Петкратната медалистка от европейски първенства в борбата за жени Мими Христова гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. На олимпийските игри в Токио през август българската борба ще атакува медалите при дамите с четири представителки в шестте категории. Христова е последната ни представителка, отвоювала квота за най-големия спортен форум. Стихията в нейната досегашна кариера са европейските първенства. В тях записва уникално постижение - 5 медала в 5 различни категории. Започва с бронз във Вантаа (Финландия) през 2014 г. в категория до 55 кг, а шест години по-късно в Рим ликува на върха при 65-килограмовите. В колекцията си има и сребро от Първите европейски игри в Баку през 2015 г. През месец май тя категорично разби конкуренцията в битката за квоти на световната квалификация в София. И неслучайно анализаторите в борбата я поставят в графата „фаворит за медал“. Явно новата категория и съответно отпадането на мъчителното сваляне на килограми влияе добре на родената във Враца националка. Очакваме да го докаже и в битката на игрите в Токио, където във всяка категория право на изява ще имат само по 16 участника.

- Приветстваме дебютно на тепиха на „Код Спорт“ европейската шампионка по борба Мими Христова, която отвоюва и квота за олимпийските игри в Токио. Как си след тежкия лагер на Белмекен? Това ли беше най-сериозният етап от подготовката?

- Да, това беше най-сериозният етап от подготовката. Винаги два или три месеца преди големи първенства се качваме на Белмекен, за да може да направим основата. Базов лагер, който да ни е в помощ за игрите.

- Какви са плановете оттук нататък? Ще има ли лагер в Япония за аклиматизация?

- Да, задължително ще има, защото по това време там е доста влажен въздухът и трябва да отидем. Освен че има часова разлика, ни предупредиха, че в края на юли – началото на август е много влажно там и просто трябва да свикнем.

- Повлия ли ти тази дълга неизвестност около игрите? Не се ли притесняваш още, че някой ден може да чуеш неприятната новина за поредното отлагане или въобще отмяна на игрите в японската столица?

- Да, беше голям шок, когато ги отмениха за абсолютно всички спортисти. Тогава още нямах квота за олимпиадата, но все пак не е приятно да се отмени такъв голям форум. Разбира се, защото там в момента е малко по-тежко положението с COVID-19. В Европа малко го преодоляхме, но в Япония в момента има доста заразени хора и е нормално самите японци да не искат да има олимпиада.

- Страхуваш ли се от вируса?

- Казват, че по-младите по-лесно го преодоляваме, а по-възрастните трябва да се притесняват. Аз не съм го преболедувала все още. Надявам се, ако се заразя, да мина през него по-леко.

- Не ти го пожелаваме, в момента имаш други цели! Нещата изглеждат супер – на тепиха си безкомпромисна, дори взривна в новата категория. На какво се дължи? Липсва ли ти „свалянето“ на килограми?

- Изобщо не ми липсва, много добре си се чувствам. Много ми липсваше да си хапвам сладичко, да не се ограничавам с нищо. Сега се чувствам много добре. Даже имам да качвам килограми все още. Доста беше тежко за мен преди свалянето. Доста ограничения, доста диети и сега много добре се чувствам.

- Намъчи се през годините, както казват. Имаше ли куриозен момент в свалянето на килограми? Ти мина през пет категории. Спомняме си, че преди всяко състезание беше като „сянка“. Как издържа, през какво мина?

- Преди квалификацията за Рио имах да свалям няколко грама. Просто казах на треньора, че не мога повече, не издържам, не мога да сваля тези 200-300 грама, отказвам се, не искам повече! Тогава ми беше наистина много трудно. Просто явно психически трябваше да преодолея тези моменти, за да мога сега да се радвам на успехите. Може би, ако по-рано бях почнала да си хапвам, нямаше да имам тези успехи сега. Щях да оценявам по-малко храната.

- Пет медала от европейски първенства и златният пояс на „Дан Колов“ за №1 в България. Чувстваш ли се готова да разшириш географията на успехите?

- Да, разбира се! Чувствам се готова, пораснала, много по-уверена и го показвам на тепиха! Мисля, че всичко ще бъде наред.

- Каква е ситуацията за олимпийските игри в твоята категория до 68 кг? Кои са фаворитките за медалите, кои трябва да пребориш, за да бъде отличието твое?

- Фаворитката в момента в тази категория е американката, която стана световна шампионка през 2019 г. А вече с кои ще се боря, ще се реши на жребия преди самото състезание. Не се притеснявам.

- Смяташ ли, че Токио може да ти донесе късмет? Как се чувстваше на лагерите с националния отбор там? Допадна ли ти обстановката и въобще животът в „страната на изгряващото слънце“?

- Да, там е много красиво, много подредено. Всички хора имат респект към по-възрастните. Даже станахме свидетели на една случка – олимпийската шампионка се покланя на момиче, което не е станало олимпийска шампионка, а световна, защото е по-голяма от нея. Там са на почит по-възрастните хора.

- Защо според теб японките доминират в женската борба? Защо са толкова ухажвани от медиите и обичани в страната си?

- Защото имат големи успехи и започват от много малки. От 3-4-годишни започват да се занимават с борба, те прохождат в залите по борба. Мисля, че е нормално да имат такива големи успехи.

- Имаш ли двубои с японки?

- Имала съм като кадетка или девойка и съм губила. Само една-единствена среща съм имала с японка.

- Промени ли се стилът ти на борба в новата категория? Имам предвид, че бойното ти тегло, както се казва, е под 68 кг., доколкото знам е 66 кг и се предполага да отстъпваш физически на много от конкурентките.

- По никакъв начин не мисля, че отстъпвам на конкурентките си. Аз излизам на тепиха, за да победя и не мисля, че физически мога да отстъпя по някакъв начин, нищо че съм с един-два килограма по-лека. При този нов правилник с кантара сутрин, не мен ми е по-добре, защото закусвам, пия си кафето спокойно, а те чакат да минат кантара.

- Началото ти в борбата в родния ти град Враца ли се случи?

- Да.

- Подготвяна си, доколкото знам, от треньори в класическия стил в началото. Това в крайна сметка плюс или минус се оказа?

- Голям минус се оказа, защото като дойдох в София при Петър Касабов, докато ме научи да пазя краката, пък след това да ме научи да ги хващам, беше доста дълъг и труден процес и за двама ни. Голям минус е наистина.

- Спомена Петър Касабов, който е двукратен №1 в класацията на „Труд“ за Треньор на годината. Може ли да се каже, че си като част от неговото семейство, след като вече 13 години сте заедно?

- Да, толкова са. За първи път се видяхме 2009 г. На първия ми лагер в националния отбор се запознах с него. Да, разбира се. С неговата съпруга, с неговите деца постоянно сме заедно. Преди да пораснем и да влезем в жени, когато сме били девойки или кадетки, не сме имали финансовата възможност и много са ни помагали.

- А имали ли сте и конфликти? Няма начин при такава напрегната работа. Периоди, в които не си говорите, например?

- Чак да не си говорим, не. Може за 15-20 минутки в залата да се скараме за нещо, което е нормално. За да има успехи, не може всичко да е розово. Всички казват: „Браво, тези момичета са много добри и само успехи имат!“ Но има и друга страна. Ние сме все пак и жени, всяка си има нейните си проблеми. Той е треньор, но в същото време ни е като баща. Постоянно ни подкрепя, дава ни съвети. Всичко е нормално.

- Доколко вярваш на треньора си на тепиха? Ако например в дадена ситуация си решила да направиш нещо, а той ти подскаже друго от ъгъла, как ще реагираш?

- Като съм на тепиха, само него слушам! Изобщо даже нищо не мисля. Излизам и започвам борбата. Ако каже „дръпни“, дърпам. В борбата за една секунда нещо да се замислиш и да погледнеш някъде в страни, може да ти коства всичко.

- Критичният момент в кариерата ти е контузия, която те извади от спорта за близо година и половина. Беше ли на кръстопът? Мислеше ли, че няма да можеш да се върнеш? Съжалявам, че те връщам към този период, но разкажи през какво премина.

- Скъсах връзките си на лакътя и оттам се получи много голямо разместване на самата става, нервът влезе в ставата и се наложи да преживея доста тежка операция, защото лакътната става е малко трудна за възстановяване. Ако не работиш достатъчно, лакътят може да не се изпъне докрай. Но ако прекалиш с работата, лакътят може да се надуе и да се върнеш два месеца назад. Наистина беше доста трудно. Да, притеснявах се. Когато си докоснах с пръст носа, се разплаках. Беше много дълъг процес. Разбира се, всеки един спортист ще си помисли: „Край! Едвам си пипам носа, как ще се кача на тепиха и ще се боря с целия свят?“

- Колко често плачеш?

- Плача, когато много неща са ми се натрупали и в спорта, и в личен план.

- Последния път плака много от радост.

- Да, последния път, да. Напоследък от радост плача. Особено на състезания ставам по-емоционална. Може би от самото напрежение, което е преди това, защото преди всяка една среща има напрежение.

- Майка ти се е занимавала с джудо. Как в семейството приеха решението ти за кариера в борбата?

- Нашите ме заведоха. Имаха колебания дали с джудо или с борба да се занимавам. Минала съм през всякакви спортове, дори през плуване като по-малка, лека атлетика също. Била съм по-активна, постоянно съм играела и просто искаха с нещо да се занимавам, за да мога да се уморявам. Съвсем случайно имаше едно състезание по борба и те ме пуснаха. Имала съм участия и на джудо като по-малка, имам снимка с кимоно, даже съм ставала втора на републиканско по джудо в малката възраст. Но много ми хареса борбата, аз сама си го избрах.

- Как мислиш - във времето промени ли се мнението на хората за борбата за жени? Сякаш вече го няма това едва ли не шокиращо удивление: „О, борба за жени!“… Може би телевизията помогна, като се видя например, че една схватка в този стил не е нещо по-различно от женското джудо, карате или таекуондо.

- Наистина се надявам. Примерно нашите близки, приятели и познати знаят, че не е толкова страшно и сме едни нормални момичета, просто тренираме борба, това е нашата работа. Надявам се и другите хора с помощта на медиите, колкото повече се разпространява, да го разберат и да го осъзнаят и те.

- Как си с модерните неща – социални мрежи, татуировки?

- Като всички съвременни млади хора. Всичко има – и татуировки, и социални мрежи.

- Посланията и историята на първия татус? Обикновено това се помни…

- Бях доста малка, моите родители много не ми разрешаваха. Аз съм по-екстремна от по-малка и в крайна сметка си го направих.

- Разкажи нещо за твоето голямо семейство.

- Едни добри хора, които винаги ме подкрепят, винаги са до мен във всяко едно мое решение. Искам да им благодаря, защото ако не бяха те, никога толкова малка нямаше да мога да отида в София. Да пуснеш 13-14-годишната си дъщеря в голямата столица не е било лесно за тях. Искам да им благодаря за това!

- Братя и сестри имаш ли?

- Имам брат.

- Той занимава ли се със спорт?

- Не, засега компютрите са му по-интересни.

- Един личен въпрос, ако имаш може и да не отговаряш, разбира се. Мислиш ли за семейно гнездо или нещо подобно? Не малко хора днес считат брака за отживелица…

- Ако човек е срещнал подходящата половинка за себе си, има любов и наистина се обичат, защо да не го направят? Да, смятам един ден като приключа с борбата, и аз да имам семейство и деца, като всички нормални хора.

- Как прекарваш свободното си време? В каква среда, бягаш ли от спорта?

- Не, момичетата, както сме на лагери, така сме и в София. Ходя си при семейството, почивам си, правя разходки. Общо взето нормалните неща, които правят всички хора.

- Повече конфликти или повече приятелства има в женската борба у нас? Колко се вдига напрежението, когато се разгори конкуренцията между смели и решителни дами в спорта?

- Зависи от гледната точка. Като цяло с женския ни характер по никакъв начин не отстъпваме на мъжете. Мисля, че понякога даже и жените в световен мащаб сме по-инати, що става борба. Готови сме да се сбием на тепиха, само и само да надвием.

- Неслучайно някои схватки на жените са много по-атрактивни от мъжките.

- Да, напоследък започна така да се получава.

- Имала ли си кумири в женската борба във времето? Следиш ли изявите и при мъжете? Кой ти импонира от големите имена в историята, както и от днешните звезди на тепиха?

- Ние имаме икона в женската борба – Станка Златева. Можем само да мечтаем и да се опитваме да стигнем нейните успехи. Като цяло в нашата борба има много икони и можем да искаме да се докоснем до една частица от постигнатото от тях. Аз се гордея с всеки един от тях и от всеки един се опитвам да взема по малко, да си открадна тайничко. А от днешните – Тайбе Юсеин, която стана световна шампионка. И тя имаше много дълъг път, за да стигне до тази титла. Възхищавам се на нейната упоритост, защото според мен много спортисти щяха да се откажат преди това.

- Посвещаваш ли медалите си на някого?

- На семейството, на хората, които са до мен и знаят как съм ги спечелила.

- На олимпийските игри в Рио преди пет години сякаш не издържа на напрежението. Смяташ ли, че урокът от тези игри сега те е направила по-боеспособна за най-голямото предизвикателство в спорта?

- Да, защото може би не бях достатъчно готова за игрите в Рио.

- А как усети атмосферата?

- Това е един голям форум. Едно 23-годишно момиче застава там и вика: „Уау! Къде попаднах?“

- Ако сега затвориш очи, за да помечтаеш, какво ще видиш в спорта и извън него за Мими Христова? Разкрий ни за финал, моля те…

- Това ще ви го разкрия след 10 август!

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+