Баскетболистът на Левски Лукойл Калоян Иванов е един от най-добрите в този спорт у нас за последните над 10 години. Двамата с брат си Деян бяха сред лидерите на националния отбор доста години, а през кариерата си играха в едни от най-добрите европейски първенства. Калоян Иванов е вкарвал кошове в Испания, Украйна, Италия и Турция. 

Често в миналото братята се забъркваха в скандали, като например изгонването на Калоян от националния от Пини Гершон, а Деян в знак на съпричастност сам си тръгна. Имаше скандал и с журналистката Миляна Велева, както и отказване от националния отбор с думите: "Изкараха ни виновни за всичко лошо в баскетбола".

Днес родените през 1986 година близнаци са доста по-улегнали и спокойни. Играят в Левски Лукойл и имат строителен бизнес.

Калоян даде интервю за БЛИЦ, в което говори за живота, за кариерата, за брат си Деян, за строителството и за уроците на живота.

- Успокоиха ли се вече лошите момчета на българския баскетбол?
- Не говори добре, ако това ни е прякорът. Но можем да кажем, че на тези години вече се поуспокоихме. Нормално е вече да имаш малко по-различно мислене, въпреки че за всички неща, които са се случили през години, не бих казал, че има за какво да съжалявам генерално - за нещо казано или направено от мен. Разбира се, има неща, които бих направил по различен начин. Малко по-хитро, малко по-умно. Но генерално не смятам, че съм сбъркал в действията си. Човек е така устроен, че защитава докрай дори собствените си грешки. Старая се да бъда повече реалист, отколкото егоист в тези ситуации. Може да се каже, че в момента нещата са по-спокойни, а и напрежението не е такова, каквото беше едно време. Преди 6-7 години все още не знаеш накъде ще поемеш, как ще се развие кариерата ти. Всичко изглеждаше супер важно. Но по-нататък си даваш сметка, че не всичко е толкова важно. С изключение на здравето.

- Явно човек трябва да премине през някои неща, за да го осъзнае...
- Разбира се. Обичам да казвам, че в живота всичко е толкова важно, колкото сам си го направиш. Ако решиш, че нещо незначително е много важно, то ще ти тежи и ще ти тежи и занапред. Ако някой проблем ти се е струвал много важен, то след време може да разбереш, че въобще не е било така и е било излишно да си губиш времето. Това е пак процес на израстване, а всеки човек минава през него.

Winbet - победата е емоция! (18+)

- Като погледнеш назад, пропуснал ли си в някоя ситуация да се извиниш на някого, че си постъпил неправилно или пък обратно - трябвало е да бъдеш по-краен дори?
- По-скоро смятам, че не съм си защитавал позициите с пълната увереност, която в момента имам. Може би съм бил разколебан точно от това, че съм смятал, че нещата са по-сериозни. Това като цяло са минали глупости, за които няма нужда да отделяме време. Тогава може да е било важно, но сега смятам, че не е важно и има много по-важни и интересни неща за коментиране.

- Явно си променил почти изцяло приоритетите. Какви са сега те?
- Все още баскетболът е приоритет, който е на челните места. Още съм активен спортист, а това е до професионализъм. Аз съм си казал, че когато баскетболът ми омръзне и не мога да играя на ниво, което да задоволява моите разбирания, ще спра. Има играчи, които не са прекратили кариерата си и на 40 години. Това е основно за пари, за някаква заплата. Аз не ги разбирам нещата по този начин. Има вече по-важни неща - говоря за семейството, което е на първо място последните години. Имам и деца, което променя съвсем ситуацията. Преди 4 години се появи една бизнес възможност, една авантюра, която подхванахме с брат ми. На този етап смятам, че се справяме добре за хора, които досега са били съвсем в различна сфера.

- Колко трудно се влиза от спорта към строителството и бизнеса?
- При нас се получи преливане. Ние винаги сме смятали, че трябва да има нещо странично, което да се върши. Занимавахме се с наеми - купувахме имоти, обновявахме ги и ги пускахме под наем. Срещнахме доста трудности. Едно време цените бяха много високи. През 2007 купихме първия апартамент, който до ден днешен още не е готов. Може би тази година ще вземе акт 16. След това купувахме апартаменти, но пък качеството им не ни харесваше. И през 2014 година решихме, че може просто да си построим наша сграда. Започнахме с малка сграда - 1500 квадрата. Решихме да видим как ще се получи. Идеята беше да я запазим цялата, за да я даваме под наем. Решихме обаче, че може да пробваме и с продажби. Сградата се продаде чак след цялостното ѝ завършване. Почти нямахме продажби на "зелено" - бяхме нови, никой не ни знаеше, брокерите не ни обръщаха внимание. Около година и нещо бяхме в дупка, в която търсехме подходящ имот за нас. С помощта на наш приятел, който е много години в сферата, успяхме да си намерим подходящ имот за нас и започнахме втората сграда. През това време вдигнахме по една къща в Испания и България. Натрупахме опит, контакти и сега сме на основния проект, който е сграда от 6000 квадрата и 62 апартамента. Върви добре...

- Рентабилни ли са цените в момента? И какво мислиш за цените, заради които стана голям скандал в България?
- Пазарът в София е много различен от този в останалата част на страната. Ние строим във Варна. София е друга България. Аз съм учуден от цените, които чувам по телевизията. От порядъка на 3000 евро на квадрат, което е невероятна цена. Познавайки фирмата, която строи, качеството и локациите, които предлага, смятам, че цените за тези райони са реални. За всеки влак има пътници и всеки си преценява по джоба. Аз разбирам накъде биеш и питаш дали може същите жилища да се дават по 600-650 евро на квадрат. Според мен е напълно възможно – предполагам по себестойност. Това означава цената, на която е построено. Няма нищо нереално да струва толкова. Даже може и по-малко. В извършените сделки няма нещо нереално. Не е противозаконна. Всеки може да продава както си прецени. Съвсем друго е обаче дали е морално или неморално. Но законово няма пречка. Минали са през нотариус, всичко е както трябва. Това е най-голямата фирма в България и вече разследването ще покаже каква е ситуацията точно. Не мисля, че биха си позволили да направят сделки, които не са законни. Не знам дали това сега е целенасочена атака заради изборите или е нещо друго. Ще разберем след време. Обаче за мен цените в София като цяло са нереални. Разликата с Варна е огромна.

- Явно си навлязъл доста вече в бизнеса... Трудно ли се съчетава професионален спорт, всекидневни тренировки в София с бизнес във Варна?
- Доста е трудно, наистина. От ставането започвам с телефона, после тренировка, после пак на телефона. Хубавото е, че има вече технологии, инсталирал съм навсякъде по строежа камери и следя всичко, което се случва. Прибираме се възможно най-често до Варна. Движим нещата, стигнали сме до шестия етаж.

- Да се върнем на баскетбола. Видял си много, играл си в много страни – нагоре или надолу върви нашият баскетбол?
- Българският баскетбол е на приливи и отливи. Не е нагоре или надолу. Имало е периоди на дъното, после се издигаме малко, после пак надолу. Успяхме да се класираме на европейските първенства в Литва, в Подгорица, в Полша. След това тръгнахме надолу. Надявам се сега с тези млади момчета, които играят в чужбина, нещата да потръгнат. В България не виждам кой може да поведе отбора и да направи нещо. Представянето ни в квалификациите е показателно – успяхме да направим нещо, но последните два мача тотално изтриха всякакви надежди. Да, Везенков не игра, но смятам, че сам той нямаше да успее, дори и да беше играл. Не подценявам останалите, но класата му е на съвсем друго ниво спрямо тях. Както се казва в тези дни: „different ниво“. Това, което се очаква от Везенков, е много трудно да се прави във всеки мач. Всички очакват сам да класира тима на големи първенства, но това е много трудно. Любо Минчев успява някак да ги нареди, но ще му трябва помощ. А тази помощ аз я виждам от тези момчета, които в момента бяха на тази купа, в която участваха Байерн и Реал. Има добри момчета в Буба, в ЦСКА, в Черно море. Но ако се работи с тях, както се работи досега, ще останат само тези, които са навън. В България децата ще останат на заден план и няма да развият потенциала си. Има хубаво поколение и трябва вече да влязат по-сериозно. Да се завърти колелото с тях и както сега сме на дъното, лека-полека да започне да се издига. И тези 16,17,18-годишните да започнат да играят за мъжкия отбор след 2 години. Някои да излязат в чужбина, да поиграят там. Ето, Йордан Минчев. Тренирах с него лятото – много ми хареса. Не само физически – има изключително тяло, но и начинът му на отношение към тренировките. Сега трупа опит в Турция, където баскетболът е на добро ниво. Ако след 2 години това се случи, Везенков няма да е сам и ще има подкрепата на 2-3 добри момчета. И ще се получат нещата.

- А какво пречи тук да се развиват, а не в чужбина?
- Тук няма толкова подготвени треньори. Начинът, по който се събират децата, е доста компроментиран. Не може да имаш такси за тренировки на деца. По този начин лишаваш огромна част потенциален продукт да стигне до истинския баскетбол. Например в крайните квартали – там 50 лева на месец са много пари за родителите. Имаш такси и основната мисъл на треньорите е как да съберат тези такси. А как събираш най-много такси? Като имаш много деца. И после как да обърнеш внимание на тренировка на 30 деца. Невъзможно е. Трябва да се промени това. Треньорите трябва да мислят само как да произведат добри баскетболисти, а не как да събират такси. И е грешно и това, че треньорите трябва да мислят как да се изхранват. Не може един треньор да е на минимална заплата и той да мисли всеки ден, че е по-добре да бъде сервитьор някъде, отколкото да взема 600 лева и да тренира деца. От друга страна иска да е треньор и се влиза в един опорочен кръг. Това е най-големият проблем.

След това идва другият проблем. Давам пример с Буба Баскет. Те са от 20 години и повече школа. И не са създали един баскетболист на високо ниво. Дори не на високо европейско, а на високо българско ниво. Там проблемът е, че нямат мъжки отбор. Трябва да има мъжки отбор, където да се интегрират тези деца. В техният случай – едно момче тренира, тренира, но няма на кого да се възхищава, няма кого да гледа. Няма някой, който да е в мъжкия тим, защото няма такъв. Без значение от нивото. Когато си малък и си 1 метър, този, който е метър и половина, ти се струва великан. Трябва да направят мъжки отбор и тези деца да се пробват там. На ранна възраст – дори на 16 години. Да се сблъскат с мъжкия баскетбол. Разликата между нас и европейското ниво не е при малките. Разликата се отваря в годините между 17 и 19. Тогава тези деца отиват да играят баскетбол на съвсем друго ниво. Влизат в мъжкия баскетбол, а това в България го няма.

Третото, което трябва да се разбере. Тук трябва да се произвеждат баскетболисти, а не да се създава изкуствена конкуренция. Давам за пример женския Берое. Спечелиха Адриатическата лига. Страхотно, но с колко човека? С една българка! Идва финалът с Монтана за Купата и го губят, защото правилата са други и играят българки. И сега това кой Берое е? Този, който печели Адриатическата лига, или този, който губи от Монтана? И това е само защото в България нямат право да играят чужденки. В мъжкият баскетбол ситуацията е подобна. Пак ще дам пример с Берое. И те пак са сред отборите, които имат българи. Ние сега с кой Берое играем? С този с чужденците в Европа или с този с българите? Ами Балкан... Играе в Европа, ама в България им куца. Те в турнирите играят с петима чужденци. Ако в България им беше позволено, щяха да го правят и тук. И българите щяха да влизат за по малко. Това нещо трябва да се промени. Започнаха тези промени – имаш право на трима чужденци на терена и двама българи задължително. Но трябва да се интегрират повече българи, да се дава шанс на младите. Така или иначе е важно само първото място. Останалите нямат значение и не виждам причина да не се налагат българи. И който отбор осъзнае това, той ще спечели след време и Купи, и първенства.

- Щастлив ли си, че се завърна у нас? И че си част от Левски...
- Щастието е субективно. Човек може да е щастлив навсякъде, може и да е нещастен. Аз съм по-обран като човек. Във всичко има кусури. Но ще ви кажа защо се радвам, че съм в Левски. Аз съм от Черно море (Варна). Така съм израснал, така съм възпитан и наистина симпатизирам на този отбор. Ходил съм на 2-3 мача. Оттам отидох да играя в чужбина. И там видях едни хора, които обичат баскетбола, които обичат спорта. И видях една публика, която обича този отбор. След това отидох в Украйна. Отбор с огромен бюджет. Най-скъпият, в който съм играл. Но нямаха публика. От този отбор нищо не стана. Отивам в Италия. Там е нещо ненормално – може би най-големите фенове, които съм виждал в Европа. Преместих се в Турция. Отборът ни игра полуфинал с Ефес. Имаше 300 човека в залата. Срамота. И накрая дойде моментът за Левски. Не си давах много сметка какъв клуб е Левски. В един момент започвам да играя мачове, които са важни. И виждам как 100 човека не спират да пеят. Казвам си, че това е супер, но сигурно са на трибуните, защото това е важен мач. Идва обаче маловажен двубой, а тези хора пак са там и си пеят. Казах си, че това вече е странно за България. Минаха няколко месеца, започнахме да се омесваме с феновете в някакви събития. Кулминацията на това беше когато спечелихме Купата. Излязохме на стадион „Георги Аспарухов“ и видях 20 000 човека да ни ръкопляскат, да се радват, да ни приемат като част от това семейство. Това ме направи наистина щастлив. Радва ме, че този отбор има тези хора. Винаги съм играл за публиката и тя ми е давала сила. И тази публика на Левски винаги помага на терена. Аз казах, че съм от Черно море, но сега където и да играе Левски, съм за Левски. Освен срещу Черно море. Някое равенство да се случи там.

- Помниш ли как започна с баскетбола?
- Честно казано – не. Родителите ни са искали да играем волейбол, а майка ми е баскетболистка. Не знам защо са решили, но искали волейбол. Обаче Христо Борсов, Бог да го прости, ни е хванал за ушите и хайде в баскетболната зала. Почнахме, обаче нямаше групи за нас. Спряхме за около година. Шести клас се върнахме и влязохме в спортно училище седми клас. Оттам нататък всичко беше баскетбол. Взеха ни още първата година на републиканско и беше голяма драма. Завършихме на предпоследно място. Но после нещо се случи и нямахме загубен финал за юноши. Имам спечелен финал дори за набор 83. Нещата се промениха доста, когато баскетболът се превърна в професия за мен и брат ми...

- Кога се случи това?
- Когато взеха да ни плащат. На 18 години отидохме в Русия и то за много хубави пари. Имахме за 4 години договор, но нещата там не се получиха. Собственикът имаше два отбора - в Санкт Петербург и в Саратов, и не успя да ги менажира. Ние бяхме във втория отбор, но направиха правила, че повече от двама чужденци не могат да играят за първия отбор. Не успяха да ни интегрират и беше ясно, че няма да участваме. Във втора група пък нямаше право въобще за чужденци. Дори промениха правилата заради нас и изкарахме една година. Собственикът каза, че ако искаме, можем да останем или да отидем, където си решим. Върнахме се в България и изиграхме два финала. И тогава разбрахме с Деян, че ставаме за нещо. Но най-вече след първата ми година в Испания. Бях на 20 и видях, че хората ме харесват и има шанс да остана. Това беше след първата ми година там. За нея си мислех само да я изкарам и после да се прибирам в България и да казвам „ей, аз съм играл в чужбина“. Обаче ми предложиха тригодишен договор. На полусезона още половин година ми предложиха и ми увеличиха заплатата двойно. Как да кажа „Не“ на това. Оказа се, че историята е друга. Искали са да ме купят от ТАУ за 400 000 евро, а нашите са им казали 1 милион и затова ми удължават договора и ми слагат клауза 1 милион. Мениджърски игри... Не ме купиха. Кой би дал милион за мен? И аз не бих дал за себе си.

Помня първия си мач в Испания. Направих десетина точки, добре се представих. Имаше нещо, което тук не се знаеше още – коефициент на полезно действие. Казваха му валуезация. Изчислява се по точки, борби и т.н. И бях на едно ниво с най-добрите в отбора. Мениджърът ми казва: „Гледай, това е невероятно. На 20 години в чужбина да го направиш и то срещу Хувентуд“. Викам си: „Брей, голяма работа...“. И това ми беше най-добрият мач за сезона (смее се). Нататък дойде напрежението в повече. Следващата година Деян отиде в Хърватска. Обадиха му се от Сплит сред един много добър мач срещу Босна. И тогава и той разбра, че може да играе баскетбол на високо ниво. Ние не сме играли баскетбол на най-високо ниво. Ние сме на средно европейско ниво, което е доста добре. Моето желание е в България да излизат баскетболисти, които да играят дори ниско европейско ниво. И тогава отборът ни ще потръгне, баскетболът ни ще потръгне. Ще бъдем на големите първенства. Ако излезе пък още някой като Везенков, е тогава вече ще сме на световно ниво.

Едно време, макар да звуча като дядовците - „най-хубаво беше по Бай Тошово време“, Финландия ги биехме навсякъде. С 20-30 точки. Но там се обърнаха нещата и имат по 2-3 играчи на много добро ниво. Вкараха и човек в НБА. Смятам, че и тук може да се получи. Не е сложно. Въпрос на организация е. Но трябва да се знае едно – никой частник не е длъжен да произвежда баскетболисти за национален отбор. Това е държавна политика. Тя, ако иска да има отбор на Олимпиада, си е нейна работа. Нито един спонсор не е длъжен да произвежда играчи. Всеки си гледа интереса. Държавата трябва да даде насоката, да има лостовете, с които да помогне на тези хора. Може да им предлага всякакви варианти. Те затова са учили, за да го измислят. Никъде в света обаче не се прави без държавата.

- Мислил ли си за край на кариерата и за ръководен пост в баскетбола? Помниш преди време как Бербатов каза след една пресконференция: „Потърсете ме след време, за да оправя футбола“...
- Краят на кариерата е все по-близко. Имам договор с Левски за още една година. Никога не съм планирал да играя баскетбол до 40 години. Това е един вид рекет за заплата, докато се влача по терена. Ще изиграем сезона и ще видим лятото.

Ръководен пост? Иска ми се да си развия бизнеса и ако успеем, да си останем в това с брат ми. Харесвам много изказването на Бербатов. Той е човек, който е видял много. В България повечето треньори не са били на високо ниво като баскетболисти, не са били в чужбина. И го карат на мускули. Най-добрите специалисти в Европа в момента са били страхотни баскетболисти. Затова Бербатов, какъвто и да реши да стане, ще успее. Не вярвам да стане треньор. Трябва да си ненормалник и да имаш толкова пари, за да станеш треньор. Макар, че Зидан го прави, а и много други. Но това е от любов. Докато смятам, че Бербатов би бил страхотен мениджър или директор на БФС. Интелигентен човек. Надявам се наистина да го направи. Защото е уверен, защото може и има самочувствието да го направи. Обаче, за да го направи, се иска друго. В България не може да се пребориш за нещо. То трябва да ти бъде дадено. Трябва да срещнеш подкрепа от някого. А не вярвам да се случи, защото нещата са объркани.

- Ти можеш ли да направиш същото в баскетбола?
- В баскетбола пак е така. За да опиташ да направиш нещо, трябва някой да ти даде тази възможност. Така е у нас. Казват, че лидерството бива извоювано. Не смятам, че е така у нас. Тук е давано. Едно лидерство се извоюва с война и преврати, които идват отвън. Честно казано, по-скоро не бих се захванал с ръководене на баскетбола ни.

- Какво направи с първите си пари от баскетбола?
- Купих си апартамент. Този апартамент, който все още не е завършен. Тя първата ми заплата не беше голяма. Беше 4000 евро, след това нещата се оправиха. След това си купих кола, естествено. Нея я продадох, ама апартамента още не мога. Казах защо. Не съм харчил неразумно. Накупихме жилища, построихме си къщи. Някакви коли, но не е нещо скандално. Сега пък купуваме тухли и бетон.

- Как се разбирате с Деян и по-лесно ли се играе рамо до рамо с брат?
- Ние никога не сме се разбирали перфектно, но се разбираме добре. Никога не сме били веднага обаче на едно и също мнение, защото всеки иска да го прекара през собствената си призма. Но напоследък взехме да се разбираме по-добре – покрай бизнеса. В баскетбола всеки опитваше да ръчка другия да тренира повече и да се развива. Което си е също помощ. В бизнеса е различно – гледаме да вървим заедно и заедно да градим и да се развиваме.

По-лесно е да имаш брат от гледна точка на това, че той може винаги да те разбере. Дори да си направил най-голямата глупост. Той ще застане до теб и ще се биете двамата. А в същото време ще ти каже: „Тук не си прав, но аз ще застана до теб. Но това трябва да го промениш“. Човек, когато има брат, може да разчита винаги на него. Много хора казват за приятелите си, но аз винаги за всичко първо се обаждам на брат ми. Бяхме трима братя, но батко ни почина. Останахме двамата. Имам приятели, на които разчитам, но най-много на брат ми.

- Каза за приятелите. Срещна ли много предатели и хора, които се опитват да те използват?
- Срещнах, да! Ще ги разделя на две части – едните са тези, които са ме разочаровали в отношенията, другата категория са мошениците. През годините срещнах хора в баскетбола, с които съм бил супер близък. През целия сезон сме един до друг, аз съм правил много за тях, те за мен. После свършва сезонът и повече нито се чуваме, нито се обаждат. Нито някой се интересува как съм. Смяташ, че човек може да изгради приятелства. Но с времето клишето, че очи, които не се виждат, се забравят, е правилно. В първите години това ми беше разочарованието. Аз винаги съм се раздавал за хората, но с годините това взе да намалява.

Другото ми разочарование беше, че това са хора, които уж са ти приятели, но сте конкуренция. Такава е средата. Когато ножът опре до кокала, всеки гледа да спаси първо себе си. Малко хора съм срещал, които да си признаят и да кажат, че вината е тяхна. Или да те защитят. Повече се срещат хора, които от позицията на по-силен те мачкат. Между другото в България са ми помагали повече старите играчи, докато сме били млади. В чужбина беше като джунгла. Всеки гледа себе си.

Хората, които най-много мразя, обаче са страхливците. Такива, които не могат да кажат: „Аз съм сбъркал“. Такива, които се оправдават с грешките на другите. Говоря за човешките неща, а не за баскетбола. Това нещо се среща най-вече в треньорите. Ти го имаш за лидер, а в същото време го виждаш да трепери. И когато видиш своя лидер в такава позиция, какво се случва? Нищо не става. Навсякъде се случва това. Очакваш да са лидери, а те треперят и се страхуват – в спорта, в живота, в бизнеса...

Другата категория са мошениците. Такива винаги има. И мен са ме лъгали. Бил съм наивен и съм повярвал, но проблемът е изцяло мой. Няма универсален съвет за това как да се действа срещу тях. По-скоро истината е, че трябва да бъдем предпазливи към всеки, независимо, че звучи песимистично. Трудно е да си недоверчив към всеки, защото така не се живее добре. Но не рискувай повече от това, което можеш да преживееш. Не залагай всичко на една карта. Загубата трябва да е такава, че като се събудиш сутринта, да кажеш: „Е*и му майката, няма значение“. Това е универсален съвет. Винаги някой ще опитва да ви излъже и да се облагодетелства от вас, но...

- Какво правиш в свободното си време?
- Нямам такова. Ако имам – обичам да съм сам и да няма никой на главата ми. Да седна, да изпуша една пура и да си чета нещо. Да си правя каквото си искам. Да не се съобразявам...

- Поглеждайки назад в кариерата ти и нещата около нея, сякаш това си правил винаги...
- Не. Дори напротив. Винаги правех каквото трябва. Ако правех каквото искам, нещата щяха да са доста различни. И в семейството ми е било така – винаги съм мислил, че майка ми ще дойде и ще каже: "Ела да направиш това или онова". Дори, като отида на почивка и се опъна на плажа, пак съм под голямо напрежение. Все очаквам някой да ми звънне и да ми каже, че трябва нещо да се свърши.

- Каза за пурите... Пушенето е порок, а други пороци имаш ли?
- Това порок ли е? Аз не мисля. Дори съм чел статии, че пурите са полезни...
Юри СЛАВЧЕВ/БЛИЦ СПОРТ