щанги, първото, с което се сблъскваш, са едни хора – нечовеци, които подхвърлят фантастични килограми. Става въпрос за по над 200 кила тежест и за мъже  над 100 килограма. Да ги накараш всички тия да тренират по десет часа на ден, не е лесна работа. Да ги вкараш в пътя, да ги мотивираш! Всеки от нас е имал проблеми след поредния ден, в който вдига железата по десет часа. Затова беше Иван Абаджиев, да обедини тези хора и да ги накара да са един отбор. После идват резултатите.

-Защо тогава някои критикуват или поставят под съмнение неговата методика и тази на Нешка Робева?

-Нешка идваше често при нас, докато бяхме на лагери. Какво са си говорили с Абаджиев – не знам. Вероятно са обсъждали методи на подготовка, възстановяване, обменяли са идеи. И тя работеше в колективен спорт, с жени знаете как е (смее се). Факт ли са нейните успехи?! Да, нали. И още нещо - когато даден състезател започне да побеждава, понатрупа успехи и започва да знае много, започва да учи треньора, да го съветва. И тогава трябва някой да го постави на мястото му.

-Вие сте първият български щангист, чийто медал е отнет заради допинг?

-(прекъсва ме с усмивка). Страшна гордост... Да, аз съм първият. И не се притеснявам открито да говоря по темата. Ако ми беше неприятно или ако се чувствах виновен, щях да ви кажа: "Дайте следващия въпрос." Този факт няма как да бъде забравен, винаги ми е пречел, пречи ми и сега. А и не ми го спестяват през всички години. Истината е една: ние сме прави. И ако това от Олимпиадата в Канада през 1976 г. се беше случило сега,  вероятно

 

щях да бъда

милионер

на Хаваите

 

С един средно добър адвокат щях да осъдя Международния олимпийски комитет за начина, по който отсъдиха в моя случай, и щях да прибера милиони, но...

-Какво се случи?

-Помня го като ден-днешен. Спечелих сребърен медал. Юрий Шарий взе златото. После дадохме проби -  по пътя, в автобуса.  След две седмици бяхме на лагер в "Спортпалас"-Варна. Дойде Христо Меранзов, който отговаряше за олимпийската подготовка. Каза ни, че аз и Вальо Христов сме с положителни "А" проби. Имаме завишено количество анаболни стероиди. Последва отваряне на "Б" пробите в Монреал, където отидоха Меранзов и д-р Балджиев. И тук следват скандалите. Нашите влезли в лабораторията и видели, че шишенцата с пробите ни са отворени, а пломбите до тях на масата. "Искахме да спестим време и да пристъпим направо към изследванията", заявили от лабораторията. Значи, нашите отиват до Канада, а те искали да спестят време и отпломбирали шишетата. Питам се, колко ли време се отварят едни шишета?! Меранзов взел пломбите, сложил ги в джоба си и излязъл. Казал им е, че по наредба трябва да го изчакат и да отворят пробите пред тях. Каквото и да коментираме оттук нататък, няма смисъл. Спокойно е можело да манипулират "Б" пробите и  да ги изкарат положителни, както и първите проби. Освен нас с Вальо Христов имаше още три положителни допинг проби, т.е. общо пет. Олимпиадата през 1976-а беше една от първите, ако не и първата, на която се взимаха проби.

-Как ви отнеха сребърния медал?

-По неправомерен, престъпен начин. Направи го една комисия, която нямаше никакво право. Вместо да докажат, че двете проби са положителни или отрицателни, от олимпийския комитет назначават комисия от пет души, която да гласува пробата положителна ли е или отрицателна. Как може една проба да бъде гласувана? Тя  или е положителна, или отрицателна. В комисията имаше американец, англичанин, германец, поляк и руснак. Последните трима – уж са от соцблока, гласуваха медалът ми да бъде отнет. Другите двама бяха "за" мен. Така с 3:2 гласа се реши сребърният медал да ми бъде свален от гърдите. Сложих го в кутийката и го върнахме.

Може да  звучи странно, но за мен това не беше краят на света. Да, тежко беше, виках си: "Абе, какво става, тук има нещо." Знаех, че съм прав, защото не съм взимал нищо забранено.

-Как тогава първата ви проба се оказва положителна?

-До 1975-а имаше стимуланти, които бяха позволени и ние ги взимахме. От 1976-а част от тях попаднаха в забранителния списък. Всеки организъм е различен, един може да задържи въпросните вещества и две години. Има вариант в организма ми да е имало остатъчно количество от вече забранените вещества, които допреди няколко месеца сме взимали спокойно. Защото те не ни предупредиха една година преди това - след 10 месеца спираме еди кое си вещество, не го използвайте. Ние научихме в последния момент. И най-любопитното знаете ли кое е? Световната федерация по щанги не ни наказа, не ни спря правата. Ние си участвахме на всички следващи състезания. Държавата, треньорите, медиите в България по това време застанаха зад нас. Дори ни раздадоха награди като за олимпийски медалисти.

-Възможно ли е да сте станали жертва на съветски заговор?

-(усмихва се). А, ако слушаме Иван Абаджиев, точно от моя случай е започнала конспирацията срещу българските щанги. Мога само да гадая. Ще ви припомня, че на предишната Олимпиада - през 1972-ра, взехме повече медали от руснаците - шест на пет.

-Вие знаехте ли какво ви дава  Иван Абаджиев?

-Ако ме чоплите за допинг, ще ви кажа едно. Никой от нас не е бъхтел 361 дни в годината по десет часа на ден, за да се скрие и да вземе нещо самоинициативно. Ние бяхме като войници в казарма. Лекарят идва и ти казва, вдигаш тая щанга и ти я вдигаш. Взимаш това - и ти го взимаш, ядеш в толкова часа, лягаш тогава, спиш тогава. Треньорите и докторите ни контролираха във всички сфери на живота. Никога не ми е минавало през ума, че мога да направя нещо сам.

-Можеше ли да станете олимпийски шампион през 1980-а?

-Отидох контузен в Москва. Малко преди Олимпиадата пострадаха и двете ми колена. Сребърният медал беше страхотен успех, за повече нямаше начин. След Олимпиадата вече бях на 24 години, гонех 25. В спорта, особено във вдигането на тежести, на тези години започваш да слизаш надолу. Явно така бяха решили и нашите ръководители, както и от партията. Пожелаха ми приятно пенсиониране след Олимпиадата в Москва и ми казаха: "Трябват ни млади треньори." На лагера, който започваше всяка година на 4 януари в "Спортпалас" във Варна, не ме извикаха. Започнах да се възстановявам от травмата с треньора ми Марко Ганчев. Един ден отидох на лагера на националния и Абаджиев ми вика: "Или си напълнял, или се готвиш за категория 90 килограма." На майтап му казах, че е студено и съм се навлякъл повече, а истината беше, че не спирах да тренирам, бях във форма. Така уж почти пенсиониран започна пътят ми към върха.

-Следват четири европейски и три световни титли.

-Няма да забравя нито една от тях. Най-ценна ми беше първата европейска титла, тъй като беше във Варна през 1979-а. На моя земя. После успешни бяха 81-ва, 82-ра и 83-а година, в които взех по три световни и европейски титли. Нямаше кой да ме победи в категория 90 килограма. След Олимпиадата в Москва останах да тренирам във Варна, а не с националния отбор. Това често пораждаше интриги. Имаше състезатели, които си мислеха, че не тренирам като тях толкова усърдно, че не правя нищо, че минавам метър. Успехите ми обаче говореха сами какво върша край морето. А и Абаджиев всеки ден беше на телефона и му беше даван отчет какво върша от помощника му Йордан Иванов, който преди това ми беше треньор в юношеския национален отбор. Съотборниците ми мислеха, че съм привилегирован. Сигурно са били прави, защото те бяха 361 дни на лагер с националния, а аз се подготвях индивидуално във Варна. Бях под личното наблюдение на съпругата ми (смее се и я сочи, а тя допълва: Да, точно така е. Благой нямаше как да мръдне и милиметър, за да не тренира.)

-Щяхте ли да станете олимпийски шампион, ако не беше бойкотът през 1984-та?

-По-подготвен никога не съм бил! Точно след четирите поредни силни години отивах в Лос Анджелис и щях да ги бия с една ръка. Румънецът Нику Влад стана олимпийски шампион със сбор 392,5 килограма, а аз вдигах  415-420!

-Защо спряхте с щангите само на 28 години?

- Малко по принуда ме накараха да сляза от голямата сцена. На мен и Анелия Раленкова ни дадоха званието "Герой на социалистическия труд". После от партията ни казаха: "Един национален герой не може да се състезава повече, защото може да загуби.

 

Героят е

невъзможно

да понесе

поражение"

 

(смее се). И затова ме пенсионираха. А 1984 и 1985 година също ми бяха силни. Спечелих две поредни световни купи, супер силни състезания.

-И после дойде авантюрата с Австралия.

-Преди това бях известно време част от треньорския щаб на националния отбор. Водих състезатели на турнири в Австралия, откъдето по-рано вече бях получил предложения. Заминахме 1991-ва, когато в България наистина бяха много тежки години. Отидохме в Австралия и влизаме в супермаркет, а дъщеря ми каза: "Тук има всичко, дори и шоколад."

-Накрая една неприятна тема отпреди десетина дни. Във Варна се състоя празненство по случай 100 години спорт в "Черно море". Не ви уважиха.

-(съпругата му се намесва) Благой е такъв, че никога няма да каже нищо. Отдавна е надживял тези неща, въпреки че си даде живота за "Черно море" и Варна. На сцената бяха почетени хора, които не че не заслужават, но...Имаше администратори, бивши служители, които нямаше да бъдат там, ако не бяха спортните успехи на самите спортисти.

(тук думата взима Благой Благоев). Ние бяхме на тържеството, седяхме, но никой не ни покани на сцената. А Варна няма стотици световни и европейски шампиони. Можеше да ни извикат на сцената, по едно цвете да ни дадат. Щеше да ни направи кеф на всички. Почти всички спортни хора бяха възмутени от това събитие.

-Къде са медалите и купите ви?

-Още една болна тема за мен, която преглъщам вече няколко години. Бях подарил една от двете ми световни купи в спортния музей на "Черно море".

 

И просто

изчезна,

изпари се

 

Това беше уникално произведение на изкуството. Тежеше 140 килограма! Много красиво нещо, направено от унгарски скулптор. Навремето Тамаш Аян специално я прати до България и я занесох в музея. И сега я няма. Всъщност, разбрах, че е изчезнала още преди години. Със съпругата ми постоянно питаме къде е, но всеки вдига рамене и не казва нищо. Това не е ваза, която да загубиш. Ще бъде лошо и адски грозно, ако някой си я е взел вкъщи. Дано не я видя в дома на някой от служителите или не разбера, че са се погрижили за нея (усмихва се). А с част от служителите бяхме онзи ден на тържеството във Варна. Сигурен съм, че знаят къде е скулптурата, която е много ценна за мен.
СТЕФАН РАЛЧЕВ