Предаването „Код Спорт“ продължава златната си серия от интервюта с олимпийски шампиони в  годината на игрите в Токио, които миналото лято бяха отложени с 12 месеца. Поредната среща е с Валентин Райчев - един от уникалните случаи с българска марка в световната борба. На олимпиадата в Москва той триумфира с титла в категория до 74 кг на свободния стил без до този момент да е бил републикански първенец.

- Казваме добре дошъл на тепиха на „Код Спорт“ на олимпийския шампион от Москва в кат. до 74 кг в свободната борба Валентин Райчев! Преминахте ли през схватката с COVID-19 или не му давате шанс да се доближи до вас този така опасен и коварен съперник?
- Смятам, че го преборих този вирус още миналата година преди да ни затворят. Тогава все още никой не знаеше какви са симптомите и как трябва да го изкара. По принцип го карах на крак.

- Още в първия кръг го срещнахте.
- Да, в първия кръг.

- В момента сте ген. секретар на БФ Борба. Кажете ни нещо от кухнята с конкретика – как наистина се отразява пандемията на елитния ни спорт?
- Тази пандемия доста затрудни като цяло функционирането и дейността на федерацията, подготовката на всички гарнитури на националния отбор, прекроихме календара, бяхме в очакване дали ще се случи едно състезание, дали няма, поредни отлагания. Нагаждахме местата за подготовка, къде все пак да бъдат изолирани спортистите, спазвайки всички епидемиологични мерки, спуснати от правителството. Доста трудности изпитваме все още. Най-много тежеше неизвестността.

- Въпреки всичко, борбата последна закри годината с елитно състезание – Световната купа в Белград през декември. Какво показа часовникът за нашите национали в трите стила?
- Очаквахме да бъде световно първенство, но в последствие се промени на Световна купа. Имаше награден фонд за всички категории. Показа моментното ни състояние на трите стила. Не бяхме на 100% готови, имайки предвид, че наближаваше Коледа, Нова година. Пандемията и тази неизвестност ни лишиха от някои схватки, които можеше и да спечелим.

- Но имаме и добра новина – извадихме нов коз от ръкава – Юлияна Янева. Очаквахте ли го?
- Очаквах от нея представяне, въпреки че беше в тази неолимпийска категория. Радостното е, че тя отново се върна в борбата, тъй като беше решила да сложи край на състезателната си кариера. Но се върна и то с фанфари!

- Десетилетия наред България беше сред най-големите в световната борба, конкурирайки се с държави от топ 10 въобще в спорта, най-великите страни в генералното класиране по нации на олимпийски игри. Имам предвид СССР, САЩ, Япония, Китай, Германия, Южна Корея, Франция… Познавате добре, както онова време, така и настоящето, когато трудно попадаме на картата на медалите. Кажете нещо по темата – как гледат на нас в голямото борцово войнство днес?
- Този въпрос последните години стои на дневен ред. В смисъл, че все още сме на картата на борбата, особено в женското направление. Тече спад откъм кадри, които идват отдолу. И демографската криза, и всички промени, които настъпват не само в нашата страна, а и в целия свят, просто се търси начин на препитание, докато нашият спорт е труден, гладиаторски и трудно се оцелява.

- Има ли реално потенциал родната борба за отличия на игрите в Токио? Какво очаквате като оптимистичен вариант?
- Преди всичко трябва да преминем през двата кръга на квалификациите – европейската в Будапеща и след това световната, на която сме домакини. Никога не ме е напускало оптимистичното чувство и вярвам, че можем да постигнем още около шест квоти. Сега имаме една, но е напълно реално и е във възможностите ни да вземем и в трите стила по две. Това е моето оптимистично заключение.

- Преди да заемете поста на ген. секретар бяхте старши треньор на националите в свободния стил – къде е по-трудно и по-ветровито?
- Различно е да си национален треньор, а след това ген. секретар. Мисля, че отговорността е една и съща. Разликата е, че като национален треньор отговаряш за отбор от състезатели, а тук отговаряш за цялото развитие на борбата в България.

- Има ли шанс свободната борба да се върне на пътя на успеха? Световната купа какво показа – два бронзови медала в нашия актив?
- Ще повторя думите на треньора Валентин Ангелов  -има светлина в свободната борба с натурализирането на няколко състезатели от руски и чеченски произход. Вече се адаптират към нашите условия, трябва повече опит, повече състезания, да трупат повече рутина, за да могат да бъдат сред най-добрите в Европа.

- Работихте един олимпийски цикъл в националния отбор на Франция в миналото – в началото на 90-те години. Тогава „петлите“ взеха два медала от олимпиада. Разкажете за този период, как се чувствахте там?
- Период, в който бях щастливо поканен от френската федерация да помагам към техния национален отбор. Тогава времената бяха такива, че максималният ми престой можеше да бъде три месеца, за да мога да извадя виза. Прибирах се тук, след това отивах за три месеца. Общо взето до барселонската олимпиада бях на тяхно разположение. Имах възможност да работя с всички нива. Когато не бях ангажиран с националния отбор, провеждах стажове в градове с отбори от всички възрасти. Наистина съм доволен, че дадоха резултат тези стажове. 1991 г. в Щутгарт два бронзови медала в свободната борба, преди това един бронзов медал от световно първенство до 82 кг. Аз лично съм много доволен, още повече че този период се случи в прехода, когато българският спорт тръгна в обратна посока.

- Може ли да се каже, че французите вече имат повече клубове от нас?
- Може да се каже, да. В момента имат повече картотекирани състезатели от нас, а тогава бяха по-малко. Ние имахме около 47-48 хиляди в онези години, докато сега са около 3500.

- Известен период бяхте и в малкия или средния бизнес, но се върнахте в спорта. Авантюра ли беше това или не?
- Абсолютна авантюра! Прибирайки се от Франция, трябваше да се започне някаква работа, да се изкарват някакви пари. С колеги от борбата се захванахме с малък бизнес, тогава всички се занимаваха с търговия. Решихме защо и ние да не опитаме! После построихме една бензиностанция. Всичко беше много преходно, с еуфория. Помагахме си взаимно с колеги, които също бяха в този бизнес. Накрая дойдоха големите вериги и ние фалирахме.

- Да ви върна към вашата кариера – вярно ли, че първото ви състезание в борбата е с фалшива картотека?
- Да, така е, нямах право, бях мъничък. Тогава не се правеха списъци, а се даваше кръщелно свидетелство преди кантара. Треньорът намери едно фалшиво, с една година по-голямо от мен и с това кръщелно участвах. Бях 11-годишен. В Раднево станах седми на първото ми състезание.

- Футболът ли е първата ви спортна любов? Апропо – синът ви игра над 100 мача в „А“ група, но доколкото знам контузии спряха кариерата му.
- Да, отраснал съм в такава махала. В градинката „Три кладенци“, където живеех в „Коньовица“, играехме всеки ден футбол. Обичахме да играем с топката. Синът ми има четири официални гола и над 100 мача в „А“ група, но за жалост контузиите го спряха.

- Да поговорим за големия ви триумф на олимпиадата в Москва през 1980 г. Първо за сензацията на сензациите – спортист, който не е ставал шампион на своята страна, ликува със злато на игрите! Толкова силна ли е била родната борба по това време?
- Наистина беше доста силна, конкуренцията в отделните категории също. На лагер с националния отбор се качваха по четири човека от категория и там се правеше селекцията за участие. Във въпросната година зимният турнир не се водеше като републиканско първенство. Първо беше десетте най-добри, а след това беше турнир за купите и наградите на ЦК на Комсомола. Станах първи на това състезание, а след това и шампион на турнира „Дан Колов“. Критериите бяха, който стане първенец на двете надпревари, участва на европейското. Но тогава треньорското ръководство счете, че ми е рано да участвам и реши да опита със за момента по-опитния Александър Нанев, който вече имаше медал от световно първенство. Много емоционално понесох неучастието ми, тъй като бях готов и поисках обяснение от треньорите, ревейки. Казаха, че това е решението, да продължавам и ще мислим за напред. Може би е било за хубаво. След това ми дадоха шанс за олимпиадата.

- Разкажете за самото състезание – осем срещи до златото! Това също е уникален случай! Имате и пет схватки по 9 минути в деня на триумфа.
- Така беше. Изключително тежко състезание, но връщайки се сега към дните на олимпиадата, наистина бях много подготвен, за да изкарам тези пет срещи. Тогава правилата бяха такива, че докосвайки медалите, с тези наказателни точки, които трупаш, по начина по който побеждаваш противниците, се образуваше една финална четворка. Оказа се, че трябва да играя последователно с всеки един от тях, влизайки с най-много наказателни точки. Това означава, че дори и да завършех наравно във финала с монголеца, ставах втори. Просто ми трябваше победа. Много тежко състезание, особено след срещата с индиеца…

- В борбата говорят за екстравагантен случай с индиеца, който бил намазан и е минал под радара на съдиите.
- Така е, просто за мен специално беше непознат шампион от Азиатските игри. Нямахме допир с техния стил на борба. Беше едно влизане-излизане, отгоре-отдолу, но успях, мисля с 9:6 точки. Излизайки от срещата, казах на треньорите, че съм дотук! Излезе ми душата отвсякъде! Но докторът и масажистът ме свестиха.

- И идва Павел Пинигин – абсолютен фаворит и любимец на публиката в Москва…
- Световен и олимпийски шампион в по-долната категория. Това беше тактиката на руския отбор, качвайки го в по-горната категория. Имаха идеята от 10 категории да направят 10 титли. Треньор на националния отбор на СССР бе Юрий Шахмурадов. Но не им излязоха точни сметките. Пинигин ми поведе с 2:0, но си казах, че няма какво да губя. Използвах си раменното хвърляне в една ситуация – хватка от класическия стил. Стара травма ме подтикна да се науча да хвърлям. Оттам прихванах и си виках наум „дръж“.

- После идва финалът с Даваажав от Монголия - шест секунди до сирената губите…
-  Малко предистория – срещнах го Даваажав на турнира в Германия. Бяха ни изпратили в категории, за които трябва да се реши кой да участва. Обикновено критериите бяха да ни пратят на международен турнир, за да се види кой ще се сбори по-добре с чуждестранните борци. В Германия станах първи, побеждавайки Даваажав. Водех го по точки и го изгониха за пасивна борба. Имах едни гърди предимство пред него, но пък отзад ми тежеше раницата с умората от предишните схватки с европейския шампион Карабин и другите. До последно беше 5:5 в схватката с по две предупреждения. Отначало ме поведе монголецът с 3:0, изравних за 3:3, с предупрежденията стана 5:5. Ако ни изгонеха и двамата, монголецът ставаше шампион, а монголската борба нямаше шампион от много години. Мина ми мисълта – дотук я докарах, трябва да го направя…

- Погледнахте ли часовника?
- Погледнах го, разбира се. Знаехме интуитивно колко време остава. С едно гмуркане, въпреки че бяхме доста изпотени, успях да мина зад съперника и паднах на колене с вдигнати ръце.

- През 1981 г. печелите сребро от световно и от европейско – можеше ли да сте „златен“? Реално ли това беше максимумът за вас тогава?
- На европейското загубих с една точка, а на световното мисля, че това ми беше максимумът. Тогава германец стана световен шампион, загубих с 4:8. Не успях с едно хвърляне, което може би щеше да ми реши срещата.

- Бойкотът на бившите социалистически страни, без Румъния, доколко повлия на кариерата ви? Как ви се отрази?
- Това предвеща моето приключване с активния спорт, т.е. с националния отбор.

- Чакахте ли Лос Анджелис?
- Чакахме го, бяхме на лагер в спортната база в Петрич и ни съобщиха, че няма да има олимпиада за нас. Казаха, че ще има някакво състезание след това. Веднага променихме тренировката от тепиха и излязохме да играем футбол. Тогава имаше много силен български отбор.

- Как България успяваше да побеждава и да печели дори и отборно класиране срещу страни с огромен потенциал в борбата – СССР, САЩ, Турция, Япония и например Иран, който има над 5 милиона картотекирани борци? Не е ли илюзия днес да искаме да ни се случва нещо подобно, да побеждаваме дори представителите на тези страни?
- Илюзия е може би, защото по-малко си вярваме и искаме да побеждаваме. Промени се много методиката, промениха се правилата, стратегията и начинът на подготовка. Но това не омаловажава желанието на всеки един да се стреми и да гони титли. Побеждавахме ги, защото системата беше стройна. Участвайки на голямо състезание, си виждаш противниците, водехме си дневници със силни и слаби страни, откъде може да се победи, къде може да му се приложи техника.

- Вие сте левскар, а генералният спонсор на федерацията Гриша Ганчев е собственик на футболния ЦСКА – влияе ли това на работата ви?
- По никакъв начин. С г-н Ганчев се познаваме от много години, още повече че бях в неговия състав, когато беше президент на БФ Борба в ранните години след промените. За клубно пристрастие едва ли може да се говори, тъй като тези дружества вече не фигурират, сега са клубове. Съвсем различна система.

- Навремето имаше ли битка на генералите от МВР и МО при определянето на съставите в борбата за големи първенства? Имаше ли лобита, влияния, натиск?
- Да, имаше. По принцип треньорите бяха под този натиск най-вече. Аз го почувствах в последното преборване преди олимпиадата на базата в Тетевен. Бяха обявили на кои категории ще има преборване. Идвайки на тренировката, видях и двамата генерали на ЦСКА и на МВР да си говорят. Викам: „Ясно, работата е сериозна!“

- Много ли са интригите в най-успешния ни спорт, като се има предвид, че имаме десетки шампиони, всеки един с голямо его? Как се оправяте в тази обстановка?
- Залата – мястото, от което сме излезли всички, е обединяващото. Оправяме се. Да, има някои с по-голямо его, но в интерес на общата ни работа балансираме.

- В личен план споделете нещо за семейството - как почивате, имате ли любимо занимание? Какво още иска от живота Валентин Райчев?
- Валентин Райчев иска спокойствие и здраве най-вече. Семейството е добре, сега сме разделени заради пандемията, тъй като дъщеря ми е в Лондон и заради мерките не може да се видим. Валентин Райчев иска да ходи за риба, когато е възможно, но не му стига времето.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+