ВИЖТЕ СТРАНИЦАТА НИ БУКМЕЙКЪР ТУК!

Днес, 14 февруари, заслужилият треньор по бокс Димитър Мутафов навършва достолепните 88 години. Бате Митко, както го наричат поколения негови възпитаници е истинско спортно и природно чудо. С визия на младеж и дух на победител, той и сега всеки ден е неотлъчна край ринга и раздава богатия си опит на младите. Негови състезатели са носители на всички видове медали, които спорта познава. Треньорите на националния отбор по бокс за щастливи, когато той е техен заместник. С името му е свързано и създаването на единствения в Европа лицензиран селски боксов клуб „Априлец“ в ямболското село Бояджик.

WINBET – завишени коефициенти за топ спортни събития (18+)

- Господин Мутафов, роден сте в село Факия на турската граница. Какво от вашето детство си спомняте?
- Граничната застава, училището, където ни преподаваха вероучение. Нямахме тетрадки, а табли върху , които пишехме и триехме. Излизаше по-евтино, а бяхме много бедни. После започна войната. В селото имаше един кръчмар с двуетажна къща и радио. Цялото село се събираше около него, за да чуе какво се случва на фронта. Един септемврийски ден на 1944 година, беше прекрасно време, жените бяха на реката. Отглеждаха коноп, от който правеха черги и платна. Около обяд започна стрелба. Жените въобще не обърнаха внимание, но ние хлапетата хукнахме към центъра на селото. Там имаше ресторант, в който се хранеха граничните офицери. Изведнъж се появиха мъже във униформа на моряци и стреляха срещу тях. Разбягахме се, прескачайки плетища и огради. После казаха, че убили един двама. Тогава не го разбирах, но явно на този ден социализмът превзе селото, а семейството ни трябваше да напусне Факия.

- Защо? С какво ви е заплашвала новата власт?
- Дядо ми имаше мелница, единствената в целия район. В нея всеки ден идваха едри мъже с коли, теглени от биволи. Докато чакаха да смелят зърното, ядяха сланина , пиеха вино „алжирка“ и много си помагаха. Новата власт след 9 септември 1944 година конфискува мелницата, прибраха нивите, а дядо попадна в затвора. Мен решиха да ме спасят в Ямбол, където живееше леля ми и съпругът й офицер. Бях в седми клас, а годината 1948. После дойдоха и родителите ми. От богати изведнъж станахме бедни.

- Кога за първи път видяхте боксови ръкавици?
- В гимназията. Бях в осми клас и много деца се записахме да тренираме. Имаше само един салон, в който вдигаха щанги, бореха се, а ние играеха бокс. Някои от приятелите ми, още след първите по тежки удари, се отказаха от спорта, започваха да пушат и бягат от училище. Бях примерен ученик от средна класа. Треньорите Бойканов и Ташакманов ме включиха направо в мъжкия отбор.

-Хареса ли ви това, което е трябвало да правите като боксьор?
-Хареса ми и още ми харесва. Бях пъргав и жилав. Отборът ни „.Николай Лъсков“ Ямбол бе в Б група. Първата ни среща бе с много силния отбор на „Локомотив“ Пловдив. Салонът бе препълнен, по прозорците се бяха накачили много хора. Бих се на 51 килограма и победих. Но тогава в Ямбол нямаше кой да ни води по състезания. Не ходихме на републикански първенства, двубоите бяха епизодични. През деня по десет часа работих в керамичната фабрика, а после тренирах. Беше невъзможно да направя нещо голямо. Докато следвах в София, ме приеха в „Академик“. Но вече беше късно за някаква успешна кариера.

- А може би сте имали потенциал да станете голям боксьор?
- За голям не мога да кажа, но имах голям мерак. На приемния изпит за ВИФ бях толкова енергичен, че академик Жечев ме попита дали не съм вземал допинг. За три години в „Академик“ стигнах до трето място на републиканското първенство. . По едно време биех всички в категорията ни, но не ме взеха на европейското в Берлин. Предпочетоха друг, който вече бях побеждавал. Пренебрегнаха ме. Но тогава в националния отбор имаше доста млади момчета с опит и трудно можех да ги изместя. Някои от тях станаха сериозни боксьори.

- А вие?
- Имах чувството, че мога да възпитавам деца, да ги правя боксьори и мъже. Върнах се в Ямбол и ме назначиха за треньор. Нямаше обаче къде да тренираме, боксови ръкавици и боксьори. Имах само назначение и заплата. Осемдесет лева. Оказа се, че в „Академик“ като студент съм получавал повече. Бях играещ треньор . После това бе забранено. И правилно. Защото не можеш да се караш на състезателя, че е загубил, ако предния ден и теб са те били. Направихме си ринг на открито. Там тренирахме. Една лелка ни правеше чай, а един от колегите ми носеше от време на време гюм с боза. Бяхме доволни.

- Днес сте не само доайен, а и най дълголетният действащ треньор по бокс в България. Безспорна легенда! Но тогава, когато сте правили първите стъпки, едва ли сте мислили за подобно бъдеще. Какви бяха амбициите ви?
- Започнахме да градим отбор. Тренировките ни станаха далеч по-сериозни. Тръгнахме на големи състезания и започнахме да побеждаваме. За нас се заговори. Обърнаха ни внимание. Знаех, че ще ни признаят, никога не съм се съмнявал в това. Излъчихме първите шампиони. Влязохме в А група. Започна да се говори за ямболската школа. Няколко от нашите намериха място в националния отбор. Христо Господинов бе първият, който попадна сред най-добрите в страната. Стефан Аврамов отиде не европейското в Мадрид. Живко Джурелов, в тежка категория, стана балкански шампион. На спартакиадата станахме първи. Имахме четирима шампиони от висок ранг. Ямбол бе признат за боксов център. Малко ми поръкопляскаха и толкова. През годините организирахме тридесет международни турнира. Идваха състезатели от много страни. Няма друг български град, в който два пъти да е гостувал трикратния олимпийски шампион, унгарецът Ласло Пап. За турнира „Странджата“ той дойде като треньор. А като състезател на нашия ринг се качи трикратният олимпийски шампион кубинецът Теофило Стивънсън.

- Какви хора бяха тези големи спортисти?
- Най-много се тачихме с кубинеца. Беше осемнадесет годишен, когато го видях за първи път на турнира „Дружба“ Тежка категория, а изглеждаше слаб. На ринга обаче ги отказваше бързо един след друг. Нокаутира един германец така, че падна напред. Друг такъв случай не съм виждал . Със Стивънсън се виждахме два пъти в Куба и на олимпиадата в Москва. Беше много сърдечен. Американците даваха много милиони да се срещне с Касиус Клей, но партийното ръководство на Куба не разреши. В социалистическите страни професионалния бокс тогава бе официално забранен. Изключение направиха за Ласло Пап.

- Казват, че всички национални треньори по бокс са искали вие да сте им помощник? Не пожелахте ли вие да сте старшия?
- Не съм имал такива амбиции. Старши треньорът трябва да има политическа биография и да е добър организатор.

- За 57 години в бокса сте открили много таланти. Познавате ли кой ще стане добър спортист, като го видите на улицата например?
- Не е изключено. Походката също подсказва. Много важно е, щом видиш момчето да усетиш дали става. Ако не, да не си губиш времето с него.

- Кой считате за най-голям свой успех като треньор?
- През 1988 година ме взеха на лагера като заместник треньор на националния отбор за олимпиадата в Сеул. В категория 48 килограма конкуренти бяха Красимир Чолаков и Ивайло Маринов. Чолаков бе от ЦСКА, генералите го подкрепяха и везните клоняха към него. При подготовката в Германия ми възложиха да тренирам Маринов. На контролите той победи Чолаков и беще предпочетен. Месец преди олимпиадата определиха състава, който ще пътува. И аз бях включен. Много се зарадвах. Дадоха ми анцуг, чанта костюм, всички атрубути, които се полагат на членовете на олимпийската делегация. 5-6 дни преди да заминем обаче, при мен дойде шефът на милиционерите, които щяха да пътуват с делегацията. Погледна ме сериозно. Имало сигнал, че Ивайло ще бяга от България, така че той като шеф на охранителите трябва да замине да го пази. Така че аз оставам. Щом е за бокса, отвърнах, добре. А и не бях само аз пренебрегнатият. Още един мой колега бе спрян и на мястото му замина милиционер. Т. е. две ченгета станаха треньори , а двама треньори изгоряхме.

- Как реагира на това самият Ивайло Маринов?
- Беше му неудобно, но какво да направи. Щом е за бокса….Той беше страхотен. Сутрин само да го бутна и скачаше за тренировка. Реакция на боксьор. Не напразно БФБ го обяви за най-добрия български боксьор за всички времена.

- В Сеул той стана олимпийски шампион. Каква награда получихте като негов треньор?
- Премиите бяха определени предварително. Знаеше се точно сума, която ще получа , ако възпитаникът ми вземе златен медал. Цялото ми семейство: съпругата, синовете, майка ми, гледахме срещите по телевизията. Вече разпределих на кой какво ще купя от премията. И понеже ни бяха обещали долари, подаръците щяха да бъдат от „Кореком“ . Маринов стигна до полуфинала. Парите започват да идват. Накрая на финала победи един американец и… Парите идват. Споделих с колегата си Петър Лесов радостната вест, но той ме попари: Май клонът се е счупил, много се накачиха на него - каза ми. - Така и стана, дадоха ни по хиляда лева и толкова. Няма долари, няма Кореком.

- Видяхте ли се после с Ивайло Маринов?
- Да, посрещнах го и веднага го доведох в Ямбол. А той ми разказа, че в Сеул непрекъснато заплашвал ченгето, че ще избяга. Той бил толкова уплашен, че му прилошало. Започнал да се моли: Не го прави, имам семейство. Това беше моето отмъщение заради теб, каза ми. Ивайло е най-големият ми успех като треньор. Готвил съм и Светлин Русинов в тежка категория. Той стана световен, европейски и трети на олимпиадата в Барселона.

- Как се почувствахте преди 25 години, когато ви пенсионираха. При това доста безцеремонно.
- Бях на 62. В силата си и още съм.

- Какво ви казаха?
- Извика ме шефът на бокса в града, мой състезател, после треньор и ми съобщи: Вече си стар, нямаме пари за заплатата ти, от утре си пенсионер. Беше като лош сън. На това момче му бях помогнал за образованието, осигурих му апартамент, а аз от държавата не съм взел и керемидка. Бях много обиден, не можех да си представя живота си без бокса.

- Сигурно това е бил най-трудният ви период?
- Така беше ден- два. Но бързо се съвзех. Предложих да направим школа по бокс в родното село на жена ми Бояджик. Той е прочуто с факта, че там е роден бащата на създателя на компютъра Джон Атанасов. Бил е бебе, когато са го отвели в Америка. Големият откривател идва в селото два пъти.

- Как започнахте?
- Направихме в читалището едно състезание за реклама. Директорът на училището ни предостави една стая. Построихме ринг. Децата дойдоха веднага. Кръстих клуба „Априлец“. Един руснак ме попита дали не е на априлския пленум на БКП. Казах му, че е на клането извършено в село Бояджик през турското робство. Загинали са хиляди. Било е през април. „Априлец“ и днес е единствения лицензиран селски клуб в Европа.

- В Бояджик пак създавате поредните големи шампиони. Как открихте Даниел Асенов, спечелил си прозвището Тайсъна?
- Преди това, в училището село Кукорево, намерих големия му брат Катин. Той доведе Даниел, беше на 12-13 години. След него в тренировките се включи и третия брат Боян. На Даниел от пръв поглед му личеше, че е боксьор. Преди да съм му показал някои неща , той вече ги правеше. Той стана шест пъти европейски шампион. Участва в три олимпиади, едната детска. И другите двама братя влязоха в националния отбор. Постигнаха не лоши успехи. Станаха втори и трети в Европа. Трима братя в националния отбор, при това с добри постижения, няма такъв друг случай в историята на родния бокс.

- Какво прави сега Тайсъна. Приключи ли с кариерата си?
- Той вече е на 26 години. Ожени се, построи си къща. Роди му се дете. Боксът го направи любимец на цяла България. Стана личност. Хората обичат шампионите.

- Чувате ли се често. Ще ходи ли на Олимпиада?
- Няма. Карат го да свали килограми, а той не иска. Не е тренирал. Даниел имаше голям потенциал, чакаше го голямо бъдеще, но жалко. Някой има вина той да се откаже. Последно ми каза, че учи трета години в институт за агроном и че мисли да се пробва в професионалния бокс. Братята му също се отказаха без време, защото не получават заслуженото за труда, който хвърлят. Не може да се живее с 600 лева в София.

- Около вас е пълно с деца, които искат да последват Даниел. Виждате ли неговия заместник между тях?
- Трудно се издирват такива таланти в днешно време. Улицата предлага много по- приятни неща от спорта.

- Какво ви даде и отнеха годините в бокса?
- Всичко има. Мешана работа: радост, разочарование, обида, признание, станах „заслужил треньор“, обявиха ме за почетен гражданин на община „Тунджа“. Аз съм вярвящ човек. Благодарен съм на хората, които са ме уважавали и помагали. Благодаря на Господ, че ме държи толкова години на този свят. Изтривам разочарованието, хвърлям го и започвам отново. Не завиждам на никого, радвам се на моите момчета. Между тях има шеф на полицията, лекари…, но те си остават моят отбор, а аз за тях съм треньорът им - Бате Митко. Тренирал съм бащата, после дойде синът, сега внукът. Но за всички съм Бате Митко.

- Какво бихте казали за братята Пулеви?
- Те са големи: и като мъже, и като спортисти, и като приятели, и като шампиони от световна класа., патриоти, каквито сега липсват. Пример. Навъдиха се много момчета, които искат да са като тях. И при мен ги има.

- Кой според вас е най-големият в бокса?
- Касиус Клей.
Исак ГОЗЕС