Михаил Мадански става днес на 60 години. Това бе повод да поговорим за футбол. А и не само. Той е доцент по футбол, а повече от 25 години е и треньор. За себе си казва, че е един от малкото треньори в България, работил на абсолютно всички нива във футбола ни. От детски и юношески до всички национални формации, включително “А” отбора на България. Посреща ни в НСА, където работи повече от 35 години.

-Г-н Мадански, смятате ли се за изключение от общоприетата практика, че футболните хора не искат да се образоват? Защо решихте да се обучавате, а не да правите кариера на футболист?
-Винаги съм считал, че образованието е важно за развитието на един човек. Без образование е почти невъзможно да се направи каквото й да било. Има образовани хора, но незнаещи. Има и неуки хора. Това са хора, които не се намират на мястото си във футбола, както и в другите сфери на живота. Те дори нямат желание да се усъвършенстват. Не е много опасен необразованият човек, колкото неукият, който смята, че всичко знае и няма абсолютно никакво желание да се образова.

-Как започнахте кариерата си в академичните среди?
-Дойдох в София през 1977 година. В края на втори курс във ВИФ бях решил, че няма смисъл да играя по зоните и “В” групите, а да заложа на обучението си. Големият ми мерак беше да стана треньор. След като завърших ВИФ по разпределение, започнах работа в детско-юношеската школа в Смолян. Имаше обявен конкурс за треньори във ВИФ. Явих се и спечелих. Започнах работа през 1981 година в катедра футбол (първата му треньорска снимка). Ставайки преподавател, в един момент прецених, че за да обучаваш и треньори, трябва да си минал и през треньорството. Няма как да застанеш на банката и само да теоритизираш. Затова още с постъпването ми във спортната академия се посветих и на треньорството. Над 25 години освен работата ми в НСА, съм бил и треньор. Аз съм един от малкото хора в България, който е бил треньор на всички нива – деца и юноши, “В” група, студентска група, работническо първенство, “Б” група, “А” група, треньор на всички национални отбори. Няма ниво, на което да не съм работил. Никога не съм избирал отбори да печеля пари и да правя кариера. Исках да бъда в практиката, за да се уча. През 1995 година с Пламен Марков завършихме първо ниво на школа във Франция. Ако той отиде да се готви за треньор, аз отидох, за да видя как преподават тези хора.

-Не ви ли се е искало да бъдете старши треньор, за да печелите пари?
-Аз съм бил треньор на отбори и в “А” група. Няма никога обаче да забравя какво ми каза преди години директорът на Кьолнската школа Ерих Рутемьолер. “Ако искате да сте добри преподаватели, трябва да избягвате да сте треньори на клубно ниво в страната си”. Той имаше предвид, че преподавайки на един треньор, даваш всичко от себе си, за да му помогнеш да получи лиценз. Ако аз съм треньор и след това загубя срещу ученика си на терена, олеквам и на двете места.

-Защо собствениците говорят за футбол, а не за управление?
-Един от големите проблеми в българския футбол е, че всички се смятат за треньори. Твърдя, че треньорите са единствените хора в България, които са отделяли време и средства, учили са, за да бъдат такива. Вместо президентите да наемат конкретни специалисти за управление на клуба или мениджъри, умират да бъдат всьо и вся. А треньорската професия им е като за добро утро. Не е тайна, че има президенти, които влизат на полувремето – казват на треньорите да мълчат. Говорят за десен бек, тактика, схеми и т.н. Не мога да си представя, че Роман Абрамович ще влезе в съблекалнята, докато мениджърът на Челси прави разбор. Хората, които дават парите във футбола, трябва по-рядко да ги виждаме. Те трябва да се съсредоточат върху създаването на добър екип. Защо например един меценат, който има пари, не ги даде на един театър и не казва на актьорите как да играят?!

-Когато говорим за собственици или президенти на клубове, отдавна има дискусия, че не бива да са в Изпълкома на БФС.
-Преди да кажа мнението си, искам да заявя, че за мен беше удоволствие да работя с Борислав Михайлов. Отношенията ни бяха много коректни и приятелски. Докато работихме заедно, не сме имали случай да ми е повишил тон или да ми е държал сметка. Остгавам с изключително добри чувства и уважение от съвместната ни работа. Но винаги съм твърдял, че големият проблем в ръководството на българския футбол е присъствието на президенти в Изпълкома. Това нарушава цялостния феърплей на първенството, защото някои президенти са в Изпълкома само и само да се накажат съдии. В Изпълкома трябва да има повече независими бизнесмени. Ако има повече хора в Изпълкома като Атанас Фурнаджиев, ще бъде добре за българския футбол. Той е от този тип хора, който винаги иска да помогне. А с нищо не пречи.

-Да се върнем на темата за треньорите. Оказва се, че те са най-потърпевши. Толкова ли са слаби българските специалисти?
-Мен много често ме питат за нивото на треньорите. Хората смятат, че едва ли не всичко опира до тях. Въобще не съм съгласен с това. Треньорството е професия като всяка друга. Има добри и слаби треньори, добри и слаби инженери, лекари, журналисти и т.н. Ако треньорите ни са слаби, как Ивайло Петев е треньор на най-добрия отбор в Хърватия. Станимир Стоилов прави чудеса в огромна страна, каквато е Казахстан. Имаме ли треньор, който се е провалил с гръм и трясък в чужбина? А чужденец, който да е оставил извънземни резултати в България?! Лудогорец?! Шест години постига успехи само с български треньори. Българският треньор, ако го поставиш в добри условия, се справя чудесно. Бихте ли ми посочили поляк, чех, словак, румънец, хърватин или грък да работят в топ първенствата на Европа. Може да има, но много малко изключения.

-Тогава какъв е проблемът на българския треньор?
-Нашите специалисти изостават изключително много в невъзможността да съставят добър екип. Знаете ли, че българският треньор е и психолог, анализатор, кондиционен треньор, диетолог. Той разбира от автобуси, от поливане на тревата. Българският треньор върши всичко. В клубовете има такива случаи, които не ми се коментират. Някои колеги се оплакват, че дори не могат да си заведат кондиционен треньор! Защото клубът няма пари. За какво говорим тогава?! Проблемът с намиране на добри лекари е страшен. Кой доктор ще се навие на 600-700 лева, за да работи във футболен клуб?! Едни и същи лица от години, няма нови хора.

-Какво е културното ниво на младите треньори, които в момента се обучават?
-Връщам се в началото на разговора ни. Образованието е страхотен проблем. Имаме писмени изпити в треньорската школа. Идват необразовани, пропуски при писането. Правят правописни грешки – пишат футбол с “д” по средата или Португалия с “О” – ПортОгалия. И то от човек, който е живял в Португалия. Има такива случаи, но това го отдавам на недостатъците в образованието. Напоследък съм доста песимистично настроен относно спортните училища. Те дават едно, но отнемат много  повече. Спортните училища във вида, в който искаме да ги направим, според мен не е добра идея. Това ще се отрази отново на образованието. По наше време завършилите спортни училища бяха добри спортисти, но не бяха кой знае колко добри ученици и студенти. Ти ако не можеш да пишеш и говориш правилно на български, по време на изпита за Про лиценз има изпит на английски. Трябва да са напред в технологиите. Все по-малко обаче са тези случаи на неуки хора.

Другият проблем е, след като един треньор завърши школата и вземе лиценз. Отива в клуба и след 3-4 месеца ви звънят и казват – ми той за нищо не става. Треньорът обаче ми казва – отивам в клуба и ги питам, дайте да видя как работите, имате ли визия за първия отбор, за школата. Оказа се, че нито един клуб няма написана визия за развитие на детско-юношеската академия. Нито един! Отиваме на посещение в Белгия, в Андерлехт. Посреща ни техническият директор и казва: “За нас е голяма чест да ви покажем визията за развитие на Андерлехт” (б.а. - Мадански показва програмата на Андерлехт, написана в специално илюстрирано издание). Същото се отнася за Реал Мадрид, за Барселона, за Милан... Те се гордеят с това нещо. Всеки един треньор, когато отиде там, получава информация за визията на клуба. Питат го – ще работиш ли по това? Влязохме в академията на Реал (Мадрид). В една от съблекалните бяха закачени упражненията за деня от главния треньор. Естествено, всеки специалист на отделните възрасти може да промени нещо, но главният треньор определя стратегията и визията на цялата детско-юношеска академия. И всички следват указанията му. Ето я концепцията на БФС (показва я), направена на базата на белгийската и датската. Не е никак лоша. Само това да вземат нашите клубове, пак е нещо. Но и това не правят.

-Има ли решение за подрастващия ни футбол?
-Естествено, че има. България се разделя на четири елитни футболни центъра. В тях от понеделник до петък се събират най-добрите футболисти от 15 до 18 години. Тренират и учат. В петък ги пускат, прибират се по клубовете, играят мачове и се връщат обратно. За България това е нарисувана програма.

-А парите къде са в цялата система?
-Давам пример с Астана. Клубът е с 30 милиона долара бюджет. Дайте му на Станимир Стоилов 7 милиона долара в Левски. Отборът няма да излезе от евротурнирите години наред. Най-сериозният проблем в българския футбол е липсата на пари. В нашия елит бюджетът на един клуб на средно ниво достига най-много 2,5-3 милиона лева. Това е нищо, ако се сравняваме с всички останали страни в Европа с изключение на Сърбия и Албания. Когато Лудогорец играе с отборите в Европа, разликата във финансите е десетки пъти в полза на противниците му. Същата е разликата между Лудогорец и останалите отбори в България. Вижда ли се вече резултатът, когато има пари и организация?! Лудогорец в момента е един добър средно европейски отбор, който може да победи всеки в Европа. Може и да загуби, но може да спечели и срещу всеки.

-Какво има сбъркано в националния отбор в последните години? Бяха употребени Станимир Стоилов, Любослав Пенев, Ивайло Петев…Като че ли няма да има кой да поеме тима след Петър Хубчев.
-Националният отбор е все едно си началник на водопад или технически директор на вятъра. На този пост винаги си потенциално готов за провал. Дискусията започва от там - в какви първенства играят нашите футболисти. Да, това е важно, но не чак толкова. Къде играят националите на Унгария или Словакия?! А румънците? Има значение, но ние като малка страна трява да се примиряваме, че все по-малко и малко футболисти ще играят в топ първенствата на Европа. Хубаво е да имаме стабилно вътрешно първенство, в което да играят българи. Това е проблем №1. Ако някой ми беше казал, че тази година в Монтана и Локо (Горна Оряховица) ще има над 20 чужденци, щях да го заплюя. Винаги съм бил за “А” група с 14 или 16 отбора. Логиката ми беше, че ако влязат отбори с по-малко финансови възможности, няма да могат да взимат чужденци и ще разчитат на българите. За съжаление се оказах не до там прав, защото точно тези отбори, които влязоха след разширението на Първа лига, се напълниха с чужденци. Чест прави на Пирин, Дунав, Нефтохимик, Верея и дори Славия. Вече започнаха да се осъзнават, но в останалите отбори положението е лошо.

-Някои казват, че националният отбор е заложник на липсата на добри футболисти?
-По-скоро има друг проблем. Има футболисти, които нямат манталитет на национални състезатели. Работил съм с почти всички настоящи национали в юношеските и младежки формации. На мен ми е идвало да ги вадя още в 10-ата минута на мача. Много е важно да имаш манталитет на национален състезател. Има примери в исторически план, в които един футболист играе блестящо в клубния си отбор, а като дойде в националния все едно е друг. Липсата на успехи също е важен фактор. Нашите футболисти излизат на терена с мисълта – ами, ако падна, какво ще стане?! Пак ще ме оплюят, ще изгонят треньора и т.н. Психиката им вече е обременена. Като говорим за липса на успехи обаче трябва да отбележим, че за последните години имаме три участия на европейски финали за младежи. Аз класирах една възраст след 25-годишно прекъсване. След това Александър Димитров класира втора възраст (родените 1995/96 година). Сега трета възраст участва, тъй като бяхме домакини.

-Кой беше най-добрият национален селекционер в последните години?
-Добре се справяха Пламен Марков, Станимир Стоилов и Любослав Пенев. Всички те изгоряха по една и съща причина – текучество на материал и липса на игрови опит на футболистите. Мъри беше млад, както след това Петев, когато пое националния отбор. Считам, че толкова млади специалисти не бива да застават начело на представителния тим. Те трябва да работят, да са на терена, всеки ден да практикуват занаята. Не може с три лагера в годината да станеш треньор. Националните отбори са за по-опитни треньори и в по-напреднала възраст. Младите специалисти е добре да работят по клубовете.

-Бяхте близък до Лотар Матеус. Защо не успя в България?
-В началото му бяхме помощници с Цанко Цветанов. Аз поех младежкия национален отбор, а Цанко напусна. След това бе повикан Илия Груев. Това беше сполучлив избор, но той пък замина за Хърватия с Балъков. В България не остана никой да наблюдава мачове. Стигна се до някои конфузни ситуации и настъпи раздялата.

-Как футболистите приемаха Матеус тогава?
-В началото го гледаха в очите. Страхотно уважение и респект. След това чух, че се е понарушило доверието между треньор и футболисти. След онзи прословут мач в Беларус са имали конфликти. Но чак непоправими неща не са се случвали. Знам, че Матеус е искал да остане и да продължи да води България. Дори имаше идея да привлече доста от момчетата, на които аз бях треньор в младежкия отбор, т.е. да започне подмладяване. След това обаче се стигна до раздялата.

-Защо много специалисти и фенове гледат повече с пренебрежение към днешните футболисти? Има предимно подигравки и критики…
-Имам наблюдение върху цялото това поколение. Малко се преекспонират нещата. Използват се епитети – чалгаджии, пияници и т.н. Всяко стадо си има мърша. Чалгаджийството и слушането на чалга е социален феномен и заболяване. Опитвали сме се в автобуса да пуснем класическа музика. Ами щяха да ни изхвърлят (смее се). Всеки си слага слушалките и си слуша чалгата. Тази чалга култура и възпитание има съвсем друго измерение и голяма част от хората гледат с недоверие към футболистите. Едва ли не с презрение. Какво да кажем за сръбските играчи. Ами и те слушат такава музика. А турците, които се клатят постоянно и мятат гюбеци. Създаде се една нагласа в обществото, че едва ли не момчетата само заработват от футбола, не се трудят достатъчно, нямат необходимия потенциал. Това не е съвсем така, защото през годините съм забелязал, че има изключитено големи професионалисти. Какво да кажем за Светослав Дяков, който на тези години прави чудеса. Станислав Генчев беше образец за всички. А Манолев, дори Благой Георгиев.

-Споменахте Благой Георгиев. Той се отказа от националния отбор точно в момента, в който вие наследихте Лотар Матеус?
-Остана впечатление в обществото, че едва ли не аз съм прогонил или отказал Благой Георгиев. Изборът си беше лично негов. От тогава не сме се чували и виждали. Аз винаги съм имал и съм запазил добро отношение към него. Ако беше по-търпелив, за да му подскажа чисто приятелски какво предстои и какво да направи за себе си, за да изглежда по друг начин в очите на съотборниците си в националния отбор, до ден днешен щеше да играе в тима.

-Кога се работи по-лесно – по времето на социализма, в началото на 90-те или сега?
-В онзи строй беше по-лесно. Нещата бяха строго регламентирани. Имаше правила. И най-важно – всички добри български футболисти играеха у нас. Трудно се работеше в първите години на демокрацията. Разрухата беше много голяма.

-Бяхте известно време в Перник. Град, който и до днес остава с легендите особено за начина на работа в началото и средата на 90-те години.
-Работих заедно с Краси Михайлов, с Киро Змея. Хората бяха много точни. Коректни по отношение на плащане. Имаха сериозен бизнес. Произвеждаха месо и колбаси. В края на всеки месец ни пълнеха по един багажник с луканка и кайма. Абсолютно на всички – от футболисти, до треньори. Даваха ни за Великден по половин агне, а за Нова година  по половин прасе. Като видехме Сашо Паргов, че пристига с червения форд и му е паднала задницата, знаехме, че е пълен с месо. Тогава през пролетта на 1998 година Миньор се представи изключително силно. Бихме Левски с 2:1, а останахме с 9 души в края на мача. Гонзо ни вкара гол последната минута на първото полувреме. След това изгониха Иво Паргов. Обърнахме резултата с голове на Здравко Лазаров и Георги Кьосев. Янакиев също бе изгонен с червен картон.

-Притеснявахте ли се тогава от гостувания в градове или села, подобни на Галата, например?
-В началото беше интересно. В Галата имам няколко мача – като треньор на Янтра, както и когато бях помощник в ЦСКА. По-скоро това се отразяваше негативно на младите футболисти. Спомням си с Янтра гостувахме на Галата мач за Купата. Дадоха един дълъг пас към Здравко Лазаров по крилото. Той се затича, за да овладее топката, но един от централните защиници така го изнесе на тъчлинията. От там нататък всеки път, в който даваха топката на Здравко Лазаров, следваше изритване напосоки.

-Работил сте с Илия Павлов, Васил Божков и Гриша Ганчев. Какво е да бъдете около тях?
-Познавах Илия Павлов още от студентските години. Беше студент в спортната академия. Когато подписвах договора си за помощник на Пламен Марков в ЦСКА, бяхме на “Българска армия”. Когато се ръкувахме, ме погледна и ми каза – “доживя и аз да ти плащам” (смее се). Не мислех, че ме е запомнил. Веднъж бяхме на лагер в Тетевен и дойде с хеликоптер да ни види. Хеликоптерът кацна на центъра на стадиона и издуха всички топки в реката. Бай Добри ги търси два дни. Илия Павлов беше контактен, но с малко думи разбираше какво трябва да направи. От всички споменати хора Гриша Ганчев е най-близо до футбола. С изключителни впечатления съм от работата си с Васил Божков. Разбирахме се отлично и със Стефан Орманджиев, Бог да го прости. Беше супер професионална обстановка. При последния ми престой в ЦСКА оставихме отбора на първо място без загуба. Разделихме се като приятели.  

-За всички тези години длъжник ли сте на семейството си?
-Клише е, но най-голямото богатство за един човек е семейството. Благодаря на съпругата и дъщеря ми, че през цялото време бяха до мен и са ме подкрепяли във всичко.

-Какво е в семейството си да имате две спортни журналистки – Свобода Маданска и Николета Маданска?
-Въобще не е лесно (смее се). Да не мислите, че е лесно в 19:45 часа и 20:45 часа да гледам спортните емисии и после да правим разбор. И смея ли да ги критикувам?! (смее се). Естествено, шегувам се. Така се случи, че и двете работят в спортната сфера. Любопитен бе начинът, по който разбрах, че съпругата ми започва да се занимава със спорт. Обади ми се един ден и ми каза – пусни втора програма, тогава Ефир 2. Помислих си, че ще дават нещо за мен. А на репортажа пишеше – репортер Свобода Маданска. “Ами, имаше конкурс, явих се и започнах работа”, ми каза тогава. Гордея се с нея, както и с дъщеря ми. Николета (заедно са на снимката) завърши политология, а след това магистратура журналистика. Първоначално водеше политически новини, но искаше спорт. С това й се занимаваше. Въпреки че имаше предложения да продължи с политиката, избра спорта. Искам и двете да бъдат честни и коректни с хората. Да изтъкват добрите и положителни неща.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ

Екипът на Агенция БЛИЦ честити 60-годишния рожден ден на Михаил Мадански. Пожелаваме му много здраве, късмет, щастие и семеен уют.