Баскетболната легенда Иван Ценов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Подобно на футбола, баскетболът ни също е в криза. Изминаха 9 години от последното ни участие на голям форум – ЕВРО 2011 в Литва. Славният състезател на ЦСКА се нае да коментира болезнените проблеми в спорта с оранжевата топка. С “армейския” клуб печели три титли и четири купи на България. Има солиден опит като функционер – бил е заместник-министър на спорта и вицепрезидент на родната федерация, а сега е мениджър на зала “Триадица”.

- Иване, здравей! Благодаря ти, че прие поканата да гостуваш в предаването „Код Спорт“! Да започнем нашия разговор с тема, която се дискутира ежечасно в медиите – COVID-19. Как се отразява всичко това на теб и близките ти?
- Както на всички хора. Тези мерки усложняват живота до голяма степен, на спорта се отразява трагично, много родители спряха децата си да спортуват, въобще да тренират, както знаете има и забрана в момента. Това е последното нещо, което ще попречи на спорта в България. След всички други неща, които се случват, това дойде като капак отгоре, че сега и децата не могат да спортуват. Мъжките и женските отбори играят пред празни зали, а спортът в крайна сметка е за хората. Не е за да се проведе едно състезание, а за да го видят хората.

- Можем ли да си извадим някакви поуки от тази пандемия?
- Лично за себе си аз много отдавна съм си извадил една поука, че най-добрата ваксина срещу всякакви заболявания е физическата активност. За съжаление, тези стойности, които се отчитат в България на смъртност и на заболеваемост, до голяма степен са свързани с това, че ние сме болна нация, защото не спортуваме.

- Целият ти живот е свързан с твоя любим спорт баскетболът – какво виждаш в момента, има ли някаква светлина?
- Светлина винаги има. Въпросът е, че проблемите в баскетбола специално не са нещо отделно от проблемите на целия ни спорт. Финансирането е нещо, за което всички говорят, няма средства. Много се говори за закон за спорта, но аз съм малко на по-различно мнение, че не нов закон за спорта ще помогне да се събуди спортът, а по-скоро зависи от желанието на общините и на държавата. Ако искат да го направят, ще стане много лесно.

- Преди седмица мъжкият ни национален отбор загуби в Сараево двете си квалификации за Евробаскет 2022 срещу Босна и срещу Гърция. Толкова голяма ли е разликата между нашите състезатели и тези на домакините? Резултатът в тази среща беше 88:49…
- Да, наистина това е една много тежка загуба, специално от Босна. В следващия мач с Гърция отборът ни седя по-добре и дори имахме много сериозен шанс да победим. Естествено, не е такава разликата. В момента заради COVID епидемията нито един отбор не може да е предвидим, защото до последния момент не се знае с какъв състав е, дали някой няма да се разболее, какво е положението. Определено не е такава разликата с Босна. Щабът на отбора трябва да каже как вижда нещата, но определено не е такава разликата между нашия баскетбол и босненския. Досега винаги срещите с тях са били доста по-оспорвани. Може би и това, че те като домакини са имали някакво предимство, е дало резултат.

- Имаме един състезател на топ ниво и това е Александър Везенков, който не взе участие в мачовете заради положителен тест за COVID-19. Коя е причината да нямаме други баскетболисти в големи първенства?
- Причината, както казах и преди малко, е свързана с целия спорт. Големите баскетболисти започват от малки деца. Колкото повече деца има, които се занимават, толкова шансът да излезе някой добър баскетболист е по-голям. За съжаление, не само в баскетбола, а в повечето спортове тези услуги станаха платени. От деца самите състезатели свикват, че те си плащат за това нещо и чакат някаква услуга от треньора. Те не са състезатели, те са клиенти и си плащат такса, за да тренират. Това от друга страна пък спира сигурно много талантливи деца, които нямат финансовата възможност да си платят. Това за мен е една от най-големите заплахи за спорта в България, че той става доста скъпоплатено удоволствие, което много хора не могат да си позволят. Опираме до финанси, защото и ти знаеш много добре, че големите баскетболисти, които играят в НБА, повечето от тях са тръгнали от гетата, от бедни семейства. Не съм чул някъде на много богати родители детето да е станало много добър спортист.

- Какво е мнението ти за чужденците, които се подвизават в родния шампионат?
- В различните години сме виждали и много добри чужденци, виждали сме и много слаби. Въпросът е, че трябва да се намери някакъв баланс. Лично аз съм на мнение, че трябва да има чужденци, не може да се играе без чужденци. На този етап ние нямаме достатъчен брой добре подготвени състезатели, които да могат да направят Националната баскетболна лига интересно първенство и хората да ходят да гледат по залите. Трябва да се запази балансът, хем да има местни играчи, но да има и състезатели от чужбина, които да вдигат нивото и да правят мачовете доста по-интересни.

- Много е трагично, че в първенството при мъжете има надбягване с два коня или максимум три. Другите като че ли просто играят допълваща роля.
- За съжаление е така. Тази година е по-интересно първенството, поне това, което отначало се вижда, въпреки че Левски засега са фаворит. Другите отбори ми се струват, поне на мен, с по-изравнени възможности, може да се чакат някакви изненади, интересни мачове, но пак с тази епидемия, без публика… Вярно, че има телевизионни излъчвания, но много пъти остава без да го видят хората.

- Преди три години беше част от управлението на българския баскетбол. Позицията ти бе изпълнителен вицепрезидент на федерацията. Защо реши да подадеш оставка?
- Да кажем, по причини, че в един от големите ни отбори бяха убедени, че аз съм против тях. Няма да се притеснявам - ще кажа, че става дума за Лукойл. Всичко тръгна от една забрана да се играят финални мачове в тяхната зала. Може би някакво неразбирателство между мен и ръководството на Лукойл, но и досега съм убеден, че това мое решение беше правилно и че финалните мачове трябва да се играят във възможно най-големите зали, за да може да са наистина един празник на баскетбола. Не исках това напрежение да се предава върху федерацията, личните ми отношения с Лукойл да стават причина федерацията да е заложник на някакви лични битки между мен и ръководството на Лукойл.

- Имал ли си някога разговор с Валентин Златев на тази тема?
- Не, след това не съм имал разговор. Преди това мога да кажа, че сме били в много добри отношения, срещал съм разбиране и от него. Няма никакъв проблем в отношенията ни, но така и не можахме да говорим защо точно се случи това нещо и защо решиха, че съм някаква пречка за техния отбор и че вървя против тях. Показал съм в годините, когато съм бил ръководител във федерацията, че никога не съм правил компромиси, независимо за кого става дума. Дали за богат отбор, дали за беден отбор, има правила, които трябва да се спазват. Моето мнение е, че всеки компромис води след себе си до следващ, той се мултиплицира и стават много компромиси.

- Кое те е разочаровало най-много в баскетбола?
- В годините най-много ме е разочаровало това, че много хора си променят мнението. Както една година се мисли по един начин, следващата година конюнктурата налага да мислиш по друг начин. Това за мен е пагубно. В баскетбола няма какво да ме разочарова, получавал съм само хубави неща от него и хубави емоции. Хора са ме разочаровали. Много хора си променят и позицията, и мнението, не си отстояват това, което мислят до последно.

- Клубът, в който си бил юноша – ЦСКА, няма мъжки отбор. Тук трябва да признаем усилията на Александър Чакмаков и на Роберт Гергов. Изчезна Академик (София) – клуб с изключителна история. Въпросът е защо и кой ще е следващият?
- Надявам се, че до няколко години ЦСКА наистина пак ще успеят да имат мъжки отбор, защото Сашо Чакмаков и Роберт Гергов тръгнаха в една, според мен, правилна посока – да почнат от нулата да развиват нещата. ЦСКА е клуб, който трудно приема да е изкуствено създаден. ЦСКА трябва да играе с техни юноши, с деца, които са рожба на тяхната школа, за да бъде наистина истинският ЦСКА. Имаше много случаи през годините, когато се почва - един грък Стерианопулос, после беше Коен… Но това са клубове, които са еднодневки. Появяват се за няколко дни, години, месеци и по същия начин, по който се е появил, изчезва, както изчезна клубът и на Коен, и на Стерианопулос. Това са хора, които търсят други дивиденти от спорта, те не са истински цесекари и да искат да възстановят клуба. Те искат да използват името на ЦСКА.

- Тити Папазов прави всевъзможни фокуси да запази Левски. Мнозина го критикуват, но любовта му към клуба го прави изключителен комбинатор. Това ли е начинът да съществува един от най-увлекателните спортове – на хора, готови на всичко в името на баскетбола?
- Тити наистина е човек, който е болезнено привързан към Левски и към баскетбола. Може би това е начинът, това, което той прави, защото той наистина полага неимоверни усилия да намира спонсори, минава през какво ли не, за да осигури съществуване на отбора. Сигурно това е начинът в днешно време, след като няма други начини, а се вижда, че неговият клуб върви напред. Не бих посочил дали това е вярната рецепта или не, но дава резултат. В днешно време сигурно е така.

- Миналия месец се разделихме със Симеон Варчев – легенда на българския баскетбол. Какво научи от него през годините?
- Симеон Варчев беше наистина един изключително непримирим човек, гонеше целите си до последно, полагаше максимални усилия. Човек, който е доказал качествата си и като треньор, и като ръководител. Направи чудеса във Варна, направи го баскетболен град, създаде много играчи там. За съжаление, ще липсва много на баскетбола. Липсваше, откакто се разболя и не бе част и от ръководството на федерацията, и на варненския клуб. Но проблемът е, че няма много треньори като него, които така да отдават живота си на един спорт.

- Нека да поговорим за кариерата ти. Откъде тръгна увлечението ти към баскетбола? Защо ЦСКА?
- Знаеш, че навремето бяха така условията, че ако искаш да тренираш някъде, трябваше да тренираш в твоя район и цяла София беше районирана. Понеже живеех до Орлов мост, ЦСКА беше в моя район, стадион „Народна армия“ тогава беше точно на пет минути от нас, само минавах през парка. Сигурно съм случил и на добри треньори, които са ме запалили – Кирил Михайлов, Нино Войнов, бог да ги прости, Радка Савова също. Когато треньорът на подрастващите успее да запали искрицата в едно дете, че това е неговият спорт и може да се развива, нещата тръгват по-лесно.

- Кои ти бяха съотборници тогава, с кои тръгнахте?
- С Вальо Цветков, Боби Ташков… За съжаление, повечето от тях се отказаха по-рано. Любо Амиорков, с него и досега сме приятели, тръгнали сме от деца и досега си поддържаме добри отношения.

- Тогава беше модерно да гледаме на касетки мачовете на звездите от НБА – кой ти беше кумирът от „лигата на извънземните“?
- Още от преди да има VHS касетки, с Вальо Цветков ходехме в Народна библиотека. Само там можеше да се прочете и да се види списанието “Sports Illustrated”. Дори да си призная честно, някой път късахме страници, за да имаме снимка на Карим Абдул-Джабар или на някой друг от звездите от НБА. Не съм имал един кумир. Просто много въздействащо беше 1977 г. на Универсиадата в София, като имахме възможност да гледаме уникален американски отбор. Присъствах на мача, на който Дарел Грифит прескочи един белгиец. То е като магия, още повече човек се запалва и иска да тренира, да си увеличи отскока, да прилича поне малко на някой от тези играчи!

- Вероятно голяма част от зрителите не знаят, но ти притежаваше един забележителен отскок, от „раницата“ вадете топката и забиваше, и беше изключително атрактивен състезател.
- За съжаление беше отдавна, преди доста години. Младите зрители едва ли могат да си представят, че това нещо се е случвало, но, да, наистина така беше.

- Как попадна в Академик (София) на 17 години?
- Това е много интересна история. На 17 години не можех да отида войник, бях тръгнал една година по-рано на училище, а за да отида войник, трябваше да съм навършил 18. Георги Бързаков тогава беше треньор на мъжкия отбор на Академик, дойде вкъщи и ме покани да стана част от Академик. Тръгвайки си, ми каза едно нещо, което много време след това разбрах: „Ванка, и гледай да си останеш такъв, какъвто си!“ В първия момент не разбрах какво е и може би година-две след това разбрах, че аз не попитах – ще ми плащат ли? Не попитах ще взимам ли заплата в Академик, защото бях толкова щастлив, че някакъв мъжки отбор, който между другото предишната година беше трети за купата, иска аз да съм част от този тим. Въобще не ми е минавало през акъла, че трябва да взимам някакви пари в Академик, плюс това съм и студент. Сега първият въпрос е – колко ще получавам, ще имам ли апартамент, кола? Други времена. Ясно е, че сега всичко се комерсиализира и не може да бъде по този начин.

- След това отиваш войник в школата на ЦСКА.
- Да, отидох доброволец, между другото, защото можех до 30 и няколко години да уча. ЦСКА имаше добър отбор, Петко Маринов беше треньор. Бяха повечето момчета, с които сме израснали заедно – Росен Барчовски, Вальо Цветков… Имаше много състезатели, с които сме приятели от деца.

- В отбора тогава бяха и Румен Пейчев, и Милко Арабаджийски…
- Да, Румен, Милко, сериозен отбор, Коста Илиев беше дошъл от Видин войник, даже вече се беше уволнил. Мисля, че направихме добри сезони с ЦСКА. Зала „Христо Ботев“ и зала „Триадица“ бяха пълни от по един-два часа преди мача, нямаше места, трудно влизаха даже нашите съпруги.

- Кой е най-големият ти успех с отбора на ЦСКА?
- Не мога да ги разделя на големи и малки. Най-сладко е винаги, когато ЦСКА побеждава Левски. Но през сезон 1983/84, Левски ни биеха цяла година, където ни хванат. Такава беше системата на първенството, че накрая първият и вторият играеха суперфинал. Ние бяхме втори в класирането, а те първи. Цял мач ни водиха и накрая, бог да го прости, Румен Пейчев в последната секунда вкара един кош и ги бихме с една точка в зала „Фестивална“. Това беше най-сладкият успех, може би беше малко незаслужен, тъй като цяла година са по-добър отбор и непрекъснато те бият, но това е спортът, такава е била системата на първенството.

- Играл си още с екипите на Компакт (Димитровград) и Фикосота (Шумен) – защо тези проекти изчезнаха така бързо, както и бяха създадени?
- Специално Компакт изчезна по финансови причини. Спонсорът на Компакт Иван Евлогиев имаше проблеми с една банка, която притежаваше, намаляха средствата и съвсем логично той се лиши от отбора, който спонсорираше. С Фикосота мисля, че нещата бяха по-различни, защото самата фирма Фикосота като че ли на този етап не срещна подкрепа от общината. Имаха много сериозни проекти – да направят нова зала. С Фикосота играехме и в Купата на европейските шампиони и трябваше да играем във Варна, заради изискванията. Решиха, че няма никакъв смисъл да си отбор от Шумен, а да играеш мачовете си във Варна. Все пак прави се за града, за хората от общността. Мисля, че по тази причина прекратиха, но се надявам, че вече като има нова зала, може да се възобнови. Те и досега помагат на шуменския баскетбол без да се афишират много. Но могат да се замислят наистина и за по-силен отбор, който да играе в НБЛ. Имат си всички условия, дано да се случи.

- Кои са мачовете с националния отбор на България, които си спомняш и сега?
- Без да се замисля, казвам веднага – когато бихме Гърция и Югославия. Двата мача бяха с различни треньори. Симеон Варчев водеше отбора срещу Гърция, а при победата над Югославия беше Кирил Семов, мир на праха му и на него.

- Как сме побеждавали тези страни, от които сега изоставаме адски много, няма как да го крием?
- Сигурно тогава системата е била по-добра. В годините преди 10 ноември се даваха много пари за спорт. Спортът беше един вид държавна политика, с което показвахме, че сме по-добри от капиталистите. Въпреки че имаше много минуси, никой от нас не можеше да отиде да играе в чужбина, ставаше с много сериозни разрешения, както беше и за Георги Глушков, едва ли не от Политбюро. Имаше едно правило, че след 28 години, можеш да отидеш да играеш в чужбина, като пак ти удържат някакви пари. Не може да взимаш повече от заплатата на посланика – неща, които е добре, че в момента ги няма.

- Кога реши да кажеш „стоп“ като състезател и лесно ли взе това решение?
- Всъщност във Фикосота бях състезател може би два месеца. Отборът определено не вървеше. Един ден Красен Кюркчиев, който беше президент на клуба, дойде в залата, извикаха ме горе и ми каза, че иска да стана играещ треньор. Преди това бях в Кипър играещ треньор една година или две. Казах му, че за отбор с амбициите на Фикосота, който иска да атакува челните места, да е в тройката, дори да вземе шампионска титла или купа, това е невъзможно. Не е сериозно да има играещ треньор такъв отбор. Тогава ми предложи да се откажа от състезателната си кариера. В интерес на истината, даде ми около половин час да помисля. Но вече бях и на години – на 36. Можех да поиграя още някоя година, но човек трябва да знае кога да спре.

- Имаш двама сина – Христо и Веселин. И двамата тръгнаха по твоите стъпки – с какво се занимават сега?
- Христо продължава да върви по моите стъпки, в момента е треньор в ЦСКА. Води мъжкия отбор, занимава се и с деца, опитват се да съживят клуба и да се случва нещо. Веселин се отказа преди години, той работеше и като мениджър в Лукойл. В момента е в Щатите, работи за една българска фирма.

- Как ти се отразява работата на бюро?
- 2001 г., когато станах изпълнителен директор на федерацията ми беше много тежко. Когато човек е свикнал два пъти на ден активно да спортува, да седи 8-10 часа на бюро не е лесно, но се свиква. За всички спортисти идва такъв момент – дали ще седи на бюро или в някой офис ще прави нещо друго, но за съжаление, идва за всеки. В един момент ще трябва да се примириш с това, че не можеш да си цял живот спортист. Не сме като артистите и певците да пеем до 70-80 години. Има един момент, когато трябва да кажеш „стоп“ и да спреш.

- Къде обичаш да си почиваш?
- Честно казано, най-добре си почивам вкъщи. В момента съм щастлив дядо на две внучки и двама внука. Със съпругата ми сме много щастливи, когато сме с тях.

- Кое те прави щастлив? Внуците ли?
- Естествено!

- Иване, благодарим ти! Желаем ти много здраве!
- Дай боже, всички да сме живи и здрави! И баскетболът да потръгне!

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+