Марк Жирардели даде специално интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Легендарният алпиец се чувства у дома си в България. Той е сребърен медалист в гигантския и супергигантския слалом на олимпийските игри в Албервил през 1992 г. и петкратен носител на Световната купа в ските. Въпреки че спря да се състезава през 1997-ма година, Жирардели все още стряска сънищата на някогашните си конкуренти в слалома. Дългогодишен консултант е на Българската федерация по ски и рекламно лице на курорта Банско, както и собственик на фирма „Юлен“.

- Здравейте, г-н Жирардели! Добре дошли отново в България. Благодаря, че се съгласихте да дадете интервю за предаването „Код Спорт“. Как сте?
- Много съм добре. Обичам да идвам в Банско. Хубаво е, че има сняг, и е прекрасно за каране на ски.

- Какво е значението на Банско за България?
- Банско за България е като Сент Мориц за Швейцария, Кицбюел за Австрия или пък Кортина Д'Ампецо за Италия. Тук е пикът на зимния туризъм и със своята стратегия и представяне Банско е един от най-популярните ски-курорти в България и Източна Европа.

- Нуждае ли се Банско от още нещо?
- Абсолютно. От много години се борим за по-добра инфраструктура – основно за втори кабинков лифт, което е задължително. Не бива хората да чакат по два часа – два часа и половина на начална станция, за да се качат в планината. Една кабинкова линия не е достатъчна за извозването на всички желаещи да практикуват зимни спортове. Когато съм споделял този проблем с хора в Австрия и Германия, те все ми се смеят, защото си мислят, че всичко в България е по-лесно за започване и реализиране на подобно начинание. Налага се да им обяснявам, че тук е много по-сложно в сравнение с Швейцария, Австрия и Германия.

- Какво е положението примерно в Австрия през този сезон? Имат ли нова инфраструктура?
- В Австрия само през този сезон откриха една голяма телекабина, 13 гондоли, 10-15 седалкови лифта и още няколко по-малки съоръжения. Това са сериозни подобрения в инфраструктурата, които са необходими. Тук в Банско ни спират от толкова много години да продължим да се развиваме и подобряваме нивото на туризма в България. Трудно ми е да обясня това на чуждестранни медии, защото те не могат да го разберат.

- Какво смятате за новата политика без пластмасови изделия в зоната?
- Това е най-доброто, което може да се направи. Един от най-добрите ми приятели е шефът на водещ спортен концерн. Името му е Каспър Рорстед. Вероятно сте го чували? Преди две години създаде нова линия за спортни обувки, произведени от пластмаса от океаните. Те направиха 2 милиона чифта маратонки с тези пластмасови отпадъци. Това решение имаше огромно положително отражение в медиите, което според мен ще се случи и в България. Много е важно да правим стъпки към опазване на природата и чистотата в страната. Това е една изключително важна крачка на Банско.

- От доста време сте свързан с нашата страна. Знаете ли думи или фрази на български?
- Говоря български не пред публика. Не бих искал да провокирам телевизионните зрители. Мога да говоря малко, но предпочитам да съм на 1-2 чаши хубаво българско червено вино. Тогава българският става наистина добър. Сега, когато говоря с вас ще се въздържа да използвам родния ви език.

Winbet - най-голямото разнообразие от пазари! (18+)

- Кое е по-трудно за един човек – да е в политиката или да е професионален спортист?
- Аз не съм в политиката и не мога да направя сравнение. Мога да ви кажа, че да си спортист на нивото на което аз бях, е много, много трудно. Сега моята работа, която много обичам, е в сферата на икономиката. Аз съм публична личност не само в България, но в целя свят. Говоря 4-5 езика и за мен е удоволствие да се запознавам с различни култури – в България, Чехия, Америка, Африка и дори Азия. Затова когато имам избор, предпочитам нови за мен страни.

- Кое е най-голямото предизвикателство сега пред Вас?
- През последните 2-3 години имах няколко нови идеи в икономическо отношение. Издадох три книги, които до момента са само на немски, те са криминални новели свързани със ски бизнеса. Разказват историята на един човек, който кара на ниво Световна купа и е от Швейцария. Така че вече сме на пазара с първите три части, а следващата есен се очаква да излезе и четвъртата. Това е ново за мен. Имам линия за ски облекло, което се произвежда основно в България, притежавам туристическо списание, което е с тираж 250 000 копия. Участвам и в много конференции, даже наскоро бях лектор на форум в Икономическия университет в Цюрих. Това са някои от новите насоки, в които се пробвам и експериментирам. И да ви призная, ми харесва.

- Занимавате се с толкова много неща. Как ви стига времето?
- Денонощието е 24 часа за всички, спя 6 часа и имам 18 за работа. Обичам работата си и ако не правя нищо, ми е скучно и се изнервям. Затова се опитвам да запълня всичките 18 часа – уча нови езици, срещам се с хора, работя, чета книги и пътувам. Всичко това е много важно за мен.

- Доста време вече сте съветник на министъра на туризма у нас – кой е най-трудният съвет, който сте давали и какви са най-големите предизвикателства пред вас?
- Най-важното нещо за всяка страна са туристите, които идват от чужбина. Те трябва да се чувстват добре дошли. В Австрия и северна Италия са почти безгрешни в това отношение. Една от причините да обичам България е, че хората тук са много приятелски настроени и приветстват чужденците. Но това трябва да се случва на по-високо професионално ниво. Не е достатъчно да се усмихнем, нужно е и да предложим отлично обслужване на туристите. Примерно няма как да предложиш добра услуга, ако пътищата към курортите – и зимните, и на Черноморието, не са в добро състояние. Същото важи и за инфраструктурата в ски-курортите, която трябва да е съвременна – нови оръдия за правене на сняг, нови лифтове, паркинги близо до ски-съоръженията, ресторанти и хотели на високо ниво. Това са услугите, които трябва да предлагаме на туристите. Те изграждат отличен положителен имидж на страната. Това е бъдещето, ние строим бъдещето на нашите деца по този начин. Това са важни неща не само за България, а за целия модерен свят.

- Сутрин, като се будите, изпитвате ли някакви болки, напомнящи Ви състезателната кариера?
- Разбира се, че ме боли всеки ден, но предпочитам да ме боли, отколкото обратното, защото това ще означава, че съм умрял. Предпочитам да живея и да ме боли тук-там. Болежките ме карат да се чувствам жив. Претърпял съм много контузии и операции. Свикнал съм да изпитвам малко болка в тялото си, защото толкова много хора нямат късмета да продължават да карат ски, да играят голф, до ходят в планината и да карат велосипеди. Има хора, които са в инвалидни колички, или лежат в болници, защото не са здрави. Аз съм щастливец, защото може да имам някакви травми, но продължавам да правя каквото си искам. И пожелавам на всички хора, които имат някакви здравословни проблеми да ги преодолеят. Здравето е най-голямото богатство.

- В началото сте били не само скиор алпиец, но сте практикували и ски-скокове. Кога за последно скачахте?
- Когато бях момче на 11-12 години участвах в състезание по ски-скокове в родния ми град. Спечелих, след като сутринта бях участвал в състезание по алпийски дисциплини. Не беше дълъг опит – 30 м, но бях само 11-годишен. Беше хубаво преживяване, но не беше това, което исках. В алпийското спускане имаме достатъчно големи скокове, които могат да достигнат до 80 метра, което ме удовлетворяваше. Нямах нужда да правя скокове по 150 метра. И смятам, че не съм сбъркал!

- Какво беше ежедневието Ви като професионален скиор?
- Тренирах много. Между 4 и 6 часа на ден. Не само физическа, но и ментална подготовка. Отделях много време как да подготвя ските си, обувките си, цялата си екипировка, за да стана по-бърз. Опитвах да подобря храненето и възстановяването си. Месеци наред бях зает да се подготвя за зимния сезон. Няколко пъти се получи идеално, но имаше и много моменти, когато се провалях, когато изпитвах здравословни, технически или материални проблеми. Тогава ми е било много тежко. Но винаги съм се изправял и съм продължавал напред.

- Какво е нужно, за да станеш номер 1 в която и да е област и конкретно в спорта?
- Първото и най-важно нещо е да обичаш това, което правиш. Само тогава може да си достатъчно ентусиазиран. А когато си достатъчно ентусиазиран, тогава може да достигнеш предела на възможностите си. Няма как да тренираш по 6-8 часа на ден, ако не обичаш спорта си. Много важно е треньорите да запалят искрата у децата, да ги мотивират. И чак тогава вече може да искат да тренират здраво. В противен случай нещата няма да сработят.

- Каква е дефиницията за талант според Вас? Дали е нещо, с което се раждаме или е по-скоро свързано с отдадеността и здравата работа?
- След толкова много години спорт на най-високо ниво мога да заявя, че постоянството и отдадеността надделяват над таланта. Може да има много талантливи деца, ако обаче не ги накараш да заобичат спорта, може да забравиш за тях. В същото време има много малчугани, които не са толкова талантливи, но обичат да тренират, да се борят, да побеждават, да бъдат номер 1. Вярвайте те ще постигнат големите успехи. Не само в спорта, а и след това в професията си. Много компании търсят спортисти, които са имали успехи и са били фокусирани върху целите си, защото това ще ги доведе и до успех в бизнеса. Смятам, че спортът е много добро училище за живота като цяло и за професията след състезателната кариера.

- Това ли е разликата между онези, които са били на върха и обикновените хора?
- Може би не са достатъчни само талант и целеустременост. Трябва също така да си любознателен и да опитваш нови неща. Дори да не проработи, дори да допуснеш грешки, това не е фатално. Така виждаш, че не става и значи може да пробваш по друг начин. Понякога грешката е отличен индикатор на правилния начин, затова и не бива да се страхуваме от тях. Точно обратното – трябва да следим за пропуските, за да могат те да ни покажат верния път. Не е лесно, никой не обича да греши. Но, как ще разберем, че сме на правилния път, ако непрекъснато не изпробваме нови и нови неща. Точно те допринасят за ускоряването на развитието ни.

- Печелили сте толкова много състезания – кое е на първо място в сърцето Ви?
- За мен лично победата ми в спускането в Кицбюел е най-важната, защото аз бях слаломист като Марсел Хиршер. Състезавах се основно в слалом и в гигантски слалом и много желаех да спечеля и в скоростните дисциплини. Триумфирах в едно от най-трудните спускания в света. И за мен, и за феновете ми това беше една от най-важните ми победи, въпреки че имам още няколко успеха от изключително значение. Състезания, в които победих Амод, Томба, Стенмарк. Аз съм много доволен от кариерата си, въпреки че имаше и някои по-добри от мен.

- Имахте ли приятели сред скиорите или това е самотна работа?
- Докато се състезавах, имах няколко приятели. Не, не много близки. Нямах много време да прекарвам с приятели. Седмици наред бях на път, а по време на сезона тренирах слалом в дните за спускане, защото участвах във всички дисциплини – от слалом, гигантски слалом до спускане... На спускачите животът е по-лесен. Същото е и при слаломистите, защото те не са толкова заети, колкото бях аз. Спях по 6 часа през целия зимен сезон, а през останалото време работех – тренировки, учене, хранене и възстановяване. И някак не оставаше време за приятели.

- Поддържате ли все още връзка с някои от тях?
- Да, с някои. От доста години организирам ски-събития и понякога имам нужда от хора като Алберто Томба, Франц Кламер и други. Плащам им, за да осигуря перфектните условия за събитието. Аз обаче съм организаторът, аз съм шефът.

- Кой беше най-забавният скиор по ваше време?
- Може би Алберто Томба. Той беше много важен фактор за ски обществото. Беше добре познат на всички любители на спорта по света, ходеше по дискотеки, постоянно го виждаха с момичета, беше добър скиор и изглеждаше добре. Алберто беше много известен. Той ми е добър приятел и сега, но вече е поостарял малко и не ходи чак толкова много по дискотеките.

- Спомняте ли си първия път, когато Ви разпознаха на улицата?
- Да. Бях доста млад, на 12 или 13 години, когато ме даваха по телевизията в Австрия, Швейцария и Германия. Хората започнаха да ме разпознават на тренировки, да искат да се снимат и да си говорят с мен. Тогава обаче бях доста млад и никой не подозираше, че някой ден ще бъда голям състезател в световната купа. Тогава бях дете, което се представяше силно на местните състезания. Беше забавно, но не ми пукаше много, защото бях съсредоточен върху състезанията, а не върху частта с медиите.

- Как приемате славата и какво трябва да направи един спортист, за да остане свързан с хората?
- Много от спортистите, подобно на актьорите и музикантите, когато станат известни, започват да губят леко почва под краката си. Превръщат се в снобари. Не говорят с нормалните хора, а само с важните, с ВИП-овете. Аз не съм такъв. За мен всички хора са еднакви. Независимо дали е човек, който работи в ресторанта, кралицата или пък премиерът на България. Аз се отнасям с всички по един и същи начин. Затова и хората ме обичат и аз им отвръщам със същото. Много ми е приятно, когато и тук в Банско с мен идват да се снимат малки и по-големи момичета и момчета. Много ми е приятно, когато хората показват, че ме харесват.

- Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли променили нещо?
- Не бих променил много неща. Може би бих оптимизирал леко тренировката си, не бих поемал толкова големи рискове, за да нямам сега толкова много контузии, много бях надскочил собствените си лимити. Бих организирал кариерата си малко по-интелигентно. Не е възможно обаче да се върнем във времето назад. Ако някой обаче се интересува, мога да го науча.

- А кой момент бихте искали да изживеете наново?
- Сега постоянно срещам дами между 50 и 60-годишна възраст, които ми казват: „Марк, ти беше моят герой, бях най-голямата ти фенка...“, а аз се налага да ги питам: „Скъпи дами, защо не ме поканихте преди 30 години, чаках ви, но вас ви нямаше... Вече е доста късно, съжалявам.“
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+