Легендарната ни състезателка в самбото Мария Оряшкова гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Тя е победителка от Вторите европейски игри, петкратната световна шампионка и 9 пъти номер 1 на континента в категория до 80 килограма. В кариерата си има 13 медала от световни първенства, 10 от шампионатите на Стария континент и 1 от Европейски игри. А от въпросните 24 отличия, 15 са златни. Нейна стихия са двуборствата и няма друга жена в света, която да се състезава на най-високо ниво и в самбото, и в борбата, и в джудото. Може да добавим и сумото, но за нея тази японска религия е сякаш повече хоби.   

- Мария, привет! Добре дошла в „Код Спорт“. Радваме се да те посрещнем  в годината, в която ликува със злато от Европейските игри и световното първенство по самбо. Не стават ли някак рутинни тези триумфи за теб? 15 пъти на върха! Емоцията същия заряд ли има или се видоизменя през годините? 
- Наистина 15 пъти съм се качвала на най-високото стъпало, но има много по 15 пъти, в които не съм била на върха и невинаги успявам да спечеля медал. Но пък тук се говори само, когато печелим. Всеки път е различно и няма как един медал да си прилича с друг или да го съпоставяш, независимо, че е на едно и също ниво във вида състезание. Емоцията е различна, държавата, вече и годините. Дори акълът ти вече е на по-различно ниво и затова всяко състезание е специално.

- Самбото ли е голямата ти любов? И в тази връзка какви чувства изпитваш към джудото, борбата, сумото дори?
- Самбото е любовта ми от дете. Сумото е страст, не ми остава много време за тренировки. Аз съм се влюбила в спорта и той ме е избрал, а не аз него. Затова съм играла и джудо, от близо година съм в националния отбор по борба. Както състезанията са специални, такива са и спортовете, макар и коренно различни. Във всеки от тях намирам нещо, което ме е грабнало и ме е накарало да се състезавам.  

- Не криеш амбицията си да дебютираш на олимпиада в борбата, но реално самбото и джудото са много по-различни. Имам предвид най-вече в захватите, в схватките. Но по-добре ти да ни го обясниш, ако е така наистина…
- Да, колкото са различни, толкова са и близки. Смятам, че това може да бъде плюс, за да изненадаш страшната конкуренция, която е в целия свят в момента в женската борба. Джудото го разграничиха много. Там също имах покана да участвам на турнирите за квотите, но като че ли борбата повече ми харесва. Повече пасна на моя стил, който практикувам толкова много години. Но не е дали ти искаш да участваш някъде или не. Всички можем да имаме амбиции. Имам подкрепата на Българската федерация по борба и треньорите. Мога да искам много, но минавам стъпка по стъпка. Първо съм играла на републиканско, след това на турнир… Вече ми дадоха шанса да представлявам държавата ни по-големите форуми.

- Кое за теб е най-вълнуващото в спорта, който е за мъжки момичета?
- Когато се качиш отгоре и може би пътят докато стигнеш дотам. Когато се качиш на най-горното стъпало, още еуфорията те държи, но никой не вижда пътя дотам, освен мен.

- Кой те откри за самбото? Твърди се, че на 12 години сама си пътувала всеки ден по 8 километра от дома си до залата за тренировки в Панагюрище и обратно?
- Да, така е. Заради брат ми се записах да тренирам самбо и джудо. Иван Нетов е моят първи треньор и в момента се състезавам за родния си клуб по самбо в Панагюрище. Това ме прави по-щастлива и по-горда, когато изляза дори на републиканско.

- Получила си първата „привилегия“ – намерили са ти стаичка в залата, където да спиш, за да ти спестят въпросното пътуване от 8 километра. Вярно ли е?
- Да, знаете, че зимата рано се стъмва и имаше дни, в които предпочитах да оставам в една стаичка в залата. Не ме е срам да кажа, че ми е било по-удобно и дори, че понякога не съм имала финансова възможност да пътувам. Не трябва да забравяме откъде сме тръгнали.

- Още ли смяташ първата си световна титла в самбото от световното в София през 2006 г. за най-скъпа?
- Да, защото тогава всички мои близки хора бяха там. Това бе първият залък, който беше и най-сладък.

- Чия беше идеята да опиташ да пробиеш в женската борба? Ти се пробва в този спорт още по времето на хегемонията на световния тепих на Станка Златева, която също като теб има 5 златни медала от шампионати на планетата…
- Наистина се пробвах преди доста години, но тогава беше друга категорията. Бях на други години, по-различно мислеща. Сега просто реших да участвам на републиканско, никой не ме е карал. Това в никакъв случай не може да е минус, само можеш да спечелиш. Отидох, за да пробвам. Като ме видяха на републиканско, малко се учудиха. С уменията си се справих без никакъв проблем. Не смятам, че е толкова лесно. Напротив! Има доста жени, които се занимават с борба в България. След това дойде подкрепата на ръководството. Никой не ме е хванал за ръка и да ми е казал: “Ела тук!“ Сама отидох да пробвам. И след това получих подкрепа, за да мога да се впусна в различно нещо.

- Как виждаш ситуацията в твоята категория в борбата? Вярваш ли, че имаш реален шанс да заслужиш участие в Токио 2020?
- Определено не мислех, че е толкова голяма конкуренцията. Но с участието ми на няколко международни турнири и първенства, видях че това наистина е нещо убийствено. Но го правя и всеки ден ходя в залата с такова удоволствие! Ставам все по-добра и започвам да вярвам в себе си. Ако беше нещо недостижимо и нереалистично, може би нямаше да го направя и хората нямаше да ми се доверят. Затова смятам, че всеки ден тази мечта става все по-реалистична.

- Разкажи ни куриозни моменти от кариерата си - на тепиха и извън него? Нещо по-различно от здравите битки… Говори се, че Владимир Путин те е аплодирал на едно от състезанията, въпреки че си го разочаровала…
- Тогава с Благой Иванов развалихме празника му, защото победихме техните състезатели. Путин дойде специално заради Фьодор Емеляненко. Аз играх срещу Русия на финал и той беше там през цялото време. Обичам толкова Русия и всички съветски държави, защото са страшно уважителни. Независимо, че си победил техните хора, те никога няма да те освиркат и да те накарат да се чувстваш като загубил. Напротив – всички се изправиха на крака. След всяка наша победа над техен състезател, те ни аплодираха.

- Пълна зала, пред 7 хиляди зрители в Санкт Петербург…
- Беше нещо уникално, имам ярък спомен. Прекарваме доста време в залата и има много интересни неща. И с други мои колежки си говорим, че другите жени, които имат мъже или гаджета, ги канят на кафе или на разходка, а нас всички мъже ни питат кога ще се борим… Странното е, че се опитват да завържат някакъв разговор по този начин.

- Съществува ли приятелство между конкурентки и то в силови спортове, когато сте извън тепиха или татамито? Или това е нереално?
- Съществува, да, но е много рядко срещано. Може би 1% от всички състезатели. Поне това е моята статистика за състезанията, на които съм ходила.

- В кой спорт е най-напрегнато като напрежение, очаквания? В борбата, джудото или самбото?
- В борбата.

- Там традициите тежат, така ли?
- Да, и е най-динамично. Това е много древен спорт. Там няма как да спреш, дори и да водиш с много точки, не е никаква гаранция. Получават се големи изненади и постоянно те държи под напрежение.

- Япония е Мека на джудото, сумото, женската борба. Имаш ли мнение защо е така? Колко пъти си била в Страната на изгряващото слънце и какво най-много те е впечатлило там?
- Била съм четири-пет пъти, но тази година имах време да отида с националния отбор на лагер в Япония, с град Окаяма. Имах възможност повече да се запозная с техните традиции. Неслучайно това са „техни“ спортове. Може би Япония става мека за всички спортове, защото във всички тях започва до доминира. Те са страшни перфекционисти, за тях точността е много важна, а ние, европейците, сме малко по-различни.

- Една от най-богатите фирми в България е със седалище в Панагюрище – „Асарел Медет“. Помагат ли ти? Въобще чувстваш ли се обичана от спонсорите?
- „Асарел Медет“ е един много траен спомен, който най-вероятно ще ми остане за цял живот. Когато станах световна шампионка, всички идваха. Тогава може да ти дадат премия, някой може да ти помогне финансово. Но тези хора ми помогнаха и ми дадоха ръка, когато бях на ръба да се откажа. Помогнаха ми преди даже да съм взела медал извън България. Те бяха хората, които ме подсигуриха. Дадоха ми стипендия и до ден-днешен съм стипендиант на „Асарел Медет“, за което много им благодаря! По традиция винаги там си оставям по една купа. Вече има направен музей, много е красиво и ще остане винаги, независимо докога ще работим. Те ми помагат, надявам се и аз на тях да им помагам и да давам пример на младите в Панагюрище!

- Спомнят ли си в световния елит на борбата за Станка Златева? И самата ти какво мислиш за нея? Срещахте се на тепиха, нали?
- Не, не сме се срещали. Направихме един съвместен лагер на Белмекен, но на самото състезание не се срещнахме. Няма как да не се сещат за нея, тъй като е една от най-титулуваните състезателки в света. Може би тя ще остане с най-много медали в Европа, доколкото разбирам. Да, изведнъж виждат друга българка в тежка категория и малко се учудват. След като общуваме малко повече, ме разпитват и за нея също. Смятам, че тя не е само голям спортист, но и голям човек!

- Тренираш деца в клуб „Челопеч“? Как намираш време? Какво като усещане ти дават заниманията с малките? Може би те зареждат, но не е ли малко уморително, имайки предвид натоварения ти график?
- Да, де факто Челопеч е родното ми място. Помагам на треньорите в новосъздаден клуб, но не мога да участвам много в тренировъчния процес. 90% от времето през годината ти си някъде на лагер или на състезание. Когато видиш искрата в очите на децата, си казваш, че заради това си заслужава да го правиш, да даваш един добър пример. Трудно ми е, защото личното време е 0,1%.

- Докторант си в Националната спортна академия? Над какво работиш? Как намираш време и за този сериозен ангажимент?
- В този преходен момент, в който вече си на върха в спорта, трябва да продължиш да преследваш някакъв връх. Смятам, че ние сме изпуснали малко повече от училището. Затова гледам и там да наблягам, за да вървят нещата ръка за ръка. Не е нещо, което е извън моята компетентност. Труден език се говори, но темата ми е свързана със самоотбраната и единоборствата, агресията. Затова ми е интересно и ходя с удоволствие. Смятам, че няма да съжалявам, че съм го записала. Ако не съм в училище, най-вероятно в почивния си ден ще отида на кафе или на кино. Да, нямам тази привилегия, но пък имам друга – да изучавам все още и тялото си, и себе си, и децата също.

- Доколко има риск за една жена в силовите спортове? Била ли си пред дилемата да спреш заради тежка контузия? Въпросът с травмите по-различен ли е от другите спортове?
- Спорт за здраве донякъде. Когато е професионално е почти невъзможно да се разминеш без травми. При мен имаше две тежки контузии. Това беше моментът, в който не знаех дали ще продължа. Хората, които ръководеха федерациите, може би се бяха отказали. Тежка травма и на двете колена, всички видове връзки, менискуси… И това става в период от две години. Докато почна на стъпвам отново на краката си… Една година не знаеш къде си, дали ще се изправиш. Но пък може би в тези две години, в които не съм участвала никъде, ме съхраниха, за да може все пак на 30 години да съм в адекватна и физически добра форма, защото горе-долу съм почивала в две години от кариерата си.

- Високопланинската база Белмекен е част от кариерата ти. Там правиш първия си лагер на 14 години. Имала си тежки моменти, но във вестник „Труд“ прочетох, че мечтаеш за една седмица почивка там, без да тренираш. Така ли е?
- Така е, да. Белмекен е неизменна част от подготовката, тъй като имаме тези условия, би било логично на 14 години да отида там, да ме вземат на лагер. След това исках да се откажа. На 14 години бе единственото ми „сигурно“ отказване. Отказах се за три дни, а след това продължих. Наистина си казах, че не мога да се занимавам със спорт на тази възраст. Психически не можах да издържа. Но всъщност от най-кошмарното нещо в България, се превърна в най-любимото ми. По ирония на съдбата тази година за трети път ще трябва да проведа такъв лагер там. Да, наистина искам една седмица само да стоя, но май ще е след като приключа със спортната си кариера.

- Мислиш ли в тази посока? Докога ще се състезаваш? Или си го оставила на съдбата?
- Няма да е вечно. Не може винаги всичко да оставяш на съдбата. Вече напредвам с възрастта и мисля за други неща. Смятам след 2020 г., независимо от резултата, вече да се ориентирам към нещо друго.

- Сподели нещо от личния си живот, ако желаеш?
- Последната година имам чувството, че нищо не се случва покрай мен. Наистина нямам време за нищо. Нямам гадже. Де факто гардеробът ми е в сака.

- „Работещо момиче“ до олимпиадата…
- Да, хубавото е, че сега разбрах, че може би ще ме пуснат на олимпийска подготовка от 1 януари. Но още не знам дали това нещо ще се осъществи. В момента всичко е свързано с олимпиадата.

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+