-Данчо, едва ли е имало дилема дали да избереш баскетбола, след като си роден в Ботевград?
-Не е точно така, защото мислех да тренирам футбол. Моят чичо е Иван Колев, един от основоположниците на модерния баскетбол в Ботевград, но в родата ми имаше и футболни деятели. Един ден чичо ми каза: „Къде ще ходиш да се каляш на футболния терен, ела да тренираш баскетбол.“ Ако исках да започна футбол, трябваше да изчакам известно време, а в баскетбола ме взеха направо, бях в първи клас. И така започна всичко. Още като малък играта ме плени.
- А е можело въобще да не играеш баскетбол...
-Бях само на 17 години. През 1981-а ослепях. Докторите не знаеха какво ми е, не знаеха какво лекуват. Казаха, че имам възпаление и ми капеха капки. Чак през 89-та се разбра, че съм имал туберкулоза в очите. Виждах само светлина и силуети, нищо повече. И така един месец. Уплаших се, че няма да мога да играя баскетбол, нищо друго. Първият секретар на БКП в Ботевград помогна с връзки, дойдох в София в Окръжна болница и ме лекува доцент Балабанова. След първия месец ми възстановиха общото зрение, но постоянно ми капеха капки в очите. Проблемите ми се появяваха периодично. Усещах ли, че нещо ще стане и веднага си капех капки, така няколко години. Всъщност с тази болест спечелих всичките си трофеи!
-Колко време градихте шампионския отбор на „Балкан“, който разби хегемонията на ЦСКА и „Левски“ в края на 80-те години?
-Около 7-8 години. Нямаше кой да ни бие. Всъщност можеше да станем и по-рано шампиони, но
Симеон Варчев
се опита да разбие
отбора
През сезон 1981/82 станахме трети с него. След края на сезона той напусна, като взе със себе си във Варна Глушков, Емил Йонов и треньора Иван Андреев. През следващия сезон 82/83 се борехме да не изпаднем, отборът беше обезкръвен. Емо Йонов и Иван Андреев се върнаха чак след една година, но Варчев не постъпи коректно. В същото време един по един трябваше да влизаме в казармата. Трима – аз, Сашо Везенков и Венци Славов бяхме в списъка на ЦСКА. Като те иска ЦСКА, няма мърдане. По решение на военните един трябваше да заиграе при тях, а двама да останат в Ботевград. Варчев прецени да пусне Венци Славов. Всяка година той пишеше рапорти да се върне в „Балкан“, ама военните му правеха спънки. Дойде си чак през 87-а. Вкарваха го и в ареста, защото не искаше да подпише нов договор. Сашо Везенков го оставиха в Ботевград след намеса на първия секретар. При мен беше друго. Имаше вратичка, ако подпишеш договор с обект от национално значение, като „Кремиковци“ или „Елаците“ в Етрополе, може да минеш метър. Само че беля - ЦСКА и армията не признаваха и тези договори. След като се върнах от пътуване с националния отбор, трябваше да се явя в ЦСКА. Тъкмо останалите даваха клетва. Взех униформата на Иван Ценов, ама не съм се остригал нула номер. Пригладих косата си, сложих кепето и така се снимах за военната книжка. Сашо Везенков се отърва и го пратиха в транспортното поделение в Ботевград, а мен – не.
-Имаше ли юркане в казармата?
-Уж си бях в Ботевград, уж всичко наред, но си карах казарма като пич. Пускаха ме естествено за тренировки и мачове, но съм си спал в казармата, давах наряди с автомат. Случвало се е нарядът да ми е до пет следобед и после направо тичам за мач в залата. Днешните баскетболисти, се оплакват, че били изморени. А аз стоя цяла нощ на пост, а сутринта отивам на тренировка.
Помня, играем на европейското през 1985 година във ФРГ, в Щутгарт. Мачовете ги дават по телевизията и командирът ми в поделението ме видял. Веднага питал: „Знаете ли къде е Колев, как така ще замине без мое разрешение в капиталистическа страна!?“ Подлудил поделението. На това европейско завършихме на 7-мо място, в групата бихме Израел, Холандия и Чехословакия, но СССР ни уби на елиминациите.
-Имаше един период, в който петима баскетболисти от „Балкан“ бяха в националния отбор.
-Да, това стана, след като станахме шампиони за първи път през 1987 г. Повикаха ме мен, Сашо Везенков, Емил Йонов, Венци Славов и Коки Пеев. Четиримата, без Коки, дълги години бяхме заедно в националния. Трудно е да опиша с думи какви години бяха тези в Ботевград. Нито веднъж не станахме шампиони на наша територия, все играехме последните си мачове навън, два пъти в София срещу „Левски“ и веднъж срещу „Спартак“ (Плевен). Всеки път ни чакаха по
5-6 хиляди
души до
пощата
в центъра на града, правеха ни шпалир, носеха ни на ръце. Хората ни обожаваха, но и разбираха от баскетбол, не можеше да ги излъжем, ако не играем добре. Най-тежко преживявахме загубите, беше ни срам да излезем по улиците - малък град сме и всички ни сочеха с пръст. На мачовете оставаха по четири реда хора, които гледаха отвън през прозорците.
(Шампионски отбор на Балкан Ботевград. Крайните вдясно Венци Славов и Емил Йонов. Крайните отляво са Сашо Везенков, а с наведената глава е Данчо Колев)
-Значи вие сте били глезените деца на града и партийните началници.
-Горе-долу е така. Няма какво да си кривя душата, бяхме привилегировани, но не злоупотребявахме. Гладни години бяха, не може нищо да си купиш, няма нищо по магазините. Помня, че след едната титла шефът на местния завод „Пластхим“ ни уреди по един хладилник. Заплатите ни бяха по 160 лева, това ни беше щатът отпуснат от БСФС. В ЦСКА, „Левски“, „Славия“, които се водеха към ведомства, взимаха 350 лева. Затова нас ни водеха към някое предприятие. Сашо Везенков го бяха назначили в ЗПП-то (Завод за проводници и полупроводници), а мен към ДПУ-то (Държавно предприятие за услуги). Оттам взимах още 140 лева, та ги докарвах към 300. Даваха ни обаче и по 25 лева на всяка победа.
-Кой беше тарторът в съблекалнята?
-Всички бяхме тартори (смее се). На всяка тренировка, на всяка игра всеки един от нас искаше да покаже, че е по-добър, дори като играехме футбол. Карали сме се, били сме се, хвърчали са искри и то съвсем сериозно. Никой не отстъпваше. Когато се случеше да загубим, в съблекалнята първо се скарвахме, понякога се поступвахме, но го правехме в името на играта и успеха. Винаги бяхме приятели и един страхотен колектив. Същото беше и в националния отбор. Започнах да играя в националния на 16 години през 1980-та. Тогава все още в състава бяха Илия Евтимов, Тодор Богданов, Вальо Шарков, Глушков. Аз само бях ги гледал и мечтал един ден да играя с тях. Приеха ни като равни, нямаше разделение на млади и стари.
-През цялата си кариера ли си играл с №6?-Помня, че първото ми състезание беше в София и на екипите ни нямаше номера. Майка ми взе и с червило написа номерата на всичките ни. От нашия отбор всички искаха да играят с №15 на Георги Христов. Аз избрах №6 и така останах през всичките си години. Като говорим за екипи да ви кажа и за моя проблем (усмихва се). БСФС беше сключил договор с „Адидас“, екипировката беше перфектна. Да, ама пристигаха кецове с номера над 45-ти за мъжете, а аз единствен носех малък номер – 43. Нямаше с какво да играя. Първоначално играех с китайски, които след всеки мач цъфваха. После започнаха да ми дават 45-ти номер, а аз
слагах памук
отпред на
пръстите си
На някои от състезанията взимах от руснаци или гърци назаем.
-Няколко пъти говориш за колектив в националния отбор.
-(прекъсва ме) Да, дълго време бяхме като братя в съблекалнята. През 1984 г станахме балкански шампиони. Сега като се сетя какви отбори сме победили, тръпки ме побиват. Ударихме Гърция с Галис, Янакис и Фасулас. После победихме и великата Югославия с Дражен Петрович. Заедно купувахме и продавахме стоки зад граница, заедно изтръпвахме при митническите проверки (смее се). Истории – колкото щеш. Навремето в България нямаше нищо, а ние имахме привилегията да пътуваме. Купувахме дънки от Турция и после ги продавахме в Югославия. Качим по някой долар отгоре и спечелим, за да купим нещо за семействата ни. Не знам как, но в България имаше кафе, което продавахме в Югославия, носехме прахосмукачки, пиене и какво ли още не. Модерно беше да купим хайвер от Съюза и да го продаваме в Германия, но трудно се намираше. Сашо (б.р. - Везенков) беше един от най-изпечените в алъш-вериша. Когато пътувахме навън, треньорите ни пускаха за няколко часа по магазините. Веднъж тръгнахме за Финландия. Оттук до Москва със самолет, после с влак. Натоварихме във влака сума ти кашони с водка и още алкохол. Минахме през няколко проверки и всичко о`кей, даже някои започнаха да се вайкат, че сме могли да натоварим още. На финландска земя обаче във влака пуснаха кучета, надушиха пиенето и в коридора в купето се зарина с кашони с алкохол (смее се). Служителите вадеха бутилките от сакове, кецове, чорапи, откъде ли не. Не успяхме да ги продадем. С „Балкан“ веднъж тръгнахме към Катар и пак по същия начин, ще продаваме алкохол. При проверката багажът ни минава и гледам задраскан отгоре със знака хикс. Изсипаха шишетата и влязохме в страната, на връщане ни ги върнаха, ама търговията не стана. От Германия пък внасяхме волани за автомобили. По това време у нас колите бяха с едни волани като на рейсове и беше модерно, ако имаш малко воланче. Абе, луда работа, но така правеха всички, които пътуваха, бяха гладни години.
-Имали ли сте проблеми с партията по времето на комунизма?
-Проблеми е меко казано. Бяхме на един мач от разформироване на националния отбор и закриване на баскетбола в България. Струва ви се като майтап, ама на нас не ни беше така. В квалификациите за Европейското през 1989 г. в първия си мач паднахме от Югославия с 56 точки разлика! Те имаха 80 процента стрелба, сигурно нито един отбор в историята не е постигал такова нещо. Решихме, че ще се отказваме от баскетбола. Тренираме, морим се, а накрая 56 точки. Привикаха ни партийните лидери и заместник - министърът на спорта Грую Юруков каза: „Ако не биете Германия, разформировам отбора и закривам баскетбола!“ Германците ги водеше Светислав Пешич. Бихме ги и се спасихме от резила. А след това дойде онзи прословут мач с Югославия в Пазарджик. Същият отбор, който ни би с 56 точки разлика, го пометохме, с все звездите – Дино Раджа, Владе Дивац, Дражен Петрович. Класирахме се на европейското първенство през 1989-а и станахме седми. Аз бях втори по асистенции след Дражен Петрович.
-Защо си се отказал от националния отбор?
-На европейското през 1991 г. треньор ни беше Симеон Варчев. Останахме на последното осмо място. След това Варчев трябваше да пише отчет. Нарисува ни всички, каза, че сме изхабени и
не ставаме за
голям баскетбол
Аз бях контузен и той написал, че не може да се разчита повече на мен. Казах, че докато Варчев е треньор, няма да играя. Не съм поставял никакви ултиматуми, просто бях принципен и удържах на думата си. Горе-долу по същото време се разпали скандал между Варчев и Георги Младенов. Варчев не го повика за един мач с руснаците, които победихме, защото според него бил слаб. Гошо се обиди и се отказа. Чак след една година кандърми го върнаха в отбора. Варчев не повика за самото европейско през 1991 г. Венци Славов, Емил Йонов и Цветан Антов. Венци и Емил имаха мачове в Кипър, не ги пуснаха. Антов нямаше виза, ако си беше дошъл от Франция, щеше да си загуби работата. Варчев си помислил, че нещо му играят мръсно и се отказа от тях. Не знам дали знаете, но Варчев е единственият, който няма нито една победа на европейско първенство.
-Работил си заедно с Тити Папазов в „Славия“. Какъв президент беше той?
-Първите ни контакти бяха още, докато играех в „Левски Тотел“, така се казваше отборът в средата на 90-те. Спонсорът ни Ганелин Русинов имаше много пари, пилееше ги, без да му пука. Именно в „Левски“ направих повече пари, купих си и жилище в София. Тити се присламчи към отбора. Идваше, гледаше мачовете, започна и да пътува с нас. Той се беше прибрал от Германия, какво е правил, какво е струвал, не знам. През 1994-а „Левски“ започна да губи блясък и тогава Тити реши да се захване със „Славия“. Те търсеха спонсор и изведнъж Тити се появи на хоризонта. ЦСКА също се разпадаше, треньор беше Росен Барчовски. Тогава Тити реши да обедини играчи от двата отбора в „Славия“. Така взе мен, Спас Натов, Любо Минчев, Роберт Гергов, Тони Дечев, Васко Стоянов и други момчета. Бяхме силен отбор. Тогава Тити пое отговорност да дава заплатите на мен, Тони Дечев и Любо Минчев. Истината е, че почти винаги закъсняваше, имаше проблеми. В един момент дори разправяше, че е продал апартамента си, за да ни осигурява заплатите. Мислех си, че Тити е с чисти намерения в баскетбола, но не е така. Вероятно и преди е било така, но не съм го усетил.
-Какво имаш предвид, проблем ли си имал с него?
-Не точно проблеми, но все ме вкарваше в едни такива истории (смее се). Преди години фирмата „Фикосота“ беше вносител на уредите „Делонги“, а „Фикосота“ (Шумен) беше силен отбор. Трябваше да си купя печка и Тити вика: „Няма проблеми, ще те запозная с шефовете.“ Купих аз печката, а Тити ме увери, че ще оправи нещата с парите. След пет години, през 1999-та отидох да играя в Шумен и човекът ми вика: „Дължиш ми 1000 долара за печката.“ И аз като втрещен, питам го: „Какви пари?!“ „Купи ли печка от мен? Купи, нали. Ама още не си ми платил.“ Останах шашардисан. Набрах по телефона да говори с Тити, който се оказа, че нищо не е оправил. След като се върнах от Кувейт, Тити ме покани за треньор на юноши в „Левски“. Работих, но после дойде офертата от Сашо Везенков и „Лукойл Академик“, на която не можех да откажа.
-Колко години изкара в „Лукойл Академик“?-Девет и ме уволниха миналата година. Не ми дадоха обяснения. Естествено, че има горчивина, защото дадох всичко от себе си. Имам няколко титли и купи с юношите, два пъти бях помощник в първия отбор – на Марин Докузовски и Желко Лукаич, имам две титли. И накрая ме махнаха. Не вярвам решението да е на Сашо Везенков, вероятно е на Вальо Златев. Защо – не знам, но и не съм се интересувал. Не бях оценен в „Лукойл Академик“, това е истината! След това ме поканиха от ЦСКА. Сашо Чакмаков е сериозен човек, прави всичко по реда си. Първо базата, децата. Така се започва. Сега си бият главите защо няма баскетбол и нямаме успехи. Колко треньори е научил Симо Варчев във Варна, а Иван Чолаков в Ямбол? На колко треньори Чолаков предаде опита си?!
Защо стои
без работа
Любо Минчев?
Това е най-добрият български треньор в момента, на който не могат да му стъпят на малкия пръст. Просто едни хора са окупирали баскетбола вече 20 години и го управляват и те са отговорни за резултатите. Имам предвид всички, не посочвам конкретни имена. И Сашо Везенков в „Лукойл Академик“, и Цецо Антов в Плевен. Какво се случва в Плевен, къде са децата им, къде им е школата, какво са направили в последните години? Нали това е схемата, да имаш школа, да развиваш деца и да правиш баскетбол!
-Как е синът ти, беше футболист в „Левски“?
-Емил доста години беше в школата, после го преотстъпваха няколко години. След това ходи в Германия, а сега е в „Добруджа“. Дъщеря ми е балерина, учи журналистика. Докато бях треньор в Кувейт, беше част от пътуващ италиански цирк. Много е пластична, правеше какво ли не. Баджанакът ми я заведе и я харесаха. Всеки ден я карах в цирка, оставях я във фургона на шефа и жена му, а тя си пишеше домашните между двете представления, които играеше на ден. На цялото ми семейство обаче не им харесваше в Кувейт, аз нямах перспектива като треньор и затова се върнахме. Иначе условията бяха перфектни, имахме финансова стабилност. Религията обаче е страшно нещо. Като отидох, състезателите искаха да тренираме три пъти на седмица. Едва успях да ги накарам да имаме занимания пет дни. Като им дойдат празниците, те не ядат нищо, докато слънцето не залезе, трудно е, в такава обстановка мъчно се приспособява чужденец.
-Как преживя смъртта на Венци Славов преди години?
-Много болезнено, както и на Иван Андреев. Всичко помня като ден днешен. Върнах се да играя в „Балкан“ през сезон 1999/2000. Съвсем случайно и Венци се върна и заедно приключихме кариерите си. Изиграхме последния си мач за нашия отбор на 5 май 2000 г. После заминах за Кувейт, а един месец след това Венци влезе в болница. Аз и най-близките му научихме, че е болен от рак, но не му казахме. Лекарите му бяха дали няколко месеца живот, а той се бори повече от една година. Умря само на 38 години. Постоянно бях до него, чувахме се, а един път ми каза: „Абе, нещо съм се разболял, пак ще влизам в болницата.“ Всички бяхме подготвени за най-лошото, но се надявахме, че няма да се случи. Той до последно не знаеше какво му е...
Стефан РАЛЧЕВ
