Една от легендите ни в зимните спортове Ива Шкодрева-Карагьозова гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Да бъдеш в елита на биатлона в продължение на 15 години не е по силите на мнозина, особено ако идваш от малка България. Шкодрева нахлу с гръм и трясък на световната сцена в самото начало на кариерата си. Още при дебюта си в Световната купа, спечели старта на 15 км. А преди да захвърли пушката и “писалките”, ликува още пет пъти в престижната верига. Най-значимият ѝ успех е европейската титла отново на 15 км в Полша през 2000 г. Още по-впечатляващо е, че славната ни биатлонистка покори върха след завръщане от майчинство. Във визитката ѝ личат още две бронзови отличия от световното първенство и от шампионат на Стария континент. На два пъти финишира четвърта с щафетата на олимпийските игри – през 1992 г. в Албервил и 10 години по-късно в Солт Лейк Сити.

- Ива, здравей! Щастливи сме, че наш гост e една от най-добрите състезателки в биатлона! Благодарим ти, че прие поканата ни за разговор и посрещаш екипа в твоята къща! Как си, как преминава ежедневието на една легенда?
- Здравейте! Добре дошли в моя дом! Мога да кажа, че се чувствам добре, дори на фона на пандемията, която ни е обхванала горе-долу една година вече. Чувствам се сравнително добре. Ежедневието ми минава доста напрегнато, запълнено, нямам време да скучая.

- Ти следиш състезанията по биатлон, защото си един от коментаторите на “Евроспорт” (България). Каква е оценката ти за представянето на състезателите ни през сезона, който приключи?
- Според мен сезонът завърши доста обнадеждаващо, въпреки че не запознахме много добре. Но като се има предвид и пандемията, и условията, при които трябваше да се подготвят българските биатлонисти, най-вече по време на сезона карантинирането на по-голямата, на основната част от отбора, това неминуемо нарушава тяхната подготовка, някои преболедуваха. Всичко това си дава своето отражение, но в крайна сметка се видя, че в последната 1/3 от сезона и Милена Тодорова, и Владимир Илиев показаха много добри резултати, особено Милена. Бих могла на фона на тази пандемия да отчета сезона като добър.

- Къде се намираме ние в сравнение с топстраните в биатлона?
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Определено не сме от топ нациите вече. Всъщност никога не сме били, но сме успявали да се борим с тях. Винаги водещите нации са били Норвегия, Русия беше, дори и тя вече отпадна, Германия, Франция, Швеция, скандинавските страни с единични състезателки, а сега вече целият шведски отбор е силен. Въпреки всичко, на фона на всичко, което се случва, и цялостният спад на спорта в България, няма защо да го крием, българският биатлон все пак успява да се бори с водещите нации. Това го доказва медалът на Владимир Илиев от световното първенство през 2019 г.

- В какво изоставаме? Имаме ли нужните бази, за да развиваме този спорт?
- Според мен точно там изоставаме. Една от причините да няма тази масовост и да се наберат нови таланти по-лесно са именно базите. Имам предвид там, където тренират децата, юношите на България. Дори правя сравнение с времето, когато аз бях дете и нямах абсолютно никакъв проблем в четвърти клас да се кача на Боровец с градския автобус и да въртя по 2 км, по 5 км обиколка. Имаше сняг, имаше отъпкана писта. И без треньор, без никой, с моята приятелка ходехме два-три пъти в седмицата, редовно го правехме това нещо. Докато сега отивам любителски да покарам ски и се налага да карам там, където минават алпийците. Това е единственият участък от 400 м в едната посока, обиколката е 800 м, където мога да карам писалки. Трасето, което навремето имахме в по-голямата част от зимата е недостъпно, не е добре обработено, няма достатъчно сняг, не са прочистени клоните, така че да не падат иглички, шишарки. За мен това е голям проблем.

- И няма как да стимулираме децата.
- Разбира се. В крайна сметка ние трябва да имаме повече деца и те да тренират при сравнително добри условия, за да се запалят и да можем да подберем най-талантливите от тях. Все пак за този спорт, пък и за всеки спорт, се изисква и талант. Но как да ги подберем, когато има пет деца и тренират при такива условия?

- Правилно ли залагаме на чужди специалисти, които да са начело на националния ни отбор? Имам предвид Александър Касперович…
- Да, мисля, че не е лошо. Точно г-н Касперович го знам като треньор на Александър Логинов. От дълги години е в биатлона, има своите виждания и постижения. Мисля, че имахме нужда от известна промяна. В крайна сметка доста от елитните биатлонисти, които се отказаха, нито един от тях не остана да работи като треньор по една или друга причина, да не навлизаме в тази тема. Мисля, че се налага да ползваме капацитети отвън, пък и донякъде смятам, че техният поглед би обединил отбора, защото един външен човек едва ли ще има по-различни и специални отношения към някои от състезателите. Нещо, което беше проблем в българския отбор.

- Изненада ли са за теб скандалите в биатлона? Спорт, който преди хората считаха за един от онези, които се борят само за медали и там цари някакво спокойствие…
- Честно казано, да, доста изненадващо беше за мен. И тези скандали продължиха няколко години с определен период на затихване и отново избухване. Действително бях изненадана, не са приятни, но мисля, че това е една проекция на цялото ни общество и на влиянието на различни странични интереси, които се набъркаха и в биатлона.

  - Кой е най-близо до успехите, които постигнахте ти и твоите съотборнички – Катя Дафовска, Ирина Никулчина, Павлина Филипова? Въобще някога ще станем ли свидетели на подобно нещо?
- Силно се надявам. Изключително съм щастлива от това, че наистина Милена Тодорова е един изключителен талант, Владо също. С неговата функционална подготовка, когато му се получи стрелбата, според мен винаги е готов да бъде сред топ състезателите. Миленчето е страхотен биатлонист, дай боже да се развива така и да върви нагоре. Също така тази година ми направиха впечатление две момичета – Валентина Димитрова и Лора Христова. Едната е от Сапарева баня, а другата е от Троян. И двете според мен имат потенциал, който трябва да се развие.

 - Логичният въпрос е защо Ива Шкодрева не е част от ръководството на федерацията, не работи в спорта, който ѝ донесе толкова успехи? Тъжно ли е това за теб?
- Отдавна се примирих с това нещо. Имаше период, когато ми беше много тъжно, че съм извън биатлона и че се случват тези неща, дори и тук в Самоков. Вече не съм толкова тъжна от факта, но защо се случва така и аз нямам обяснение. На няколко пъти Катя Дафовска предлага да бъда член на УС, но не ми гласуват доверие клубовете, защото реално те избират членовете на УС. Дали е пак въпрос на някакви интереси или нещо друго, не мога да кажа.

- Колко близо е волейболът до биатлона? Предполагам се досещаш защо задавам този въпрос…
- При мен винаги е бил много близо. (Смее се) Благодарение на съпруга ми, но и преди него, аз много харесвах волейбола. Навремето в тези книжки за биатлона с малка автобиография на всеки състезател и хоби, на мен хобито ми беше волейбол. После по една случайност или съдба се запознах със съпруга ми на Белмекен, разбира се. Така станах много близо до волейбола. Дори сега може би по-близо до волейбола, отколкото до биатлона.

- И вместо да тренираш деца в биатлона, почна да се занимаваш с деца във волейбола.
- Да, седем години бях треньор по волейбол, което ми дойде съвсем изненадващо. Просто една позната ме срещна в града и каза: „Имаме учреден клуб по волейбол, но нямаме треньор, нямаме деца.“ Тя е бивша волейболистка, не е самоковка и имаше огромното желание да има волейбол в Самоков. Така или иначе 2007 г. дойдохме да живеем в Самоков и нямах работа. Очаквах да започна нещо покрай биатлона, но така и не се получиха нещата. Хората от биатлона, като ме видеха, се обръщаха на другата страна. Имам предвид ръководството на местния клуб тогава. И приех, макар че не знаех с какво се захващам в крайна сметка. Много трудно ми беше, но може би най-ценното, което спортът възпитава в нас е, когато правим нещо, да го правим така, както трябва и да влагаме всичко от себе си. Захванах се с тази дейност, събрах деца, покрай тях започнах и аз да се уча, досаждах много на мъжа ми с въпроси. Но мога да кажа, че вече знам страшно много упражнения по волейбол, разбирам я играта доста добре. Така лека-полека създадох клуб тук, който още функционира. После по едно стечение на обстоятелствата се наложи да напусна и едно от момчетата, който беше мой възпитаник, пое нещата и сега клубът продължава да съществува.

- Не те ли изненада, когато се върнахте с мъжа ти да живеете в Самоков, понеже в самия град не са много спортистите, които са постигнали такива успехи и никой да не ти подаде ръка? Дори в общината да не отделят един щат, малко е непонятно за хората…
- Отделиха ми щат като треньор по волейбол от общината.

- Но не по биатлон.
- Не, въпреки че аз лично бях свидетел – в Бюрото по труда имаше обява, че се търси треньор по биатлон.

- Но ти не се оказа подходяща.
- Да, аз явно не бях подходящата.

- Сега нека да поговорим за началото на кариерата ти. След като си от Самоков, може би отпада въпросът защо избра биатлона. И все пак можеше ли да поемеш по друг път?
- Да, интересен е въпросът, защото наистина можех да поема по друг път. Всъщност аз започнах с алпийски ски като дете, но моята сестра беше национална състезателка по ски бягане. Тя е 8-9 години по-голяма от мен и аз страшно много се запалих от нейните състезания, от медалите, които печелеше, от нейните съотборнички. Просто ми хареса ски бягането, въпреки че не бях пробвала, но някак си вътре в себе си знаех, че един ден ще бъда ски бегачка. И наистина дойде този ден, може би бях в първи или втори клас. Имаше градско първенство по ски бягане и казах на сестра ми: „Искам утре да участвам!“ Аз до този момент не се бях качвала на „писалки“, само алпийски карах. Казах: „Искам да ме научиш малко.“ Тръгна с мен на Боровец, показа ми и на другия ден отивам и ставам първа на градското! Тръгнах с осми номер и финиширах първа! Страшно ми хареса, може би битката, надпреварата, много повече ми допадна, отколкото алпийските ски. Известно време тренирах и ски бягане, и алпийски ски, участвах и на двете състезания, докато не дойде моментът да вляза в спортното училище и там вече отидох като ски бегачка. Някъде в осми клас се получи така, че малко се обидих на моята треньорка, не че жената беше виновна кой знае колко, но една случка ме нарани по време на едно състезание и ме накара да потърся друг спорт. Спомних си, че няколко месеца преди това Венцислав Илиев, който тогава беше старши треньор на отбора по биатлон, ме покани в националния тим по биатлон. А аз вече бях в националния отбор по ски бягане, и то при жените в осми клас. Тогава се сетих за това предложение, казах на баща ми: „Татко, искам да отида в биатлона.“ Имаше проблеми, защото тогава прехвърлянето от една федерация в друга не беше толкова лесно. От федерацията по ски бягане не ме пускаха, но в крайна сметка след три-четири месеца борба и заплахи да ми спрат правата, успях и то благодарение на подкрепата на баща ми, който наистина изигра изключителна роля за моето развитие, защото винаги ме е разбирал и подкрепял, бил ми е много сериозна опора.

- Ти си първата състезателка, която триумфира в старт за Световната купа. Кога постигна първата си победа? Какво си спомняш от това състезание?
- Първата ми победа дойде много изненадващо и за мен самата, и за всички в отбора, защото юли месец хванах за първи път пушка след тази промяна от ски бягането в биатлона и в края на януари беше първата Световна купа, на която ме заведоха да участвам в Антхолц-Антерселва. Тогава бях на 16 години и треньорът Венцислав Илиев ми каза, че сега само ще трупам опит. Спомням си, че беше много ветровито време, имаше силен вятър в Антхолц, както винаги, там е доста сложно за стрелба. Стрелях може би най-добре от всички, тогава допуснах само две грешки в стрелбата, което беше сравнително малко при вятъра, който имаше и спечелих дългата дистанция. Беше страхотна еуфория, един от най-забележителните моменти в моята кариера!

  - Участва на три олимпиади. На две от тях в Албервил и в Солт Лейк Сити щафетата с твое участие завърши четвърта. Какво ви попречи да се качите на почетната стълбичка?
- Трудно е да се каже. И на двете олимпиади определено имахме шанса на бъдем на почетната стълбичка в щафетата, но стечение на обстоятелства не ни позволи да го направим. В Солт Лек Сити специално си спомням, че бяхме на 5 сек. от третото място. Съвсем мъничко, един патрон на всяка една от нас по-малко, щеше да бъде трето място, но такъв ни е бил късметът.

- Голямо ли беше разочарованието?
- Лично за мен, да, защото всеки спортист мечтае за отличие от олимпиада, но така и не можах да го постигна.

- Какво е по-различното на олимпиадата в сравнение със Световни купи, с европейски първенства?
- Самата атмосфера е по-различна, тежестта, напрежението, защото знаеш, че това е състезание от най-висок ранг, провежда се веднъж на четири години. Веднъж на четири години имаш шанса да участваш и точно в този момент трябва всички неща да се получат, да се напаснат – и психика, и функция, и стрелба, и вакси, и други фактори, които влияят на крайния резултат, и всичко останало, за да се получат нещата. Много е трудно, особено когато усещаш, че си добре подготвен. Това също е проблем, защото очакванията са големи, а и вълнението е по-голямо на олимпиада.

- Кое тежи повече – националното знаме на България или пушката?
- Това са различни неща и тежестта е различна.

- Защото през 1992 г. на олимпийските игри в Лилехамер ти си знаменосец на нашата делегация.
- Така е и трябва да ви кажа, че ми беше много тежко тогава, защото трябваше да стоя много часове и ръцете ми така премръзнаха, че после ми течеше кръв. Адски тежко беше, защото беше много голям студ в Лилехамер – минус 20 градуса.

- Печелиш европейска титла в Полша на 15 км, само година и половина, след като си родила дъщеря си Инна. Как си обясняваш този триумф, изненада ли всички конкурентки?
- Не знам дали съм изненадала някой, но за мен това беше плод на огромно желание да се върна, след като родих първото си дете. Отново бях малко в немилост след раждането, тъй като се случи така, че забременях преди олимпиадата в Нагано и я пропуснах. Всъщност щях да участвам на четири олимпиади, но предпочетох да си имам дете. Взех своето решение, с което не бяха съгласни от федерацията по биатлон. След това бях извън отбора, но с много усилия… Дойдох си в Самоков, заедно с дъщеря ми, която беше на няколко месеца. Тя се роди август и от ноември месец започнах да тренирам сама, нямах патрони и правех само суха тренировка. Ходех на Боровец, тренирах, дори се налагаше да давам по някоя бутилка на хората с ратрак, за да отъпкват пистата. Още тогава започна да няма винаги отъпкана писта, въпреки че имаше сняг все още. Така сама се подготвях и като дойде моментът, те се прибраха от Световните купи, участвах на републиканското и станах първа. Трябва да благодаря на Горан Хаджиев, който тогава каза: „Не може! Ива трябва да я вземем в националния отбор!“ Де факто, тогава бях извън него. Това беше зимата на 1999 г. и следващият сезон бях включена в националния отбор отново. Тази титла естествено много ме зарадва, защото си затвърдих позициите в отбора.

- Всеки има любим медал, спечелен през кариерата - кой е твоят?
- Безспорно за мен това е медалът от световното първенство през 1991 г. в Лахти на 15 км отново.

- Като състезател демонстрираше спокойствие, бе признат авторитет в състава. Каква бе комуникацията ти с треньорите, със съотборничките ти?
- Различна. Имали сме и тежките моменти в комуникацията си, особено с Венцислав Илиев, но в крайна сметка един състезател… Може би съм такъв човек, такъв характер, че се опитвам да извличам максимално полезното и поуката от всяка една комуникация, от всеки един контакт, макар и някой път да не са ми харесвали отношението на треньора към мен и неговите реакции. Но въпреки всичко отчитам, че това ми е помогнало да бъда по-силна и да постигам нещата, които искам.

  - Лесно ли взе решението да прекратиш кариерата си?
- Мисля, че не беше чак толкова трудно. Всъщност аз го бях планирала, защото вече и дъщеря ми порасна, имаше нужда да бъда по-близо до нея. Бях си казала, че през 2003 г., един сезон след олимпиадата, приключвам. Всъщност трудното дойде после след отказването. Това е може би най-тежкият период за един състезател, докато се преустрои и адаптира към друг начин на живот.

- Къде ти е по-трудно - пред микрофона или в класната стая? Трябва да кажем, че си преподавател.
- Да, аз съм преподавател в Техническата гимназия „Никола Вапцаров“ в Самоков. И двете са трудни, особено в началото всяко нещо е предизвикателство, но човек се учи с опита, с годините, с времето. Не е лесно и на двете места определено.

- Как би реагирала, ако утре някой ти предложи да направиш детски отбор по биатлон?
- Мисля, че бих се зарадвала. Имам опит и неща, които бих искала да им предам, имам какво да дам.

- В началото на нашия разговор стана въпрос за съпруга ти Виктор Карагьозов, който е бивш волейболист, сега треньор. Кой има водеща роля във фамилията?
- Не съм се замисляла много над този въпрос, но по-скоро мисля, че е той. Въпреки това, взимаме заедно всички решения, което е много хубаво. Той винаги се съобразява с мен, естествено и аз с него. Смятам, че сме доста добра комбинация и сплав. В крайна сметка се стига до единодушие във всяко едно наше важно решение.

- Сподели, че седем години си се занимавала с волейбол – правиш ли разбори на неговите мачове или се въздържаш от коментари?
- Понякога си позволявам, стига той да иска моя съвет, разбира се.

- Имате две деца – Инна и Никола. Далеч или близо са до спортовете на родителите си?
- Никола, по-малкото дете, е десети клас сега и си е волейболист, но започна да тренира при мен. Първите му стъпки бяха при мен, сега вече е в школата на Марек. Докато дъщеря ни Инна някак си не успяхме да я запалим за спорта, поне докато беше по-малка. Вече е четвърти курс, последна година студентка, сега спортува много за здраве и наистина съжалява, че не се е занимавала активно със спорт по-рано. Но акълът на човек понякога късно му идва.

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+