Иван Лепичев, един от най-добрите треньори в историята на женския ни баскетбол, даде специално интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Лепичев се учи от легендарния Иван Гълъбов и като негов помощник е двукратен европейски вицешампион. И следващите му резултати са повече от впечатляващи. Начело на представителния ни тим заема пето място на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. и печели бронзови медали от шампионата на Стария континент във Варна година по-късно. С три отбора ликува с титлата у нас - Стомана (Перник), ДЗУ (Стара Загора) и Монтана.

- Здравейте, г-н Лепичев! Благодаря ви, че приехте поканата да гостувате в предаването „Код Спорт“! Какво прави в момента специалист, на който повече от 50 години от живота му са били отдадени на баскетбола?
- Започвам с някои препоръки от колеги, които ме познават години наред. Когато реших да се пенсионирам миналата година, ме питаха: „Добре де, Иване, какво ще правиш в Бобошево?“ Казах им съвсем в прав текст – хора, аз дадох 43 години от живота си като треньор. И то на ниво, където се е изисквало всичко максимално – добро пласиране, работа. Всичко това за мен беше едно голямо напрежение. Надявам се, че поне няколко години ще имам спокойствието, след като съм се пенсионирал и съм се откъснал от баскетбола, да бъда по-спокоен и да живея малко повече.

- И все пак защо решихте да избягате от града и да изберете спокойствието в родното място Бобошево?
- Тази прекрасна къща ме кара да си остана тук. Знаете ли – в Бобошево забравям за баскетбола. Казват ми, че ще издържа една-две години, защото съм свикнал толкова време да работя с различни поколения млади хора – момичета и момчета. В един момент се откъсваш от тази среда. Имам намерение да седна и да напиша една книга за това, което съм преживял. За мен най-важна е психологията на човека. Ако ти не приемеш, че вече е време да спреш да се занимаваш с това напрежение като работа, тогава се получават проблеми за определения човек. За мен това вече е минало.

- Какво си казвате, когато днес гледате двубой от женското ни баскетболно първенство?
- Много пъти сме започвали такъв разговор. Дори преди години, когато бях в Бургас, един ваш колега ме попита какво мисля за женския баскетбол. Казвам директно заглавието – „Трудно ще излезем от блатото“. Но това беше 2008 г. 12 години по-късно смятам, че нещата са още по-зле.

- Защо според вас се стигна до това подобие на шампионат – два отбора, няма чужденки, няма зрители, няма нищо?
- Надявам се след тези три години, за които федерацията въведе правилото да няма чужденки, може би ще си променят решението да има поне две чужденки, които са необходими малко да повдигнат нивото на другите отбори. Един млад отбор на Славия примерно, Бургас, Стара Загора, Хасково, които се отказаха. Отбори, които бяха част от първенството на България. Тогава може би ръководителите ще променят решението си да спонсорират. Защо се развали баскетболният отбор на девойките в Бургас? Поради тази причина. Родителите почнаха да си взимат децата да ходят да играят във Варна, в Стара Загора, защото ние нямаме жени. За мен това беше показателно. Бях много обиден, но в същото време не мога да реагирам.

- Смятате ли, че някога ще си върнем позициите в женския баскетбол или това е в сферата на фантастиката?
- Не, няма какво да се заблуждаваме. Давам един елементарен пример – когато играехме квалификацията за европейското първенство, аз в живота си, в годините, в които съм работил като помощник и като старши треньор на женския национален отбор, ние не сме мислели за противници Холандия, дори Гърция, Турция. Когато загубихме от Холандия тук, разбрах, че вече нашият женски баскетбол на ниво национален отбор е приключил тотално.

- Преди колко години разбрахте, че баскетболът е вашият живот?
- Това започва в Бобошево. Моят първи учител Сотир Чалъков, който беше многостранна личност – и футболист, и учител, ме запали. А желанието да се развивам като баскетболист е заради брат ми. Той започна преди мен да играе баскетбол, преди мен замина в Благоевград. Като че ли като отидох да уча там, това още повече засили желанието в мен да започна да се занимавам организирано. Тук съм играл в ученическите отбори, но в Благоевград започнах да се занимавам организирано с тренировки. Това ме накара да се ориентирам към баскетбола. Фактически, започвайки да тренирам в техникума, след това в юношеския и мъжкия отбор на Благоевград, вече пътят ми беше определен.

- А защо избрахте да работите с жени?
- Това пак е свързано с моята съдба и с времето, в което завърших ВИФ. Точно тогава имаше едни изисквания по отношение на всички колеги, които са завършили института, трябваше да бъдат софийски жители, за да имат правото да работят в София. За мой голям късмет, първата ми съпруга Рени беше баскетболистка, нейната майка беше една от големите баскетболистки – Добринка Джамбазова. И тя направи постъпки дали е възможно някъде в София да започна работа. В същото време за първи път се организираха високоръстови баскетболист и баскетболистка. Тогава високоръстови баскетболистки отидоха в Кремиковци. Имах удоволствието да започна да работя в тази школа и то благодарение на причината, която споделих преди малко. Не можех да започна работа, но можех да го направя в Кремиковци. Това е и причината да започна с женски баскетбол.

- Изненадан ли останахте от поканата на легендарния треньор на женския ни национален отбор Иван Гълъбов да станете негов помощник?
- Ще разкажа една история, свързана с моето развитие като млад треньор. През 1982 г. имах голямото удоволствие и щастие да участвам с кадетски национален отбор на европейското първенство във Финландия с поколението на Чобанова, Капралова и други момичета. Всички станаха добри баскетболистки. Ваня Войнова, бог да я прости, беше водач. Тогава загубихме от Италия с кош от центъра. Те станаха бронзови медалисти. Моето желание и амбиции като всеки млад треньор бяха толкова силно накърнени, че като се прибрахме не обелих нито една дума. Бях се затворил в себе си с мъката и тъгата. Прибрахме се в София и отидох във федерацията да правим някакъв отчет. Свърших работа, тръгнах към стадион „Васил Левски“ и ме среща Иван Гълъбов. Каза ми: „Иване, честито! Четвърто място! Ти знаеш ли какво е да си четвърти в Европа!“ Винаги, когато се сещам за това, си припомням, че той е голям човек! Защото аз наистина го изживях тежко, но той ме върна в живота като професионалист! Причината да стана помощник-треньор? Работех с невероятно желание и онова, което може би им е направило впечатление е, че се отдавам изцяло на работата. И един божи ден отивам на стадиона, той ме среща и вика: „Иване, ела, искам да ти кажа нещо.“ Взехме по едно кафе, а тогава дори и пушехме. Каза ми: „Виж какво, Иване, имам една идея. Решил съм да те взема за помощник-треньор.“ Отговорих му: „Моля? Другарю Гълъбов, но нали все пак трябва да отида вкъщи да говоря със семейството.“ Няма проблеми – утре се виждаме и ми казваш. В момента, в който отидох вкъщи и споделих с Рени и с баба Бинка, те викат, че това е стъпка в развитието ми като треньор да работя с един от най-добрите треньори на България. Но онова, което е много впечатляващо, защото се повтори бе на Общото събрание на всички треньори в България. Старши треньорът на националния отбор даваше на всички плана и то за четири години като цикъл как да се работи – състав, играчи… Сподели пред всички треньорското ръководство – лекар, масажист и накрая каза, че помощник-треньор ще му бъде Иван Лепичев. Кой е Иван Лепичев? Е, да, имах успехи като треньор с подрастващите. Става Асен Джонджоров и вика: „Абе, Гълъбе, този Иван топките ли ще ти носи?“ Тогава разбрах що за човек е и оттогава не съм нарушил принципите си, когато работя с треньорите, да ги уважавам и да държа на тях. Започна да обяснява – Лепичев е израснал пред мен, аз съм го гледал. Той е един добър демонстратор. Човек, който се отдава на работата и за мене той ще бъде полезен. Това беше първата стъпка като помощник-треньор на женския национален отбор.

- Трудно ли бе да се наследи човек и специалист като Иван Гълъбов?
- Когато започнах да работя като треньор на националните отбори, в Русе имаше един турнир „Старт“. Събираха на него силни отбори от Европа. Така съм изживявал нещата, така съм се представял като треньор пред хората. На един от мачовете идва Пенка Стоянова и вика: „Иване, като те гледам тебе, виждам Иван Гълъбов.“ Маниери, движение… Не че съм се опитвал. Казах: „Пепо, аз никога не мога да бъда другаря Гълъбов! За мен той е личност, която трудно може да бъде достигната в неговите успехи като треньор!“ Бях треньор на поколение 1970-1971 г. на Eвропейското в Полша. И там станахме четвърти. Г-н Божков беше водач на отбора. Не знам как съм се държал, но ние играхме добре като отбор. Това поколение с Лидия Върбанова, Ирена Торолова беше много силно и пак станахме четвърти. Прибираме се и ме викат във федерацията. Казаха, че са се допитали до състезателките на женския национален отбор дали съм в състояние да поема отговорността и тежестта да бъда старши треньор на тима. Застанах, погледнах го и му казах: „Другарю Божков, не знам дали опитът ми позволява, но смятам, че натрупах достатъчно опит и като помощник, и като старши треньор на девическите национални отбори. Добре, ще се опитам.“ Тогава Бюрото на федерацията ми гласува доверие да бъда треньор на женския национален отбор. Отговорността беше много голяма, но пък не съжалявам, че я поех.

- Каква бе оценката за петото място за състава ни, воден от вас на олимпийските игри в Сеул?
- Не мога да се оплача, че едва ли не е имало негативна оценка по отношение на нашето класиране. Но може би самите участници – ние като треньорско ръководство и състезателките не бяхме удовлетворени, защото имахме малко шанс. Загубихме го срещу Австралия, но погледнато реално отборите, които отидоха в първата четворка – САЩ, Югославия, СССР… И ние да бяхме стигнали дотам, не можехме да направим повече от четвърто място. Познаваме силата на тези три баскетболни школи. Може би единственият ни шанс психологически, ако бяхме влезли в четворката, че щяхме да посрещнем на полуфинала Югославия. Ние никога не сме се страхували от Югославия, въпреки че те бяха отбор с класа и добри състезателки. Не беше лош отзвукът в България. Но ние бяхме неудовлетворени от това, че останахме на пето място, въпреки че играхме добре.

- Трето място на европейското първенство във Варна – удовлетворен ли останахте от този успех пред родна публика?
- Трето място за млад треньор като мен на женския национален отбор беше един добър успех, не мога да кажа супер. Както Гълъбов вярваше на хората, с които работеше, така и аз им вярвах. Не е тайна, че когато си раздвоен като треньор и си под напрежение, и някой ти каже нещо, а ти не си готов да го убедиш в обратното, си съгласен с такова мнение. Това мнение ни изяде главата на нас. Не послушах онзи, който беше мой учител. Когато за първи път станах помощник на Гълъбов на Балканиадата в София, той казваше: „Иване, Югославия са силен отбор, но нямат добри гардове. Технични, водене, организация, но нямат стрелба. Затова винаги, когато играем срещу Югославия сме на 5 срещу 4. Оставяме гарда да играе, защото те имаха високи баскетболистки, но си помагаме помежду си да спрем другите състезателки.“ Тогава наруших това правило, решихме, че можем да пресираме. Тогава играеха Стойна Вангеловска, Нина, Лариса, бог да я прости. Те ни надиграваха на средата на игрището и ни наказваха под коша. Така загубихме мача с Югославия на полуфинала. За нас щеше да бъде наистина възможност да станем европейски шампиони, което беше една мечта на всички ни. Да играем финал със СССР, един мач накрая, публика, нищо не се знае. Започнахме със СССР полуфинала, поведохме с 11 точки и след това не можахме да издържим.

- Шампион сте на България с отборите на Стомана (Перник), ДЗУ (Стара Загора) и Монтана – коя титла беше спечелена най-трудно?
- В Стомана (Перник), когато станахме шампиони през 1996 г. След като Перник приключиха финансово, заминах за Стара Загора ноември, но там имаше добри състезателки – две съветски баскетболистки, а нашите момичета също бяха на добро ниво. Може би там не беше толкова трудно да станем шампиони на България. Когато бях в Перник, Тодор Ненов водеше едно силно поколение на Марица с Цонка Вайсилова и Радостина Димитрова. Те вървяха много силно, когато аз отидох. Вальо Петров беше треньор на отбора. Когато отидох в Перник, се бях върнал от Малайзия и какво се получи – те бяха сринати психически и не вярваха, че могат да бият Марица (Пловдив). Това ми е струвало изключително големи усилия и труд да се убедят нашите момичета, че Марица е отбор, който може да бъде победен. Може би това е най-големият ми успех като треньор, защото успях да убедя момичетата. Бяха опитни – и Евладия Славчева, и Лариса Сашова, много сериозен отбор, но не е достатъчно това. И когато станаха шампионки, загубихме купата на България в Перник пред собствена публика. Ники Неделчев ми беше много добър приятел и колега, много го уважавах. Но когато го сложиха съдия на финалния мач, а той е от Пловдив, аз не реагирах. Казах, че няма проблеми, нека той да свири. Когато свърши купата, станахме втори и направиха банкета, Румен Хаджиянков се опита да ме провокира по отношение на Ники Неделчев. Казах му, че аз избрах съдията. За мен съдията не е виновен ние да станем втори. След това продължихме да се борим и когато стигнахме до финала с Марица в първия ни мач срещу тях, те ни биха. Но знам правилото от всички по-опитни треньори, от които съм се учил в онези години, че когато мачът не върви, играят с резервни играчи, за да съхранят силата психически, физически и спортно-технически на играчите си. Казах им, че трябва да направим всичко възможно да вземем втория мач. И ги бихме с две точки. Но пак късмет – четири секунди преди края Лалка Хорозова изпълнява три фаула при две точки за нас. Е, не можа да вкара! И след това ги убихме в Перник.

- Кое ви накара да поемете предизвикателството да заминете за Малайзия, за да поемете националния отбор на тази страна?
- Времената започнаха да се променят в женския баскетбол в България. Това беше 1992 г. Колкото и да е куриозно аз след Стара Загора останах без отбор и работа. Тогава директно говорих с г-н Божков и му казах да видим, ако мога да отида някъде на работа. Факторът, който беше много важен, за да отида там е Тино Лазаров. Бяха много добри колеги, уважаваха се и си помагаха. Беше един от членовете на Съдийската колегия във ФИБА и беше много близък с един от изпълнителните директори на федерацията на Малайзия. Пред мен се обади, имаше леко ходатайство, но преди това съм бил на олимпийска квалификация и световно първенство, при това с добри резултати и ме познаваха. Предложиха ми и се съгласих.

- Кое ви шокира най-много в Малайзия? С кое не можахте да свикнете?
- Най-трудното в началото беше, че имат по три имена. В началото казвах: „Excuse me number 6, excuse me number 7…” Не мога да им запомня имената! Това ми беше най-тежкото. Адаптацията не е толкова страшна, защото на двете големи състезания бяхме по един месец. Климатът е друг, хората са различни, но напълно гостоприемни. Мога да кажа, че 25 години по-късно, когато отидох миналата година при сина ми Симеон, който започна да играе там, тези момичета, които са вече между 40 и 50-годишни, не са забравили тези три години. Те са аматьори, но за три години вложих професионалния си живот.

- Защо решихте да обръснете мустаците, след като те бяха запазена марка за визията ви?
- Давам пример – Ангел Иванов където и да ме види, казва, че не може да ме гледа без мустак. В началото, ако не се усмихнех, почваха да ме подминават. Но каква е причината? Това е 1996 г., след като бях треньор на Перник, станах отново треньор на националния отбор за жени и започнаха да побеляват мустаците. Взех да ги бръсна отгоре. Отидохме в Бърно на квалификация за европейско първенство. Всяка сутрин ставах и си казвах пред огледалото, че ще се обръсна и на третия ден го направих. Слизам долу на закуска и по едно време се чува – Тренерът е с друго лице, без мустаци. Обръснах ги, защото мустаците бяха побелели, а те те правят малко по-възрастен.

- Кое ви прави щастлив в момента?
- Спокойствието. Може да изглежда цинично от моя страна, но в последните години в баскетбола се сблъсках с много негативни емоции, свързани с моите желания и амбиции да се доказвам отново. Може би това, че се откъснах от баскетбола преди една година, за мен е най-голямото щастие.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ +