Мадлена Станева започва кариерата си с екипа на "Дунав". Именитата ни баскетболистка е родена на 1 юни 1963 г. в Русе. На 18 години преминава в „Левски-Спартак“. Със „сините“ печели КЕШ през 1984 г., става 6 пъти шампионка на България, 6 пъти вдига купата. От 1989 г. кариерата й продължава във Франция. Два пъти европейска вицешампионка от Евро '83 в Будапеща и Евро ’85 във Виченца, има и бронз от Евро '89 във Варна, както и пето място на олимпиадата в Сеул '88. Играе на три световни първенства: Сао Паулу '83 (6-о място), Минск '86 (7-о място), Куала Лумпур '90 (8-о място).
-Мадлена, първо искам да те поздравя с юбилея – 30 години от спечелването на Купата на европейските шампионки с „Левски- Спартак”! Изпяхте ли с вашите фенове рефрена от състезателните ви години „И сме най-красиви, и сме най-добри”?
-Разбира се, че го изпяхме! Но искам да уточня, че навремето този рефрен се пееше от запалянковците не само на мачовете на „Левски-Спартак”, но и когато играехме за националния отбор. Искам да кажа също, че организаторите на този юбилей заслужават поздравления, че ни събраха всички момичета от отбора. Имаше и отсъстващи, но тях ще ги извиним, като почерпят следващия път (б.а. – смее се).
-С какво си спомняш пътя до европейския връх в Будапеща?
-Почти нямам спомени. Даже не помня кого бихме и с колко до финала. Може би само финала си спомням – играхме с “Виченца”, с които всяка година си правехме съвместни лагери. Ние
-Мадлена, първо искам да те поздравя с юбилея – 30 години от спечелването на Купата на европейските шампионки с „Левски- Спартак”! Изпяхте ли с вашите фенове рефрена от състезателните ви години „И сме най-красиви, и сме най-добри”?
-Разбира се, че го изпяхме! Но искам да уточня, че навремето този рефрен се пееше от запалянковците не само на мачовете на „Левски-Спартак”, но и когато играехме за националния отбор. Искам да кажа също, че организаторите на този юбилей заслужават поздравления, че ни събраха всички момичета от отбора. Имаше и отсъстващи, но тях ще ги извиним, като почерпят следващия път (б.а. – смее се).
-С какво си спомняш пътя до европейския връх в Будапеща?
-Почти нямам спомени. Даже не помня кого бихме и с колко до финала. Може би само финала си спомням – играхме с “Виченца”, с които всяка година си правехме съвместни лагери. Ние
като на майтап се
озовахме в Будапеща!
Играехме за удоволствие и просто като на сън стигнахме до този финал, без да сме си поставяли подобна цел. Само помня, че преди мача с италианките си казах: „Оле, Мадлено – това е финал, който може да ти е последен в живота!”… Напрежението в двубоя беше толкова голямо, че аз съм нямала възможност да го запиша в съзнанието си! Съвсем честно го казвам - не помня нищичко от играта ни на финала! Беше 8 март, почерпихме се скромно с един автобус фенове, които бяха дошли да ни подкрепят, и хайде обратно към София!
-Често ли си идваш в България, от много години живееш във Франция?
-За съжаление в последните години си идвам по-рядко, защото все пак сме работещи хора. Със съпруга ми, който е французин, прекарваме по-голяма част от ваканциите си и от отпуските си в България. Но това бе преди да настъпи финансовата криза. Положението не е розово не само в България, криза има и във Франция, и по целия свят. Затова съобразяваме всичко според джоба си.
-Какво работите в момента?
-Точно сега съм безработна. Последната ми фирма, в която работих като търговски посредник, фалира. Но скоро се надявам пак да се захвана с нещо.
-Защо си далеч от баскетбола – не си треньор, ръководител или нещо подобно в област, която никак не ти е чужда?
-Не съм в баскетбола, защото явно животът е поискал така. И не си мислете, че във Франция се печели много от баскетбол - както в НБА да речем. Треньори и състезатели получават средни за страната възнаграждения. Във Франция не всеки може да се храни, да живее от баскетбол. И ще кажа друго, че аз с оранжевата топка съм се занимавала до 38-годишна възраст, като съм почнала от 11-годишна! Което е абсолютна рядкост в този толкова тежък спорт. С „Левски-Спартак” постоянно пътувахме, после във Франция стана още по-трудно. Тръгваме в петък на мач в Париж и се връщаме чак понеделник. Нямаш време за никакъв личен живот. И като спрях на 38 години, си казах, че ще живея по друг начин, като нормалните хора. И треньор бях във Франция, но в крайна сметка и неговият живот не е по-различен от този на състезателя. Тази държава е голяма, с 65 милиона жители. Имат Бог знае колко клубове, от които повечето функционират на аматьорски начала. Затова да си треньор по баскетбол във Франция не е за предпочитане. Тази професия не е заплатена, получават много пари под формата на добавки. Малко по-добре е в женската лига, но не си заслужават нервите, отсъствията от вкъщи – аз все пак си имам съпруг, не мога цял живот да съм „женена” за баскетбола!
- Ерве Дюбюисон!
-Да, така се казва съпругът ми! Той е най-успелият френски баскетболист, държи всички рекорди на страната по мачове, реализирани точки и т.н. Първият французин, който играе в НБА, където с Дражен Петрович са най-добрите чужденци. Моят съпруг ми е абсолютно всичко – дар от Бога! Живеем с него на Лазурния бряг между Ница и Кан, където си купихме къща след сключването на брак през 2005 г.
-С какво се занимава той?
- Работи към Министерството на спорта. Ерве не може да бъде треньор вече, защото
-Често ли си идваш в България, от много години живееш във Франция?
-За съжаление в последните години си идвам по-рядко, защото все пак сме работещи хора. Със съпруга ми, който е французин, прекарваме по-голяма част от ваканциите си и от отпуските си в България. Но това бе преди да настъпи финансовата криза. Положението не е розово не само в България, криза има и във Франция, и по целия свят. Затова съобразяваме всичко според джоба си.
-Какво работите в момента?
-Точно сега съм безработна. Последната ми фирма, в която работих като търговски посредник, фалира. Но скоро се надявам пак да се захвана с нещо.
-Защо си далеч от баскетбола – не си треньор, ръководител или нещо подобно в област, която никак не ти е чужда?
-Не съм в баскетбола, защото явно животът е поискал така. И не си мислете, че във Франция се печели много от баскетбол - както в НБА да речем. Треньори и състезатели получават средни за страната възнаграждения. Във Франция не всеки може да се храни, да живее от баскетбол. И ще кажа друго, че аз с оранжевата топка съм се занимавала до 38-годишна възраст, като съм почнала от 11-годишна! Което е абсолютна рядкост в този толкова тежък спорт. С „Левски-Спартак” постоянно пътувахме, после във Франция стана още по-трудно. Тръгваме в петък на мач в Париж и се връщаме чак понеделник. Нямаш време за никакъв личен живот. И като спрях на 38 години, си казах, че ще живея по друг начин, като нормалните хора. И треньор бях във Франция, но в крайна сметка и неговият живот не е по-различен от този на състезателя. Тази държава е голяма, с 65 милиона жители. Имат Бог знае колко клубове, от които повечето функционират на аматьорски начала. Затова да си треньор по баскетбол във Франция не е за предпочитане. Тази професия не е заплатена, получават много пари под формата на добавки. Малко по-добре е в женската лига, но не си заслужават нервите, отсъствията от вкъщи – аз все пак си имам съпруг, не мога цял живот да съм „женена” за баскетбола!
- Ерве Дюбюисон!
-Да, така се казва съпругът ми! Той е най-успелият френски баскетболист, държи всички рекорди на страната по мачове, реализирани точки и т.н. Първият французин, който играе в НБА, където с Дражен Петрович са най-добрите чужденци. Моят съпруг ми е абсолютно всичко – дар от Бога! Живеем с него на Лазурния бряг между Ница и Кан, където си купихме къща след сключването на брак през 2005 г.
-С какво се занимава той?
- Работи към Министерството на спорта. Ерве не може да бъде треньор вече, защото
претърпя жестока
катастрофа и беше
изпаднал в кома
Докторите бяха категорични, че не може да продължи като треньор и после се стигна до поканата от спортното министерство. Работата му е свързана най-вече с инспекция на спортни съоръжения – дали отговарят на изискванията и могат ли да се лицензират за провеждане на състезания. Ерве не ми е просто съпруг, а приятел, другар – всичко! С него минахме през ада, докато се съберем и станем съпрузи!
-Разкажи за катастрофата и как се запознахте с Дюбюисон!?
-Тя нашата е дълга история, направо за филм! С Ерве се запознахме през 1989-а, когато аз отидох да играя в „Екс-ан-Прованс“. Той ме е видял на корицата на едно баскетболно списание и дошъл в Париж на мой мач, специално, за да се запознаем. Помня, че бях излязла от игра за почивка и докато посягах към бутилката с водата, погледите ни с Ерве се засякоха. Беше седнал на първите редове в залата и казано по друг начин – искал точно такава да ни бъде първата среща. Аз буквално онемях като видях този мъж.
-Този хубав мъж!?
-Абсолютно!
-Ти разпозна ли го?
-Разбира се, че го познах! Той беше абсолютна звезда във Франция, постоянно пишеха за него вестници и списания. Около Ерве беше пълно с хубави жени – манекенки, актриси, певици. Имах чувството, че е плейбой, че не е сериозен мъж. Затова след мача отклоних предложението му за дискотека. После си заминахме за Екс, а Ерве ми е намерил телефона и всяка вечер ми звънеше с предложение да ме изведе на ресторант или поне да се видим. Минаха така години и изведнъж с Ерве се оказваме съседи в Нанси – живеехме на стотина метр един от друг.
-И ти вече не издържа на изкушението, предаде се без бой?
-Напротив, станах още по инат с него (б.а. – смее се). Виждахме се за кафе, но нищо повече. Една вечер, докато си почивам в квартирата, чух силен шум – катастрофа някаква. Излязох на терасата, но нищо не видях, а пък и катастрофата е била на съседна улица. Прибрах се аз без нищо да подозирам и на другата сутрин гледам в новините топ-новината, че всъщност катастрофиралият близо до дома ми е Ерве Дюбюисон! Жестока катастрофа е била! Той се прибирал с мотора, блъска го някой с кола и бяга от мястото на произшествието. При удара Ерве лети с главата напред и се удря в бетонно блокче. Получава кръвоизлив в мозъка и изпада в кома. Лекарите почти са го били отписали, но след два месеца Ерве идва в съзнание. Вследствие на инцидента губи паметта си с години назад, но интересното е, че първите му думи след пробуждането са били, че... иска да ме види. Видяхме се и от този миг нататък не сме се разделяли. Догодина ще станат 10-години, откакто сключихме брак. Много юбилеи напоследък (б.а. -смее се). Миналата година станах на 50 години, сега честваме 30 години от спечелването на КЕШ с „Левски Спартак”. И пак тази година стават 25 години, четвърт век, откакто живея във Франция!
-Как се озова в „Екс-ан-Прованс“?
-Да ти кажа стана малко изненадващо за мен. Защото се готвех за трансфер в Италия и даже сериозно бях напреднала в изучаването на италианския език. Тежка контузия на звездата им Франческа Роси, която бе център, провали сделката. Хората бяха принудени да се откажат от мен, за да търсят по-висока баскетболистка. Но всяко зло за добро! По това време бях с националния на европейското във Варна. Там бяха и големите ми приятели - Цветана Божурина и съпругът й Сандро Филипини. Сандро, който е сред легендите на спортната журналистика на „Гадзета дело спорт“ говореше перфектно френски. След като в хотелската ми стая ме потърсиха агенти на „Екс-ан-Прованс“, той се свързва с президента им по телефона и договори всичко по договора ми. В началото много трудно ми беше с езика – дори си наех частен учител. Веднъж отидохме на ресторант със съотборничките. Изведнъж всички започнаха да се смеят, защото се оказа, че думата, която съм употребила, за да си поръчам пържола е сходна с тази, която французите използват за жена с леко поведение (б.а. – смее се).
-На теб ти е трябвало предизвикателство, като излезеш в чужбина, но самата ти си била много предизвикателна и красива жена в годините на състезателната си кариера? Навярно няма да отречеш специалното внимание, с което си била обградена от мъжката част по трибуните?
-Имаше „специално внимание” от мъжете към всичките състезателки в „Левски-Спартак”. Не само към мен. Може да погледнеш снимките от онова време и да се увериш, че съотборничките ми до една са като изваяни, като за моден каталог. И капитанката ни Надка Голчева, Петкана Макавеева, най-добрата ми приятелка Силвия Германова, Нинчето Хаджиянкова от Пловдив, с която живеехме в една квартира в София, Радмила Василева и т.н., и т.н. Всички си бяхме хубавки и неслучайно се роди онзи рефрен „И сме най-красиви, и сме най-добри”! В България с мъжката част от публиката излизахме след мач да се почерпим, приказвахме, радвахме се на победите. Трудно ни беше с мъжете в чужбина, защото там буквално ни нападаха (б.а. – смее се). Веднъж в Истанбул едвам се измъкнахме, защото турците полудяха по нас. Още преди мача излязохме на пазар по „Капалъ чарши” и мъжете тръгнаха след нас с неприлични предложения. После на самия мач в залата нямаше нито една жена сред зрителите. Имахме чувството, че мъжете са дошли не на мач, а на модно дефиле (б.а. – смее се). Вместо да подкрепят техния отбор – аплодираха нас! Нагонът яко ги тресеше, правеха съответните жестове към нас… И след края на мача бусът ни беше обграден от обожатели и не можеше да тръгне, въпреки намесата на полицията. Нашите шефове се намериха в чудо, гледаха ни критично, а ние кво да направим – кикотихме се. Турците ни предлагаха бракове, искаха ни адресите. За да може да тръгнем, ни наредиха да им напишем някакви телефони и адреси. Разбира се, тези данни, които дадохме, бяха абсолютна измислица. Като се прибрахме, разказах на родителите си. Баща ми много се ядоса! Той не искаше да ме пусне от Русе в София, защото съм била само на 18 години, и след като подписах - три години не ми говореше! Тогава от „Дунав” ми предложиха апартамент за разлика от „Левски-Спартак”, но аз исках да се развивам и заминах, което много огорчи татко, лека му пръст!
- Печелила си много пъти титлите „Мис Баскет” на редица международни турнири!? Не са ли ти предлагали да опиташ кариера като манекенка или модел?
-Не и никога не съм очаквала подобно предложение. Много баскетболни фенове са ми подхвърляли, че съм „модел”, но това съм го приемала като комплимент. За титлите „Мис” искам да кажа, че за първата на европейското бях много изненадана. Приятно, разбира се, защото очаквах да получа друга награда – по-баскетболна (б.а. – смее се). Честно казано, тогава чух подмятания от някои колежки от съперниковите отбори у нас: “Защо пък точно Мадлен?”. Тука държа да кажа, че много държа на името си Мадлена, не съм Мадлен! После, през 1985-а, пак ме избраха за Мис, с което леко запуших устите на завиждачките!
-Как е възможно толкова красиви жени и баскетболистки да си завиждат за такива неща?
-Нормално е да има завист, и няма значение при баскетболистки, жени или мъже се случва. В „Левски“ тогава бяхме не просто силни, красиви и задружни, ние газехме наред всичко живо. Много им се искаше да ни победят, а понеже не можеха, завиждали са ни. Това е. Винаги съм усещала завистта във всичките й форми, не е била благородна, както би трябвало да бъде. Навремето имах един фен, италианец. Винаги, когато с „Левски“ или с националния играхме мачове на Апенините, той ми пращаше цветя и идваше на мачовете, гледаше си, дискретно, без да се натрапва. В Бразилия на световното пък мой почитател всяка сутрин ми носеше ръкописи с поеми, съчинени от него!
-Колекционер на стихове от обожатели, но си падаш и по картини. Обвиниха те в кражба?
-Знаех, че ще ме питаш за тези прословути картини! И ти благодаря за този въпрос, защото няколко пъти попадам вече на лъжите, изречени от колегата ви Сашо Йовков! Бракът ми с него просъществува от 1986 до 1990 г. Отдавна не е част от живота ми и не искам да му обръщам внимание. Истината е, че при раздялата ни той не постъпи като джентълмен и не се държа мъжки. Картините, за които той на няколко пъти си позволява публично да коментира, че едва ли не съм му откраднала са лично мои! Не е красиво да трупа реклама на мой гръб, но не считам, че е редно да падам на нивото му. Факт е, че тези картини са ми подарени от Светлин Русев и много други известни наши художници! Бяха в жилището ни в „Младост“, което ми бе дадено от държавата за заслуги към спорта. На няколко пъти се уговаряхме, когато той е там да се видим и да ми ги върне и след като Йовков постоянно се криеше, отключих си и просто си взех това, което ми принадлежи. Колкото до самия апартамент, той остана да живее в него. Уговорката бе да ми плати половината от стойността му. Никога не са ме водели материалните неща и се съгласих. Месеци наред обаче не ми превеждаше нито стотинка. Тогава се наложи да проведа отново разговор с него, който не бе приятен и така цялата история се проточи с години. Днес с ръка на сърцето мога да кажа, че Сашо е моята младежка грешка. Най-голямата ми. Любовта на живота ми е Ерве. Той е моят дар от Бога!
Здравко КАМЕНОВ
-Разкажи за катастрофата и как се запознахте с Дюбюисон!?
-Тя нашата е дълга история, направо за филм! С Ерве се запознахме през 1989-а, когато аз отидох да играя в „Екс-ан-Прованс“. Той ме е видял на корицата на едно баскетболно списание и дошъл в Париж на мой мач, специално, за да се запознаем. Помня, че бях излязла от игра за почивка и докато посягах към бутилката с водата, погледите ни с Ерве се засякоха. Беше седнал на първите редове в залата и казано по друг начин – искал точно такава да ни бъде първата среща. Аз буквално онемях като видях този мъж.
-Този хубав мъж!?
-Абсолютно!
-Ти разпозна ли го?
-Разбира се, че го познах! Той беше абсолютна звезда във Франция, постоянно пишеха за него вестници и списания. Около Ерве беше пълно с хубави жени – манекенки, актриси, певици. Имах чувството, че е плейбой, че не е сериозен мъж. Затова след мача отклоних предложението му за дискотека. После си заминахме за Екс, а Ерве ми е намерил телефона и всяка вечер ми звънеше с предложение да ме изведе на ресторант или поне да се видим. Минаха така години и изведнъж с Ерве се оказваме съседи в Нанси – живеехме на стотина метр един от друг.
-И ти вече не издържа на изкушението, предаде се без бой?
-Напротив, станах още по инат с него (б.а. – смее се). Виждахме се за кафе, но нищо повече. Една вечер, докато си почивам в квартирата, чух силен шум – катастрофа някаква. Излязох на терасата, но нищо не видях, а пък и катастрофата е била на съседна улица. Прибрах се аз без нищо да подозирам и на другата сутрин гледам в новините топ-новината, че всъщност катастрофиралият близо до дома ми е Ерве Дюбюисон! Жестока катастрофа е била! Той се прибирал с мотора, блъска го някой с кола и бяга от мястото на произшествието. При удара Ерве лети с главата напред и се удря в бетонно блокче. Получава кръвоизлив в мозъка и изпада в кома. Лекарите почти са го били отписали, но след два месеца Ерве идва в съзнание. Вследствие на инцидента губи паметта си с години назад, но интересното е, че първите му думи след пробуждането са били, че... иска да ме види. Видяхме се и от този миг нататък не сме се разделяли. Догодина ще станат 10-години, откакто сключихме брак. Много юбилеи напоследък (б.а. -смее се). Миналата година станах на 50 години, сега честваме 30 години от спечелването на КЕШ с „Левски Спартак”. И пак тази година стават 25 години, четвърт век, откакто живея във Франция!
-Как се озова в „Екс-ан-Прованс“?
-Да ти кажа стана малко изненадващо за мен. Защото се готвех за трансфер в Италия и даже сериозно бях напреднала в изучаването на италианския език. Тежка контузия на звездата им Франческа Роси, която бе център, провали сделката. Хората бяха принудени да се откажат от мен, за да търсят по-висока баскетболистка. Но всяко зло за добро! По това време бях с националния на европейското във Варна. Там бяха и големите ми приятели - Цветана Божурина и съпругът й Сандро Филипини. Сандро, който е сред легендите на спортната журналистика на „Гадзета дело спорт“ говореше перфектно френски. След като в хотелската ми стая ме потърсиха агенти на „Екс-ан-Прованс“, той се свързва с президента им по телефона и договори всичко по договора ми. В началото много трудно ми беше с езика – дори си наех частен учител. Веднъж отидохме на ресторант със съотборничките. Изведнъж всички започнаха да се смеят, защото се оказа, че думата, която съм употребила, за да си поръчам пържола е сходна с тази, която французите използват за жена с леко поведение (б.а. – смее се).
-На теб ти е трябвало предизвикателство, като излезеш в чужбина, но самата ти си била много предизвикателна и красива жена в годините на състезателната си кариера? Навярно няма да отречеш специалното внимание, с което си била обградена от мъжката част по трибуните?
-Имаше „специално внимание” от мъжете към всичките състезателки в „Левски-Спартак”. Не само към мен. Може да погледнеш снимките от онова време и да се увериш, че съотборничките ми до една са като изваяни, като за моден каталог. И капитанката ни Надка Голчева, Петкана Макавеева, най-добрата ми приятелка Силвия Германова, Нинчето Хаджиянкова от Пловдив, с която живеехме в една квартира в София, Радмила Василева и т.н., и т.н. Всички си бяхме хубавки и неслучайно се роди онзи рефрен „И сме най-красиви, и сме най-добри”! В България с мъжката част от публиката излизахме след мач да се почерпим, приказвахме, радвахме се на победите. Трудно ни беше с мъжете в чужбина, защото там буквално ни нападаха (б.а. – смее се). Веднъж в Истанбул едвам се измъкнахме, защото турците полудяха по нас. Още преди мача излязохме на пазар по „Капалъ чарши” и мъжете тръгнаха след нас с неприлични предложения. После на самия мач в залата нямаше нито една жена сред зрителите. Имахме чувството, че мъжете са дошли не на мач, а на модно дефиле (б.а. – смее се). Вместо да подкрепят техния отбор – аплодираха нас! Нагонът яко ги тресеше, правеха съответните жестове към нас… И след края на мача бусът ни беше обграден от обожатели и не можеше да тръгне, въпреки намесата на полицията. Нашите шефове се намериха в чудо, гледаха ни критично, а ние кво да направим – кикотихме се. Турците ни предлагаха бракове, искаха ни адресите. За да може да тръгнем, ни наредиха да им напишем някакви телефони и адреси. Разбира се, тези данни, които дадохме, бяха абсолютна измислица. Като се прибрахме, разказах на родителите си. Баща ми много се ядоса! Той не искаше да ме пусне от Русе в София, защото съм била само на 18 години, и след като подписах - три години не ми говореше! Тогава от „Дунав” ми предложиха апартамент за разлика от „Левски-Спартак”, но аз исках да се развивам и заминах, което много огорчи татко, лека му пръст!
- Печелила си много пъти титлите „Мис Баскет” на редица международни турнири!? Не са ли ти предлагали да опиташ кариера като манекенка или модел?
-Не и никога не съм очаквала подобно предложение. Много баскетболни фенове са ми подхвърляли, че съм „модел”, но това съм го приемала като комплимент. За титлите „Мис” искам да кажа, че за първата на европейското бях много изненадана. Приятно, разбира се, защото очаквах да получа друга награда – по-баскетболна (б.а. – смее се). Честно казано, тогава чух подмятания от някои колежки от съперниковите отбори у нас: “Защо пък точно Мадлен?”. Тука държа да кажа, че много държа на името си Мадлена, не съм Мадлен! После, през 1985-а, пак ме избраха за Мис, с което леко запуших устите на завиждачките!
-Как е възможно толкова красиви жени и баскетболистки да си завиждат за такива неща?
-Нормално е да има завист, и няма значение при баскетболистки, жени или мъже се случва. В „Левски“ тогава бяхме не просто силни, красиви и задружни, ние газехме наред всичко живо. Много им се искаше да ни победят, а понеже не можеха, завиждали са ни. Това е. Винаги съм усещала завистта във всичките й форми, не е била благородна, както би трябвало да бъде. Навремето имах един фен, италианец. Винаги, когато с „Левски“ или с националния играхме мачове на Апенините, той ми пращаше цветя и идваше на мачовете, гледаше си, дискретно, без да се натрапва. В Бразилия на световното пък мой почитател всяка сутрин ми носеше ръкописи с поеми, съчинени от него!
-Колекционер на стихове от обожатели, но си падаш и по картини. Обвиниха те в кражба?
-Знаех, че ще ме питаш за тези прословути картини! И ти благодаря за този въпрос, защото няколко пъти попадам вече на лъжите, изречени от колегата ви Сашо Йовков! Бракът ми с него просъществува от 1986 до 1990 г. Отдавна не е част от живота ми и не искам да му обръщам внимание. Истината е, че при раздялата ни той не постъпи като джентълмен и не се държа мъжки. Картините, за които той на няколко пъти си позволява публично да коментира, че едва ли не съм му откраднала са лично мои! Не е красиво да трупа реклама на мой гръб, но не считам, че е редно да падам на нивото му. Факт е, че тези картини са ми подарени от Светлин Русев и много други известни наши художници! Бяха в жилището ни в „Младост“, което ми бе дадено от държавата за заслуги към спорта. На няколко пъти се уговаряхме, когато той е там да се видим и да ми ги върне и след като Йовков постоянно се криеше, отключих си и просто си взех това, което ми принадлежи. Колкото до самия апартамент, той остана да живее в него. Уговорката бе да ми плати половината от стойността му. Никога не са ме водели материалните неща и се съгласих. Месеци наред обаче не ми превеждаше нито стотинка. Тогава се наложи да проведа отново разговор с него, който не бе приятен и така цялата история се проточи с години. Днес с ръка на сърцето мога да кажа, че Сашо е моята младежка грешка. Най-голямата ми. Любовта на живота ми е Ерве. Той е моят дар от Бога!
Здравко КАМЕНОВ
