Мила Кьосева, една от големите звезди в историята на родния волейбол, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Тя е европейска шампионка с националния отбор и двукратна носителка на Купата на европейските шампионки с ЦСКА. Една от емблематичните фигури в женския ни волейбол. Разбира се, трудно е да те признаят за екстра класа във волейбола, ако не си играл в Италия. А Кьосева не само го направи, но и си отвоюва запазена марка за класа на Ботуша. На Апенините мина по цялата стълбица – играч, треньор, спортен директор. Сега обаче е в България, след като се завърна у нас от една от най-красивите страни в света.

- Здравей, Мила! Извиняваме се предварително, че преди теб в „Код Спорт“ гостува Боре Кьосев. Знаем, че той имаше с теб някаква негласна надпревара кой ще има повече успехи. Как завърши тази конкуренция?
- По успехи аз съм на първо място, но всъщност той е много по-популярен. Отдавна е в средите на волейбола в България, остана тук почти през цялото време. Затова мисля, че е много по-популярен от мен, за което се радвам. 

- Как се чувстваш, откакто си в България? Трудно някой може да си обясни факта да се прибереш от най-красивата страна.
- Чувствам се прекрасно в България. Решението да се върна да живея тук беше абсолютно мое. През тези 25 години, в които бях в Италия, аз не загубих българския манталитет и съм много щастлива, че се завърнах в България. Най-интересното беше, че всички ме питаха „защо се върна“. Но аз се чувствам много по-добре в България, отколкото в Италия. 

- Там беше направила име, „белла фигура“, както казват италианците…
- Да, наистина в моите си среди бях фактор, но мисля, че съм още по-голям в България, тъй като това е моето място. Залата на ЦСКА е моята зала. Влизайки в коридора, виждам множеството снимки, на които съм аз. Удоволствието да ги покажа на моите възпитанички, които тренирам, е пълното щастие. 

- Какво стана с пицарията ти във Флоренция? Как се разви този бизнес?
- Естествено, аз имах малко опит в тази насока. След това се понаучих, защото имах интерес, а и бизнесът е мой и е хубаво човек да познава това, което прави. Понаучих се да правя всичко, за което се гордея. Пицарията в Италия продължава да функционира. Сестра ми и племенниците ми са там. Роднините ми са там и много често ходя. 

- Семеен бизнес…
- Български бизнес в чужбина. 

- Как намираш българския волейбол днес? Сега имаме ли реално шанс за европейска титла или това днес е в жанра фантастика?
- За мен сме малко далеч от големия европейски стандарт на волейбола. Не да станем европейски шампиони, а поне да се доближим към първите места. Според мен не успяваме, защото страшно много са разпилени нашите добри състезателки. Във времето, когато станахме европейски шампионки, ние играехме в България, състезавахме се помежду си, ходехме на много турнири. Сега някак си са разпилени по света състезателите и състезателките. Според мен са по-малко колектив, отколкото когато играехме ние. По-малко са възможностите да са заедно, въпреки че поддържат връзки и са в много добри отношения. Второто е, че другите държави напреднаха много. Ние като една малка страна трябва да сме доволни и на това, което правим в момента.

- Защо тези талантливи и чаровни момичета все не могат да случат на треньор? 
- Погрешно е да се питат състезателите дали им харесва треньорът, защото няма как един треньор да се харесва на всички едновременно. Имаме и добри треньори в България, но трябва да имаме малко по-голяма информация какво се прави по света и могат да се получат нещата. Моята надежда е да се случи скоро, но не знам дали ще стане.

- Как се чувстваш в ЦСКА? Доволна ли си? С кого работиш?
- Имаме прекрасни отношения. Много съм доволна, че се завърнах в ЦСКА. Моят пряк началник е Верка Николова, която поздравявам. Изключително съм ѝ благодарна, че ми даде възможността да се върна в клуба. Познавам всички хора, които са там, израсли сме заедно. Нашият екип е малоброен, но има много добър синхрон между мъжкото и женското направление. Работим заедно, всички резултати са общи. Мечтала съм си да бъде така и се радвам, че е единственият клуб в България, който остави тези традиции на общото. Много клубове разделиха женски от мъжки сектор, но за наша радост ние останахме заедно.

- Със сигурност обаче липсва един човек в ЦСКА – Спиридон Зегов…
- Да, един много голям мой приятел. До последно бяхме заедно и бях като негова ученичка. Наистина той беше всичко за ЦСКА!

- Доста са отборите в Италия, в които игра. Къде се чувстваше най-щастлива?
- Имах хубави години. Шампионка в Италия не съм ставала. Играех в отбори, класирали се на средно високи места. Направихме много хубав шампионат в Рим и станахме трети. Също имам много добри спомени и във Флоренция, където останах да работя в клуба след завършването на кариерата ми. 

- В началото на века стана треньор, в последствие и спортен директор. Разкажи ни нещо за този период. 
- Станаха малко принудително нещата, а може би не бях готова нито за едното, нито за другото. Но тъй като имах много голям принос към клуба, в който завърших спортната си кариера във Флоренция, ми предложиха да стана треньор. А когато току що си излязъл от игрището, не е толкова лесно. Този период беше доста труден за мен. След това имаше проблеми с ръководството. Предложиха ми да остана като спорен директор и да отстъпя мястото си като треньор, направих го с удоволствие и започна един учебен процес в движение. От моя гледна точка мога да кажа едно – треньор се става за толкова години, за колкото се става и състезател. Треньор не се става веднага. Не може да кажеш: „Треньор съм от три години и вече съм добър.“ Никога не се става добър треньор, както и състезател. В годините винаги трябва да се доказваш. 

- Какво ти липсва от живота в Италия днес и с какво не можеш още да свикнеш в България?
- В Италия по-различното е, че там живеят по-спокойно, по-подреден е животът. Няма го този стрес. Нещата са по-планирани, отколкото в България. Не знам колко ми липсва, защото манталитетът ми винаги е бил български. Може би съм вкарала много повече български неща в Италия, отколкото те са вкарали в мен италиански в тези 25 години. Голямата разлика е, че са подредени. Не се свири по улицата, не се вдигат скандали. В супермаркета тактично изчакват предния човек, дори да си говори с касиерката. Това спокойствие в началото ми правеше много голямо впечатление, преди да свикна, че тук трябва да е по-динамичен животът. С какво не мога да свикна в България? Няма такова нещо. Имам чувството, че като се върнах, много бързо навлязох. Хората, които са в нашите среди, ми създават много голям комфорт, защото усещам невероятно уважение от всички към мен. 

- Как виждаш представянето на мъжкия ни национален отбор тази година на световното първенство, на което сме съвместни домакини с Италия? Може ли да дочакаме чудото – наш отбор да стане световен шампион в колективен спорт при мъжете?
- Много бих искала да стане това. Няма да е лесно в никакъв случай, защото тези турнирни мероприятия са много деликатни, тъй като всички трябва да са на макс в къс период от време - всички едновременно да влязат във форма, едновременно да играят. Имаме много добър отбор, но нямаме толкова много състезатели, за да може един да замества другия и да бъдат на едно ниво. Нямаме кой знае колко дълга скамейка. Пожелавам им да влязат във форма, когато е моментът и да играят един колективен хубав волейбол първо за самите тях, защото гордостта, че участват за България е много силно нещо и да покажат възможностите си на игрището. Пожелавам им го от все сърце! Ще стоим заедно в агитката да ги подкрепяме!

- Имала ли си някога проблеми в колектива на някой от отборите, в които си играла? Помниш ли някоя конфликтна ситуация?
- Най-голямата ми раздяла беше като тръгнахме от България, защото клубовете още не бяха съгласни да ни пускат в чужбина. Тогава с г-н Каров и с г-н Зегов имахме лек конфликт, но не е била лоша раздяла, а просто едно несъгласие от тяхна страна и неприемане от наша, че не е добре да излезем в чужбина. След това тези неща естествено изчезнаха. В чужбина не съм имала такива моменти. Винаги е имало разбирателство. Играла съм в шест клуба. След сезона стигаме до някакъв консенсус дали ще оставам или ще си тръгвам. За мен винаги е било драматично, тъй като с мен непрекъснато беше нашият син Велизар Кьосев, който беше свързан с училища и т. н. По-скоро организация в битовизмите, отколкото лоши раздели с колектива. Уважавана съм също толкова и от италианската общност във волейбола, колкото и от българската. 

- Искам да те върна към фамозния финал на европейското първенство в София през 1981 година – България – СССР 3:0. Печелите първия гейм на 6 точки, а това звучи като „престъпление“. В третия гейм Верка Стоянова вдига за победната последна точка на 18-годишната дебютантка Мила Рангелова… Защо на теб, най-младата, против всякакви неписани правила?
- Много пъти съм се запитвала защо на мен или заедно с нея сме дискутирали, защото често се събираме. Дори онзи ден бяхме с Цеца Божурина, Мария Минева, Таня Гогова да се видим и да поговорим. Винаги излизат тези хубави моменти, които цяла България не е забравила. За мен е огромно удоволствие, че хората още ме помнят, въпреки че са минали повече от 30 години. Защо на мен? Може би е търсела някаква изненада. Последната точка е свързана и с предишни моменти. Тогава играх повече от половин гейм и до този момент бях показала, че съм ефективна в играта. Може би просто така се е случило. Но това нещо не може да се планира, трябва да се изживее, за да се види колко е хубаво.

- Разкажи нещо за този славен тим на България, в който беше звезда до звезда. Кой ти подаде най-здраво ръка? Как те приеха? Изобщо как започна твоята история в големия волейбол?
- Дойдох от Перник в 11-и клас в нашето спортно училище, в което в момента съм деятел и също всички мои снимки са там. Дойдох в много солиден колектив, който се базираше не само на големи звезди, но и на големи хора. Това бяха Цеца Божурина, Верка Стоянова, Мая Стоева, Румяна Каишева – хора в истинския смисъл на думата. Всичките бяха с висше образование, имаха семейства и деца, имаха солидна база, на която аз тогава като дете, ги виждах като едни много сериозни хора. Никога не е имало разлика в отношението по-големи към по-малки, за което им благодаря и досега. Приеха ме като тяхно дете. Бях с 8-9 години по-малка от тях. Сега няма такива големи разлики, защото почти всички са девойки. Много хубав колектив, много сериозно отношение към всяка една дейност, което след това даде старт и в личния ми живот.

- А колко често се сещаш за Васил Симов? Защо той блести най-силно сред плеядата големи български треньори във волейбола?
- Непрекъснато се сещам. Използвам негови фрази, които ми е казал – как да отивам към топката… Оставил е следа във всички ни! Няма случай да се съберем и да не отделим доста време, за да говорим за него.

- От сегашния национален отбор кои състезателки ти харесват най-много? В кои виждаш потенциал за нещо по-голямо?
- Имаме много хубави състезателки. Проблемът е, че не можем да излезем и да покажем нашите възможности, когато е важен мачът. Дори сега на европейското не играхме слабо. Просто загубихме мачове, които не трябваше да губим. Елица Василева е една много класна състезателка. Имаме много добри централни, разпределителките също не са ни лоши. Имаме хубав състав, но просто дали така се случва, дали нещата тръгват отдругаде… Когато е важно, трябва да можем да побеждаваме.

- А никога ли не са те канили за треньор на националния отбор?
- Не, а и не мисля, че мога. Не че няма да се справя, но това, което правя в момента страшно много ме грабва. Харесва ми работата с по-младите състезатели, които имат по-малко опит и могат да се научат на повече елементи. Мисля си, че това е моето място. 

- Сега работиш с 16-годишни, нали?
- Да, 14-16-годишни.

- Във Флоренция работи с Тони Зетова и Нели Маринова. Обикновено се смята, че когато има много българи на едно място, не вървят нещата. Любо Ганев и Боре Кьосев може би бяха единственото изключение. При вас как беше?
- Винаги съм играла с българки и съм била много доволна. Като влезем на игрището, целта е обща – победата, а през седмицата целта е по-добрата подготовка. С абсолютно всички никакви проблеми не съм имала. Не ми е целта да се доказвам дали аз или някоя друга от моите колежки е по-добра. Играта ме водеше по течението. Играла съм и то с години с Пенка Натова, с Емилия Пашова, с Тони Зетова и Нели Маринова. След това им бях треньор и имах тяхната подкрепа, защото за първа година бях на този пост. Не мога да се оплача, че съм имала някакви проблеми. 

- А кой успех в кариерата ти е най на сърце?
- Най на сърце са ми били всички републикански титли, спечелени с ЦСКА. Спомням си една аномалия. Играехме финал на първенството в зала „Христо Ботев“, но бяха променили часа, а аз не бях разбрала. Закъснях, а и нямаше телефони. Бях толкова притеснена и озлобена спортно, че изказах най-добрите си възможности, победихме и станахме първи. Имах и индивидуална награда за най-добър състезател на шампионата. Спортните удоволствия съм си ги взела всичките. 

- В живота няма заден ход, но хипотетично, ако можеше да се върнеш назад, би ли променила нещо в кариерата си?
- Просто водата ме носеше, течението отиваше в някаква посока. Много неща съм ги направила не толкова съзнателно и целенасочено, а натурално и това ме е довело до успех. Мисля, че така е добре. 

- Синът ти Велизар Кьосев сякаш не случи на време за победи във волейбола. В ЦСКА имаше тотална финансова криза и често въпросът бе да се оцелее. Говорили ли сте с него на тази тема?
- Да, говорили сме. Той беше част от отбора, когато ЦСКА беше в криза. Неговата кариера малко се обърка, най-вече на базата на това, че беше непрекъснато с мен. В годините, в които трябваше да навлезе в големия волейбол, когато стана на 14-15 години, там, където играех аз, нямаше мъжки отбори на ниво. Волейболът беше на средно ниво и във Флоренция, и в Рим. Обстоятелствата не се стекоха по най-добрия начин за него. Според мен има много добро виждане за волейбола, разбира я тази игра. Не можа да стигне до успехи, но не се отделя. В момента е мой първи съветник било за волейбола, било и в живота. Разликата ни е само 20 години. Дали аз искам да се чувствам млада, дали той е доста узрял като човек, имаме много добро отношение и си говорим на всички теми. 

- В едно интервю Боре Кьосев каза, че реално животът ви е разделил като семейство – той е играл на едно място, ти на друго и много малко време сте били заедно. Така ли е?
- Да, наистина физически бяхме разделени. В годините се шегувах, че сме семейство на хартия, защото всеки е на разстояние. Но всъщност имам друго усещане – независимо, че дистанцията е била голяма, ние сме били и много свързани. Всичко, което сме правили във волейбола, сме го коментирали, нищо, че не сме били физически заедно. Винаги е имало една вътрешна война кой е по-добрият. Семейно ние се разделихме, но това няма никакво значение - пак комуникираме, виждаме се. Не сме в лоши отношения. Живеем така, както сме живели и тогава – комуникираме и това е. 

КРАСИМИР МИНЕВ/ВЛАДИМИР ПАМУКОВ/ТВ+