Бившият властелин на категория до 110 кг във вдигането на тежести Стефан Ботев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. В неговата впечатляваща визитка блестят две световни и две европейски титли и общо 12 отличия от големи първенства. На олимпийски игри два пъти е бронзов медалист. Веднъж под флага на България и веднъж с екипа на Австралия.

В кариерата си чупи 7 световни рекорда в категория до 110 килограма. Най-престижният от тях е 250 кг в изтласкването през злополучната за родните щанги 1988 година, когато българският отбор е спрян от участие на олимпиадата в Сеул. И така Ботев не получава шанс да докаже, защо медиите го наричат „абсолютният фаворит за титлата“. Въпреки това постиженията му на големия подиум логично му отредиха място в Залата на славата на световните щанги.

- Здравей, Стефане! Как живееш в това неприятно време на пандемия, изолация, забрани, протести?
- Весело, интересно, тъй като такова време не е било преди с тези ограничения. Стараем се според условията и обстановката да се нагаждаме. Не е страшно за мен това.

- Има много истории за разказване и веднага връщам лентата назад към неприятния момент в Сеул. Как разбра, как реагира, когато се пусна новината, че българският отбор е спрян от участие и ти няма да можеш да докажеш, че наистина си големият фаворит? Тогава те смятаха за почти сигурен златен медалист…
- Като всички останали, които не можахме да участваме след категория 75 кг, се чувствахме много, много неприятно, че трябва да спрем. Настина всички бяхме в страхотна форма. Всички, които трябваше да участват, бяха почти сигурни златни медалисти, както аз, така и Асен Златев и останалите. Страшно неприятно беше, тъй като беше къртовски труд преди това. Нищо не е сега в сравнение с тогава, когато бяхме в изолации. Не можеше да се видим дори и с роднини. Имаше много тежки условия и тежки тренировки, само и само да стигнем до големи резултати, което и направихме, но за съжаление не ни допуснаха до участие. Една много неприятна история.

- Няма отговор в годините дали имаше някаква провокация, именно затова, че България иска да вземе седем или осем златни медала на олимпийските игри…
- Мисля, че тогава беше проблем от съветска страна, тъй като те искаха да спечелят повечето медали във вдигането на тежести. Бяха фаворити години преди това. Гонеха генералното класиране и съответно им беше нужно да спечелят и мнозинството медали във вдигането на тежести, което нямаше как да стане с този фантастичен отбор, който Абаджиев беше направил. Резултатите бяха толкова големи, че нямаше как да не вземем златен медал.

- Как се преживява такова разочарование?
- До ден-днешен си мислим за тези пропуснати моменти. Почти не се преживява. Това ми тежи цял живот, защото за един спортист най-голямото му отличие е олимпийска титла. Няма значение, че година-две преди това съм бил абсолютно всички в тази категория, а не съм олимпийски шампион. Пропуснат шанс. Тежко е, но не може да бъде върнато.

- След Сеул си направо терминатор на подиума – това ли бяха най-силните ти години? Две световни титли, две европейски - имаше ли реално конкуренция в този период?
- Точно тогава нямах. 1988, 1989 и 1990 г. ми бяха най-силните години. Кажи-речи на състезание вдигах колкото си искам и колкото ми трябваше за златен медал. Спомням си, че с Иван Абаджиев се бяхме договорили, тъй като искаше на олимпиадата да направим страхотни резултати, които до ден-днешен да се помнят, но така или иначе не се осъществиха. Исках в залата да достигна 270 кг в изтласкването, а бях в кат. до 110 кг. Световният рекорд май беше 250 кг, а в кат. над 110 кг беше 260, а аз имах намерение да направя 270! Абсолютно бяха възможни, но пропуснах шанса да покажа какво мога в изтласкването като рекорди. Опитах в залата, но той не ме допусна да направя там опит за 270 кг, тъй като го беше страх да не се контузя тежко и да не мога да участвам на олимпиадата. Каза – ходи си троши главата, каквото искаш прави! Искам златен медал на олимпиадата, след това вдигай и 300, ако искаш! Така че щеше да стане много интересно, но не можа да се получи.

- Българската школа в щангите на практика беше торпилирана през новия век. Бих казал и от чужди, и от свои, имайки предвид братоубийствените войни, които се разиграха в родната федерация. Съгласен ли си с такъв прочит на темата?
- Винаги има разногласия, винаги има някои, които не са доволни, така че има такива моменти като цяло.

- Кои бяха най-силните ни страни и доколко можем да си върнем от старата слава?
- Мисля, че винаги можем да си върнем от старата слава, не до такава степен, както беше, защото бяха съвсем други условия и ситуация, но до някаква степен може. Въпрос на организация и някои много дребни неща и детайли, които трябва да се поправят, за да стигнем в някаква степен до тази слава.

- Твърди се, че в цикличните спортове няма как да успееш без стимуланти и който изпреварва списъка със забранените медикаменти, е печеливш. Така ли е наистина?
- По принцип, да. Доказано е, че има хора, които използват стимуланти и са „хванати“. Но след като не си „хванат“, значи всичко е окей.

- Апропо твоето име никога не е било замесвано…
- Така е. Чувал съм какви ли не разговори в кафенета и  ресторанти, че с шепи сме взимали, не сме знаели какво взимаме и какво ли не. Такова нещо няма. Никой не може да те накара насила да взимаш. Каквото взимаш, абсолютно го знаеш. Но за мен, каквото и да взимаш, без тежки тренировки, нищо не може да стане. През 1988 г., когато направих световния рекорд, нито съм се готвел за олимпиада, нито за световно, нито за европейско. Никакво възстановяване не сме имали в този период, дори с аминокиселини, каквото и да е… Но съм направил рекорд! Тогава Абаджиев се съмняваше аз да не взимам нещо, без той да знае. И ми направи допинг тест да провери това така ли е. И доказах, че абсолютно е така. Кълна се в децата си, че тогава не съм взимал и едно хапче и направих световен рекорд 1988 г. в Будапеща – 250 кг. Така че абсолютно всичко е възможно, въпрос на желание и какво искаш да постигнеш, каква е целта ти.

- За кратък период ти заемаше поста генерален секретар на родната федерация по вдигане на тежести. Защо се отказа или може би е по-правилно да попитаме кое те отказа?
- Отказа ме неправилната стратегия тогава на президента във федерацията. Просто начинът на управление не беше това, което ми се искаше да бъде и по този начин не можехме да направим хубави неща за федерацията. Тогава се отказах. Имаше разногласия между мен и тогавашния президент Андон Николов.

- Беше представител на една известна марка за хранителни добавки, но за кратко. Пазарът ли не допадна у нас? Защо се оттегли от това поле?
- Оттеглих се, тъй като когато започнах този бизнес, в България бяхме само три фирми, които внасяхме добавки. Конкуренцията беше много малка и страшно добре вървеше бизнесът. След това, като влязохме в Европейския съюз, се отвориха пазарите, започнаха и онлайн поръчки, много спаднаха продажбите и няма смисъл да се гърбим. Все по-евтини и по-евтини неща идват от Китай и от къде ли не, така че борбата е безсмислена. Покупателната способност на българина е много ниска, нямат пари хората, бедни са в сравнение с всички останали „бели“ държави, така че няма смисъл да се потим.  

- Сега обаче има ново предизвикателство пред теб в бизнеса – би ли ни разказал?
- Да, съвсем ново, от много скоро. Взел съм правата за Европа за органична течна тор. Внасям от Австралия, която е много иновативна, много модерна, много нова за Европа като цяло. Засега върви добре, набирам скорост и вече в няколко други държави работя. Надявам се занапред да се развиваме все по-добре и по-добре.

- Като състезател имаше име на бунтар. Вече стана дума за някои спорове с вездесъщия Иван Абаджиев, мир на праха му. Какво не приемаше в работата с него? Какво смяташе, че трябва да е по-различно?
- Единствените ни спорове с него бяха, че не може един в ниска категория като Севдалин Маринов, Топуров, Нено Терзийски, без значение, опитите, които правят те и ние да ги правим същите. Разликата беше огромна, ние сме много по-тежка категория, много повече време ни трябваше за възстановяване и т. н. Той не беше съгласен с всички тези неща. Аз съответно доказвах, че може с моите тренировки и съответно резултати, които постигах. Малко се дразнеше, че с много по-малко тренировки в малките категории постигаше такива големи резултати. Имаше спорове, но все пак Абаджиев не се даваше…

- А как го пребори за Хасково?
- Аз излязох от Хасково, но тогава вече бях войник в Славия и отидох там да тренирам по това време. Каза – добре, като си толкова отворен иди в Славия, вдигай, преди световното първенство идваш, правиш контролно и ако покажеш добри гири, участваш. Дойдох, показах добри гири и участвах. Беше една никаква ситуация, но в крайна сметка се съгласи, че може и така в индивидуални случаи.

- Останаха ли недоизказани фрази между вас?
- Мисля, че не. След като той прекрати тренировъчната дейност, а аз – състезателната, с него се виждахме доста често. Имахме си много голямо уважение с него. Споделяли сме си много неща, доста от нашите колеги не знаят какво сме си говорили. Ако ги споделя, може и да кажат, че съм си ги измислил за себе си, но откровено казано много работи, които и до ден-днешен се потвърждават, че са така. Абсолютно всичко е вярно от това, което е казал. Така че с него кажи-речи нямаме скрити неща, които да са останали.

- Искам да „скочим“ в разговора на друг континент – кога реши да заминеш в Австралия, защо избра да останеш там? Разкажи за тези времена…

- Това се случи 1990 година, когато взех решение, че трябва да пътувам за някъде. Дотогава ми бяха най-силните години, обаче особено в 1990 г. в България беше много страшно – нямаше пари, много тежка беше ситуацията и за нас. Не получавахме това, което заслужавахме, според завоюваните титли. И през 1990 г. се насочих първо към Америка и впоследствие към Австралия. За Щатите почти си бях уредил нещата да пътувам, да живея в Ню Йорк, пратиха ми условията, уговорих се с тяхната федерация. Бях абсолютно готов да пътувам за САЩ, но в последния момент на едно състезание в Сиатъл, на Игрите на добрата воля, се видях с австралийския отбор, с треньора на австралийците. Те пък имали идея да правят силен отбор от чужденци. И тогава се заговорихме с техния треньор дали имам желание да отида там. Бях сред състезателите, на които се бяха спрели да взимат. Тогава въобще не знаех кой ще ходи, с останалите заминахме заедно след това. Така се договорихме с тях, а преди това бях ходил в Австралия, много ми хареса като държава. А и там получаваме поданство след две години и вече можем да се състезаваме от тяхна страна, а в Щатите от пет до седем години трябва да чакам, за да получа гражданство. Просто тези неща надделяха и затова тръгнах към Австралия. 1990 ми беше най-силната година като цяло, бях и световен, и европейски шампион, бях и най-добър в света в щангите, определен от международната федерация. В България станах „Спортист на годината“ със световни рекорди. Взех абсолютно всичко и накрая на годината награда - една торта и довиждане! Един вид подигравка! Завоювал си всички тези титли и все пак би трябвало нещо финансово да получиш, както години наред за „Спортист на годината“ получаваха коли и какво ли не, което е правилно. Но тогава беше такава година и реших, че трябва да се вземат мерки, тъй като няма да съм силен още 20 години.

- Твърди се, че тази торта е поводът окончателно да кажеш „баста“ на нещата, ако си имал някакви колебания…
- Да, абсолютно, да! Това вече беше окончателното решение.

- Как те приеха в Австралия?
- В Австралия беше голям бум, като отидохме аз, Севдалин Маринов, Кирил Кунев, Благой Благоев и Нико Влад по едно и също време, кацнахме на аерогарата в Мелбърн. Бяха направили една импровизирана сцена за пресконференция за посрещане на спортисти на световно ниво. Беше страшно голям бум. Оттам дойдоха и много спонсори да подпомогнат федерацията и го развиха за няколко години този спорт много добре. Взеха доста медали, а от това спечели тяхната федерация и тяхната държава. Аз не мога да се оплача от тях, абсолютно всичко беше перфектно.

- Защо се твърди, че си започнал в склад за строителни материали паралелна работа?
- Не, в склад не съм работил. За да почна да работя във фабриката за хранителни добавки, която след това представлявах в България…

- Това беше генералният спонсор на щангите на Австралия.
- Точно така. Там започнах. Докато не получим поданство, ние няма как да се състезаваме на международно ниво. На местно ниво – да, но не и на международно. И все пак по някакъв начин трябва да си изкарваме пари. Федерацията подпомага, но правилата са такива, че след като не участваш на международни състезания, не могат да ти дадат по-голяма заплата. Поддържат те до някаква степен, но не чак толкова много. Тогава трябваше да работим и след година и седем месеца получихме поданство. Вече мислехме професионално. Има и такива моменти в живота, но това не е страшно. Нека да видим малко и другата страна.

- Кажи за любопитните, куриозните моменти, които са се запечатали в теб.
- От начало много моменти се запечатаха, тъй като тази страна е съвсем различна от България и въобще от Европа. Техните правила на живот са други. Много ме учудваше, че трябва да живеем по този начин, но трябваше да свикнем с тези правила. Примерно оставяме тревата в градинката пред къщата да порасне малко повече, идват от общината и искат да ни глобяват. Защо тревата е висока? Викаме, че защото искаме висока тревичка. Те казват – няма как, тук си има правила, ако искаш висока трева, отиди в гората. Има много такива странни неща. Не сме свикнали с този начин на живот, но полека-лека ни вкараха в релси.

- Идваш от соц лагера, трябва да използваш кредитни карти…
- Да, това ми се видя много хубаво в началото. След това дойдоха едни баснословни сметки. Това трябва да се връща? Ами, трябва, да. Неща, които преди не са ни били познати в България.

- Колко време титрябваше, за да стъпиш на крака в Австралия?
- Докато почнахме да участваме за тях на международни състезания. Дотогава някак си бяхме затворени в тази държава. Преди това не сме имали такъв начин на живот, пътувахме всеки месец на състезание в чужбина, а тогава бяхме на едно място, капсулирани. Наистина ни беше малко тежко в тази ситуация. Отначало ни налегна някаква носталгия. До първото излизане беше малко кошмарно напрежение, но след като един път излязохме и се върнахме, видяхме, че не е толкова страшно и си продължихме живота, както беше преди.

- Да поговорим за една мръсна работа, както някои хора наричат, политиката. Ти беше един мандат столичен общински съветник от квотата на ССД на Софиянски, по-късно се отделихте с твои колеги в „Демократи за София“. Разкажи за този период.
- Беше много интересно предизвикателство за мен. Имах покана да участвам в управлението на София като общински съветник и моето участие може да бъде в отдел „Спорт“, все пак от това разбирам и това мога. Съгласих се да вляза, тъй като ми е интересно. Исках да направим все повече и повече неща за спорта в София. Но вече като влязох се сблъсках с много перипетии, много проблеми и с много интереси. Може да искам да направя много неща за София, но не зависи само от мен, а от 61 човека, които са вътре и трябва да гласуват „за“ нещо - примерно спортни площадки, но всеки дърпа чергата към себе си. Едни искат повече да асфалтират пътища, други искат инвестиции в друга посока и т. н. Така че дори и хора, които сме в една група, не винаги са съгласни с това, което ти предлагаш. Но мога да кажа, че направихме доста хубави неща. В моя квартал направихме спортни площадки, а тогава децата нямаше къде да играят. Но беше голям проблем, голяма борба, докато победя, за да направим няколко площадки в София. Но стана това нещо, така че съм бил полезен в тази насока. Бях председател на Спортната комисия в общината. На много клубове помогнах, приятели от спортни клубове, като чуха, че съм там, идваха. Помагал съм с удоволствие и с възможностите, които имам като бюджет. Много интересна сфера, може да се помогне много. До някаква степен можеш да направиш това, което си замислил, но наистина съпротивленията са страшно големи, защото всеки си има свои интереси и дърпа към себе си чергата. Добре беше и съм доволен.

- Имаше идея и инвестиционен план за мащабен спортен комплекс в столичния квартал „Хиподрума“, но така и не успя да го реализираш – защо? Кой ти попречи?
- Попречиха ми журналистите първо. След като се чу, че искам да направя този спортен комплекс на „Хиподрума“, където до ден-днешен е занемарено и си бият инжекции, щуротии и какво ли не се прави там… Съответно бях и общински съветник и много по-лесно ще стане за мен, след като имам вътрешни контакти и тежест, аз излязох с името си. Нищо лошо нямаше в това, можеше да го направя и с подставено лице – никакъв проблем, но мислех, че след като излезеш с името си, аз съм в този бранш, искам да направя нещо хубаво и то ще се види. Но тогава ваши колеги ме поканиха на интервю и ме нападнаха директно как може с твоето влияние да искаш да правиш това-онова? Викам – какво лошо има? Аз съм спортист и правя спортен комплекс. И да имам влияние – какво? Ако бях тръгнал със „скрит“ човек… Няма оправия! Тогава се вдигна малко шум. Бойко Борисов беше кмет, отидох при него на разговор. Той вика – дай да успокоим топката, по-нататък ще го направим, да не правим излишни проблеми на общината. И аз успокоих нещата и ги оставих. Така че заради това, че тръгнах със сърцето си, е голям проблем. Трябва да работим по другия начин – с подставени лица. Явно манталитетът ни е такъв.

- Искаше да се кандидатираш за кмет на родния си Харманли, но австралийският паспорт е пречка, така ли?
- Да, така беше преди няколко години, но след това промениха закона и вече може да се кандидатираш. Тогава като че ли имах много голямо желание и напъвах доста, но сега като виждам какво става, това желание ми отмина.

- Като човек от Харманли познаваш ли се лично с Христо Стоичков, който тръгна към големия футбол именно от родния ти град?
- Да, познаваме се с него много добре. Когато се видим на разни мероприятия, си говорим. Да, познаваме се със Стоичков.

- Доколко е истина твърдението, че само ти в националния отбор си побеждавал прословутото овчарско куче на Иван Абаджиев? Твърди се, че той обещавал ден почивка на този, който победи на борба кучето.
- Да, имаше такова нещо. При него борбата за почивка беше страшно голяма, правехме го само на Нова година. Почивахме на 31-ви, 1-ви и 2-ри и на 3-ти сме пак на лагер. Така че един-два дни почивка за нас е много! Той беше любител на кучета и беше казал, че който „победи моята овчарка, взима почивка“. Бием се, той го пуска срещу мен и ако нещо ме захапе или се откажа, значи не побеждавам. Сблъсъкът беше пред залата. Правехме си тези неща – хваща с една верижка кучето, почва да я насъсква, тя почва да реве, пощурява, аз си увивам един дунапрен на ръката, защото тя се хвърля да захапва. Няма как, с голи ръце не можеш да се биеш! Тя захапва дунапрена, аз почвам да удрям с ръце, с крака и тя почва да квичи по някое време, демек съм я победил.

- А някой друг имаше ли смелост да опита?
- Нямам спомени друг да е пробвал, аз съм единственият. След това искаше да ми пусне и другото по-голямо куче – санбернар, но с него не исках, защото беше 107 кг, беше по-тежко от мен. Вече щеше да ме събори, но с овчарката ставаше.

- Разкажи нещо за семейството ти – за 22-годишния ти син Стивън, за 19-годишната ти дъщеря Габриел. Разпилели ли сте се по света, виждате ли се?
- Те са все още тук, около мен са. Синът ми Стивън учи в Техническия университет трета година. Щерката Габи тази година завърши и ще учи в Лесотехническия университет. Добри деца, послушни деца. Доволен съм от тях много, така че всичко си е нормално.

- Как си почиваш, имаш ли хоби? Къде се чувстваш най-спокоен и в мир със себе си?
- Сред природата. Гледам да избягам там през почивните дни или когато мога. Дали в планината или сега на море за два-три дни през седмицата, когато няма много навалица. По принцип нямам много време. С новия бизнес съм страшно зает, защото искам да го развия максимално. Взима ми много време и напрежение, но като искаш намираш време. След като децата са добре, и аз съм добре. Правя така, че да имам време да почивам.

- Караш мотор – не е ли малко екстремно?
- Екстремно е, имал съм доста неприятни моменти с мотори.

- Сигурно повече контузи, отколкото с щангите…
- Да, имал съм една тежка катастрофа с големия ми мотор. Но живи и здрави, оживяхме. Не беше моя вината. Отнеха ми предимството и се получи челен удар с над 100 км/ч. Беше преди шест-седем години. Както докторите казват – хубаво, че не се спрях в колата. Направих голям полет и това ме е спасило да нямам някакви тежки увреждания. Нямах никакви счупвания, само леки цепвания на лакътя, но това не е нищо. Отивам в „Пирогов“ да ми шият лакътя и сестрата ме пита какво е станало? Казвам, че е катастрофа с мотор. Вика – ох, донорчето ми, пази се! Каза ми, че имам здрава структура и трудно мога да имам тежки увреждания . Но при по-слабите манекени при тях е нещо страшно - не можем да го съберем при такива катастрофи… Така че имал съм изпълнения с моторите, но сега се пазя максимално.

- Сега си мобилен на протестите.
- Абсолютно съм мобилен и няма задръствания за мен.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+