Мария Гроздева е родена на 23 юни 1972 г. Наричат я  Точният мерник на България. Тя е единствената ни двукратна олимпийска шампионка. Печели златни медали в Сидни-2000 и Атина-2004 след това. Има още три бронзови медала (Барселона-1992, Атланта-1996 и Сидни-2000 - и трите на въздушен пистолет). С общо петте си олимпийски медала е рекордьорка в българския спорт. Печели и 9 европейски титли, 15 световни купи. През 2004 г. е избрана за "Спортист №1 на България" и Балканите, получава орден "Стара планина" I степен, почетен гражданин е на София и  Атина. До момента е участвала на 6 поредни олимпиади! Целта й е седмата - в Рио де Жанейро. Най-точната жена на България говори за читателите на вестник "ШОУ":

 

- Искрено се надявам. Дано стане по-скоро, за да сме живи да го видим. Според мен обаче ще става все по-трудно и по-трудно. Всичко се промени, спортът вече не е държавна политика, въпреки че настоящото министерство прави всичко по силите си да помогне на всички. Състезавала съм се и по времето на комунизма, и в началото на демокрацията, и сега продължавам да го правя. Днес хората не спират да ни критикуват: "Ама как го правехте преди, какво стана, защо не печелите?" Едва ли не ще ни убият с камъни, че спортът ни няма тези успехи като отпреди двайсет или трийсет години. Аз като влязох в спортното училище на ЦСКА, всичко беше ред и дисциплина. Ходехме да чистим училището, циклехме, помагахме с каквото можем. Условията никога не са били луксозни, но базите все още бяха използваеми, а сега текат и децата настиват вътре. Нямаме нищо, абсолютно нищо, за да искаме успехи. Откъде да дойдат децата, които един ден да станат големи спортисти. Навремето на първия ден от ЦСКА ми дадоха сакче, вътре пълно с екипировка, всичко както си му е редът. Ходехме на лагери без пари. Сега трябва да си плащаш, за да отидеш някъде. Е, какъв лагер е това?!

- Преди олимпиадата в Лондон ти каза, че трябва да се радваме, че България въобще праща спортисти...

- (прекъсва ме) Спомням си, беше на изпращането ни. Трябва да се радваме, защото с всяка изминала олимпиада нещата стават от зле на по-зле. На първата ми олимпиада в Барселона-1992  бяхме 300 души делегация! На следващата намаляхме наполовина, после още повече и така се стопяваме от турнир на турнир. Съпругът ми Валери Григоров има една приказка, че сега се събираме в един чартър, да не дойде ден, в който ще се поберем в кабрио, че

 

тогава ще

станем за резил

 

Лошото е, че хората продължават да са заблудени, че нашата страна може да постига онези успехи, които ги е имала преди Десети ноември и в началото на прехода, когато все още нещо мърдаше. Сега явно са други приоритетите на държавата. Вярно, че народът гладува и оправданието на политиците е: "Как да обръщаме внимание на спорта при това положение?!" Тогава обаче да не се приема като провал представянето ни по състезания и олимпийски игри.

- Момиче и стрелба! Защо не балет, танци, пеене...

- (смее се) Аз опитах от почти всичко като ученичка и накрая избрах стрелбата. Някога в училищата минаваха в час и записваха за различни спортове. Бях се записала на всичко,  на всевъзможни кръжоци и уроци. Пет-шест неща, едно от които стрелба. Най-много ходих на пиано и на балет. В 6-и клас влязох в спортното училище на ЦСКА, покрих всички нормативи и ме приеха без проблеми. Продължих обаче да свиря и на пиано, и то девет години! Имах проблеми, учителката ми правеше всичко възможно, за да ме откаже от стрелбата. За пианото, както се сещате, трябват нежни и по-гъвкави китки. А в стрелбата е точно обратното, трябва да са стегнати, за да можеш да стреляш по-точно, да не ти трепери ръката. Нещата някак си не се връзваха (смее се). Изкарах обучението по пиано, което беше девет години, и с удоволствие приключих и се съсредоточих само върху стрелбата. Даже и нотите съм забравила. Сега гледам мои приятелки отварят, виждат нотите и започват да свирят. Не мога!

Баща ми има принос да се ориентирам към стрелбата. Беше преподавател в  МВР-школата в Симеоново. Първо записа брат ми, а след това и мен. Майка ми е медицинска сестра в онкологията. Никога с баща ми не са се месили какви да станем и с какво да се занимаваме. Всъщност ще ви призная, че стрелбата никога не е била любимият ми спорт, нито пък ме е мотивирала. Избрах ЦСКА само и само да сменя училището, в което учех до шести клас. Започнах с отегчение, харесваше ми само когато ходех на състезания.

- Случвало ли се е да стане беля, докато стреляте?

- Пази Боже! Били сме деца 6-7-и клас, непрекъснато ни втълпяваха да внимаваме, за да не стане някоя поразия. Всъщност доста често ни се случваше да се скатаваме от тренировки. Кажат ни да изпълняваме нещо и треньорите излязат, а ние започнем да въртим пистолетите като каубои.

В ЦСКА изкарах 15 години. Като падна  режимът и започнаха промените, настанаха гладни години. Не можеха да ме направят офицер, тъй като все още учех висшето си образование. В спортната школа ме направиха началник поддръжка на парното, само и само да взимам заплата, да се водя на щат. После от ЦСКА отново ми казаха: "Няма как да те направим офицер." Дойде предложението от МВР, което тогава създаде център за бойна подготовка и спорт. Събра част от елитните състезатели, за които се грижи и до днес. Благодарна съм им, защото няколко пъти изпадах в тотален шок, оставах без клуб и ако не беше МВР, нямаше как да продължа.

- Имало ли е вариант да бъдеш част от "Олимпийски надежди"?

- Искаха ме, но директорът и класната в спортното на ЦСКА не ме пуснаха. Исках да отида в "Олимпийски надежди", защото знаех, че се учи по-малко, обстановката е по-лабава (смее се). Там бяха все борци, боксьори, щангисти. Разколебаха ме и останах в ЦСКА. Първото ми състезание беше на 15 или 16 години в Румъния. Нямах навършено пълнолетие и ми прикрепиха отговорник, който да се грижи за мен -  да  не взема

 

да избягам

от България и

да не се върна

 

Първото си по-сериозно състезание вече го помня много добре, беше през 1989-а, Световна купа. По комунизма спортистите бяхме едни от малкото привилегировани да пътуваме в чужбина. Както повечето, така и аз въртях търговия, за да се снабдявам с различни неща. Оттук взимах маратонки "Ромика" и кафе, които продавах в Румъния, а оттам си донесох страхотен сервиз. Още е при майка ми. Не можехме да изнасяме повече от декларираните 30 лева през границата, но намирахме начин и с повечко декларацийки пренасяхме и повече пари. А и митничарите като ни видят, че сме отбор, ни пускаха без много проверки.

- Шест олимпиади - никак не е зле! Две титли, общо пет медала.

- Родена съм на 23 юни - Международния олимпийски ден. Един мой приятел грък веднъж ми разказа, че в Гърция има история: на този ден боговете слезли  на земята. Вероятно съм целуната от Господ! На първата Олимпиада в Барселона през 1992-а бях убедена, че ще се справя по-добре на малокалибреното оръжие. Не ми тръгна обаче стрелбата, изложих се и не влязох във финала. Отписах всичко и започнах да разпускам. По принцип е забранено да се ходи на фитнес, да се правят кросове или да се влиза в сауна. Всичко това е противопоказно на стрелбата, влияе лошо на тялото. Аз точно това направих, ходих даже на плаж. Виках си: "Абе, да избутам до края, то се е видяло, че нищо няма да излезе." И точно така, без всякакви очаквания, спечелих бронзов медал на въздушното оръжие. Тогава си спомням, че на спортистите, които спечелихме бронзови медали, почти не ни обърнаха внимание. С годините обаче нещата коренно се промениха и затова по-рано ви казах, че трябва да се радваме, че изобщо имаме спортисти на олимпийски игри...

- В Сидни-2000  разплака България рано сутринта с първата си олимпийска титла.

- Само да припомня, че на предишната олимпиада в Атланта-1996  спечелих второ бронзово отличие, отново на въздушен пистолет. Тръгнах с голяма кошница, но отново не ми провървя на малокалибреното. На финала на въздушния пистолет една рускиня ме изпревари само с две десети и ми отне среброто. В Сидни всичко се повтори като в Барселона, само че по обратния начин. Мислех, че ще се представя по-добре на въздушното оръжие, с което взех двата бронза до момента, а станах олимпийска шампионка на малокалибрения пистолет. Преди първата дисциплина - въздушния пистолет - ми се обадиха, че

 

идва

президентът

Петър Стоянов

да ме гледа

 

Уж съм спокойна и не мисля такива неща, ама взе да ме човърка отвътре. Дойде той и се орезилих - останах далеч извън първата трийсетица. Два часа по-късно треперех, гадеше ми се, повръщаше ми се, все едно някой ме беше халосал по главата. Край, всичко свърши, провалих се отново! Президентът дойде да ме гледа, а на мен ми идеше да се отвори земята в този момент и да потъна от срам. Взеха да ме утешават, Валери (б.р. - има предвид съпруга си) изигра важна роля. Върнаха ме към нормален ритъм на живот. Все пак предстоеше дисциплината малокалибрено оръжие. Избих ги! Станах за първи път олимпийска шампионка. После пет дни як купон в олимпийското село с нашите спортисти, които вече бяха приключили  състезанията си (смее се). Бях на седмото небе от щастие.

- Правиш ли секс преди важно състезание? Помага ли ти?

- Пробвала съм всякакви начини на подготовка, но не мога да кажа, че сексът ми помага. Гледам да се концентрирам само към дадения турнир, особено ако е олимпиада. Най-професионално подходих към игрите в Атина-2004. Няколко дни преди състезанието не ходих нито веднъж на фитнес, не направих нито един крос, внимавах какво ям и пия. Не може вечерта да си напълниш търбуха и на другата сутрин да пъшкаш. Бях само на вода, и една фанта не бях изпила. Тръгнах добре на въздушното оръжие, влязох четвърта във финала, като бяхме с равни точки с втората и третата. После се движех шеста-седма във финала, нещата не бяха съвсем както трябва. По едно време се обърнах към Валери и го чух: "Айде, удари една десетка, де!" Ядосах се. Не стига, че стои отстрани, ами ми и вика. Треснах 10,9 и взех бронза. Два дни по-късно беше и малокалибреното оръжие. В един момент от финала пистолетът ми засече. Патронът не беше влязъл добре в цевта. Пробвах първи път, втори, трети, не ще и не ще. Взех да се нервирам, имам само една минута време да стрелям. Беше ме страх, че няма да признаят опита ми и отивах на кино. Гърците ме обичаха (усмихва се широко), не ми направиха проблеми. По едно време публиката изрева, разбрах, че някоя от съперничките ми е сгафила с лош изстрел. Това беше върхът, защитих олимпийската си титла!

- Защо постоянно се твърди, че не спираш да пиеш – и то твърдо гориво?

- Това са някакви легенди, които вече няколко години се въртят постоянно. Пила съм по кило водка (смее се). Аз водка не близвам. Обичам червено вино, вечер пия по една чашка с вечерята. Няма как да пия толкова много и да печеля. Всичко май тръгна от участието ми във ВИП брадър. В къщата освен да ядем и пием нямахме кой знае каква друга работа. А и  интриганти тогава наговориха един куп глупости по мой адрес. Ако си спомняте, ние влязохме, за да участваме с благотворителна цел. Често очите ми се пълнят със сълзи, когато видя дете с проблем или в неравностойно положение. Винаги сме помагали и ще продължим да помагаме.

- Вярно ли е, че заради участието ти във ВИП брадър те уволниха от клуб "НОВЕ" с шеф Васил Божков?

- Едва ли е заради това. Всъщност и до днес нямам обяснение защо ме уволниха. Всъщност те спряха да ми дават заплатата, което си е един вид уволнение. Точно преди да вляза в предаването, отидох при г-н Божков, все пак да го уведомя, че ще участвам в подобен формат. Това беше една от малкото ни срещи, вероятно сме се виждали не повече от два-три пъти по церемонии. Тогава той ми каза, че ще пуска есемеси за мен да спечеля. Излязох от къщата

 

и се озовах

на улицата,

без клуб,

без нищо

 

Изпаднах в шок, но бързо се вдигнах. Според мен едва ли той е взел решението, мои "доброжелатели" са му подшушнали нещо. А аз имам достатъчно такива през годините.

- И още веднъж преживя подобно нещо, когато изхвърлиха и следващия ти клуб от федерацията.

- Не ми припомняйте, че ми се гади от тая простотия преди олимпиадата в Лондон. Минавала ми е идеята да се състезавам за друга държава! Аз обичам България, но осъзнавам, че ще се състезавам до време, а с това изкарвам хляба и храня семейството си. Ако нещата не бяха се разрешили, с ръка на сърцето ви казвам, щях да замина и да стрелям за друга федерация. Само ще ви разкрия един детайл от целия скандал. Държавата отпускаше пари на мен и Таню Киряков например за самолетни билети за дадено състезание. След това ни товареха в автобуса и ни клатушкаха до турнира, а парите отиваха за други цели. С изказвания и действия ме накараха да се чувствам недооценена, казаха ми: "Покажи черно на бяло какво си направила!"

- Не е ли оправдание скандалът в стрелбата за слабото ти представяне в Лондон?

- Не е, аз никога не съм се оправдавала, винаги съм търсела вината първо в себе си. Казвам ви честно, никой не мислеше за стрелба тогава. Разминавахме се в Лондон и не си казвахме здрасти с останалите от отбора. Страшно напрежение, ужасна история. Олимпиадата в Лондон е може би най-силно преживяната в цялата ми кариера, а беше шестата. Бях на 40 години, за първи път имаше толкова напрежение и странични фактори, които влияеха върху представянето ни. За втори път след онази криза в Сидни преживях подобно нещо. Тотален емоционален срив, отписах всичко. Хората около мен се опитваха да ме вдигнат, един ми разказваше подобни примери с други спортисти, други ми разказваха притчи само и само да ме нахъсат.

 Защо се стигна до раздялата с бившия ти съпруг?

- Ожених се много млада, на 21 години, през 1993-а. С Веско - така се казва бившият ми мъж, не успяхме да запазим връзката си. Аз често бях на лагери, а той през лятото беше учител по сърф на морето. Постоянно се разминавахме, а така семейство не се гради. Разделихме се, като решаващата крачка бе моя. Сега сме в много добри отношения, въпреки че тогава, преди години, беше логично да ни е трудно. После общи приятели ни запознаха с Валери. Той се беше разделил с бившата си съпруга две години преди това. От нея има син - Христо, който остана да живее при нас. После се родиха Валерко и Маги.

- Как се гледат три деца?

- Родителите ми много ми помагаха и все още помагат, когато сме по състезания. Христо ми вика мамо! Още като малък, когато се събрахме с Валери, го приех като мое дете. Когато се отнася до дете, винаги съм била над всички проблеми или конфликти. Нито едно дете не е виновно за това, което правят родителите му. Сега Христо е голям, работи в Сидни, където е първата жена на Валери.

 

С нея сме

големи

приятелки

 

(смее се). Да, да, може и да не ти се вярва, но е така. Гостувахме й, Австралия е чудесна страна, обичам я. Да не си мислите, че заради децата съм спряла да стрелям. Глупости! Спечелих златен медал, когато бях бременна в седмия месец с малкия Валери. Родих и нямаше и един месец и пак се върнах на стрелбището. Не ми пречеше. Така беше и с дъщеря ми Маги.

- Има хора, на които дават много пари, за да използват точния им мерник. Сещаш се какво имам предвид...

- (смее се с глас). Да, чакам предложението. Тия хора са с пушки, ама и пистолетът върши работа. Това на шега.

- Случвало ли се е да те проверяват повече заради носенето на оръжие в самолетите?

- Доста често, въпреки че имаме нужните документи предварително, изпратили сме всичко и сме уточнили какво пренасяме. Най-куриозното беше през 2001-а, когато се случи атентатът в Ню Йорк. Имахме прекачване в Милано, изкараха целия ни багаж на пистата и забавиха полета с два часа заради нашето оръжие. После проверяващите ни питаха: "Имате две пушки и примерно 5 пистолета", а ние им казахме: "Не, имаме 12 пушки и 8 пистолета." Да видите какъв срам и суматоха настана. Не ги бяха засекли в багажа при проверката, сто процента е имало уволнения.

- Много хора отказват Мария Гроздева от стрелбата през няколко месеца. Ще спираш ли скоро?

- На тях ще им кажа, че ще стрелям, докато мога. В Атина-2004 имаше съперничка, която спечели бронзов медал на 46 години, участва и в Лондон вече на 54! Нашият спорт е такъв, че не изисква младост, а опит. Има хора, които не ме обичат и казват, че не помагам на младите, не им давам път. Глупости. Питайте, който искате от нашия спорт, да видите дали не помагам на децата. Най-голямата ми съперничка в момента е Антоанета Бонева. Обичам я като мое дете, въпреки че ми е конкурентка. Ако я приемах като такава, нямаше да й помагам. След олимпиадата в Лондон тя даде една пресконференция, разплака се със сълзи и ми благодари. Не издържа на напрежението, което беше заради скандалите преди игрите.

- На следващата олимпиада в колоезденето ли ще се състезаваш?

- (смее се). Много се запалих по този спорт. Но съм далече от истината (смее се). Няма как да се занимавам професионално с този спорт, но всеки уикенд правим по 60 километра около София. Наистина много се запалих, цялото ни семейство има професионални велосипеди и екипировка, които ни подариха от "MAX Bike". Не съм си и мислела, че колоезденето е толкова готин спорт.
СТЕФАН РАЛЧЕВ