Нападателят на Славия Илиян Мицански гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Малцина български играчи от новото поколение биха могли да се похвалят с голове срещу Италия, Холандия и Ливърпул. Мицански е последният с подобна рекламна визитка от действащите ни футболисти. Той определено е „Човек на света“, защото е играл много по-дълго в чужбина, отколкото в България. Поредната рожба на прочутата благоевградска школа. Кариерата му се изстреля силно нагоре, когато се подвизаваше като легионер  в Полша. Впоследствие беше успешен и в Германия, за да опита какъв е вкусът на футбола в Далечния Изток с авантюра в Корея. Сега се завърна в добрата стара Славия, която отдавна има либерални разбирания за трансфери към чужбина.

- Добре дошъл, Илияне! Отново си в българското първенство, този път с екипа на Славия. Как се чувстваш?
- Съвсем нормално се чувствам. Това е трети отбор за мен в България. Надявам се да се представя добре през сезона за Славия.

– Лесно ли се преговаря с белия вожд Венци Стефанов?
- Бях чувал от мои колеги футболисти, че се преговаря доста лесно. Така и се оказа. Това е факт. С него се чухме един или два пъти по телефона. След това се видяхме на „Овча купел“ и за 10 минути всичко приключи. Когато и двете страни имат желание, всичко става доста бързо.

- Колко време се виждаш на „Овча купел“?
- Към момента нямам някакви планове за бъдещето – дали ще са шест месеца, една година или три години, времето ще покаже.

- Няма по-либерален отбор за трансфери от добрата стара Славия. Винаги нещата са в полза на играча.
- Мисля, че да. Чувал съм го и от други футболисти. Много играчи са направи добра кариера, като са минали през Славия. Разбира се, моята кариера е към края, но в Славия са се връщали и футболисти на моята възраст – над 30 години и също са показвали какво могат. Мисля, че е правилният вариант.

- Първият ти престой вече като играч с добра визитка у нас беше в Левски. Защо не се получиха нещата там?
- Много малко хора знаят за ситуацията, която се получи в Левски. След като си тръгнах бързо, не съм и комуникирал с повечето ваши колеги, а директно заминах за Полша. За нещата в Левски със сигурност моята вина е най-малка. Винаги съм гледал реалистично. Знам къде съм имал вина в Германия и в Полша, когато не съм играл. В Левски вината е най-малка, защото дойдох на „Герена“, срещнах Люпко Петрович, каза ми само „здрасти“ и всичко приключи. За съжаление, до преди това не знаех за какво става въпрос в българските отбори – конфликти между спортни директори и треньори. Звъняха ми минимум десет пъти, падаше ми батерията. Тогава спортен директор беше Станислав Ангелов – Пелето. След това отидох на „Герена“, имах уверението, че ще играя десет мача поред, за да си върна формата и да вкарам голове. Няма какво да се притеснявам да ви кажа директно нещата – Люпко Петрович изобщо не знаеше за този трансфер, както мисля и за този на Галин Иванов. Имаха си техни конфликти. Тогава аз и Галин попаднахме в някакъв омагьосан кръг. Изобщо не съм вярвал, че може да се получи ситуация, в която треньор да не знае, че футболист пристига в отбор. Имаше конфликти от сорта на кой колко седмици ще остане още в Левски – дали треньорът или спортният директор. Направих си грешката. След първите две-три седмици, разбрах за какво става въпрос и за съжаление нямах желание да оставам там. Всеки знае какво е този клуб за България и какво може да постигне човек в този клуб, но тези шест месеца бяха бързи за мен. За съжаление неправилен избор не заради клуба, а заради хората, които бяха там по това време.

- Не поиска ли среща със Станислав Ангелов и Люпко Петрович, за да изясните твоето доста висящо положение?
- Висящо беше, но Люпко Петрович това не го интересуваше. Със сигурност донякъде е прав, даже може би е по-прав от всички останали. Като му се карат играчи, за които изобщо не е съгласен, и аз да съм на негово място, ще направя контра на спортния директор и нарочно няма да ги пускам. Това беше отговорът на Петрович към директорите в клуба. За съжаление обаче аз бях един от потърпевшите.

- Как се раздели с Левски?
- Един телефон директно до директора, който беше по-високо – Красимир Иванов и до жената, която беше адвокат на Левски. Тя беше учудена от моята реакция, но за мен нямаше вариант, при който да остана. Изобщо нямаше смисъл да оставам там. Само да получавам някакви пари без да играя. Доказал съм в кариерата си, че съм правил по една-две крачки назад и че по-важното е да вкарвам голове.

- Тежко ли ти повлия в психологически план тази раздяла?
- Не, просто малко или много бях обиден, че се случи по този начин. Знам на какво ниво съм играл 12 години в чужбина. Дойдох в Левски в момент, в който нямаше сериозни имена и можех и на един крак да играя. Беше съвсем нормално да съм на терена. Но в момент, в който Левски е доста под нивото, аз оставам извън борда и то не поради футболни причини. Но явно в България тези неща ги има и заради това сме на това ниво.

- Ти си една от многото рожби на Пирин (Благоевград), които са стигали до националния отбор. Защо тази люпилня на таланти отново няма отбор в „А“ група? Не е ли тъжен този факт?
- Със сигурност е тъжен, но има предистория. Бях в интерната в Благоевград преди 20 години. И тогава излизаха футболисти, и в момента излизат. За съжаление по-малко стигат до някакво ниво в българския футбол и не повече. Като цяло и във футболът в Благоевград дълги години няма човек, който да се наеме. Спонсорите също избягаха заради случващото се в българския футбол. Всеки гледа да краде пари от отборите и нищо друго не го интересува.

- Маркови централни нападатели е давал Благоевград - Петър Михтарски, Ивайло Андонов, Димитър Бербатов – от кой най-много си се учил?
- Ясно е кой е най-голямото име, но всички, които изреди са футболисти, вкарвали много голове в своите кариери. И с тримата съм имал контакт. От всеки човек може нещо да се вземе и да се научи в живота и във футбола.

- А твоят стил до кого е най-близък?
- Моят стил си е мой стил. Стремял съм се да попивам от всеки по нещо. Знаем до какво ниво са достигнали играчите, които изброи. Всеки се стреми да гони своите цели.

- Имаше шанса рано да излезеш в чужбина. Още на 20 години замина в полския Амика. Как се стигна до трансфера ти?
- Хората ме поканиха на проби една седмица. Тогава не съм се замислял толкова защо са ме поканили. Последната една година като бях извън футбола, имах време да разгледам нещата от друга гледна точка. Сигурно са ме поканили не само защото съм някой си футболист от България. Просто тогава вече бях голмайстор на „Б“ група. На 18-19 години имах около 20 гола и явно това им е направило впечатление. Пробите минаха съвсем нормално. Като всеки един млад футболист бях изплашен на тренировките. Бях в отбор извън България за първи път. Думите на треньора бяха, че е нищо особено в тренировките, но на мача – пет ситуации минимум. Два-три гола в контролата и после лесно се получиха нещата.

 - След една година те купи местния гранд Лех. Какво се случи там?
- Нашият президент купи отбора и се преместих там. Нещата за мен обаче бързо свършиха, защото бях само на 20 години, а конкуренцията беше доста жестока в силен отбор. Поиграх няколко мача и след това реших, че е по-добре да отида да играя под наем, за да се развивам.

- Така и стана. В Полша игра за Корона, Одра и накрая Заглембе, където стана звезда. Как се вкарват 40 гола в 58 мача?
- Сигурно повече няма да го изпитам това нещо. Времето ще покаже, разбира се. Вкарват се със силен отбор и със силна игра от моя страна. Като цяло тогава тимът бе един от доста добрите в Полша. Просто явно попаднах на точното място в точния момент и затова се получиха нещата.

- 18 юни 2010 година е специален ден в живота ти. Вкара единствения гол за Кайзерслаутерн при победа с 1:0 срещу Ливърпул. Помниш ли попадението си?
- Помня го много добре и до ден-днешен. Хубав гол.

- Каква бе обстановката на стадиона?
- За мен тогава всичко беше малко по-различно от гледна точка на това, че бяха първите ми дни в Германия. Баща ми и брат ми бяха покрай мен на стадиона. Нормално бе да се почувствам доволен от направеното в този мач. Тогава имаше доста контроли, но това беше най-сериозната. 40-50 хиляди човека на приятелска среща!

- Уникално е в Кайзерслаутерн като публика и емоции, нали?
- Много по-различно от предишните отбори, в които бях играл. Имат нещо по-специално – малък град с фенове из цяла Германия. И до днес ми е трудно да разбера как се е получило това. Но все пак преди този клуб е имал славни периоди.

- Дебютният ти гол в Бундеслигата е срещу Щутгарт при 3:3.
- Да, 3:3 от 3:0 за Щутгарт. Можеше и 4:3 да стане. Също интересен мач, доста се въртеше. В Германия се говореше, че Кайзерслаутерн е отбор, който не се притеснява от другите тимове. Винаги може да си позволи да направи изненада срещу всеки съперник и да прави такива обрати.

- Защо не остана по-дълго в Кайзерслаутерн?
- За съжаление, в Кайзерслаутерн нещата се развиха малко по-негативно от това, което очаквах. След първите месеци, които бяха ударни за мен, явно и заради това, че идвах от Полша с доста самочувствие и голове зад гърба ми, които в началото ми дадоха предимство, но за съжаление след това не можах да го пренеса в първенството, дали заради това, че малко влезе и българското мислене тогава, защото ме оставяха в първите мачове резерва. Трябваше да се адаптирам по-бързо към тяхното мислене. Може би донякъде и аз имам грешка, че тогава започнах да се сърдя, да гледам други неща, вместо да продължа да се доказвам в първите месеци, които бяха най-важни. Това го разбрах след първата година като отидох да играя във Втора Бундеслига. Затова мисля, че там нещата се получиха по-добре.

- Да, там имаше дълъг рейд – Франкфурт, Карлсруе и Инголщад.
- Можеше да направя и повече, но и по-малко. Тогава започнах да мисля по по-различен начин след първата година, която ми беше доста тежка. Разбира се, еуфорията покрай мен след трансфера в Бундеслигата, както и очакванията. Имаше лек стоп, но и това го има във футбола.

- От Германия в корейския Сувон. Това не беше ли авантюра?
- Като пристигнах в Сувон Блууингс, заедно пътувахме с баща ми, а на следващия ден отидохме да ни покажат базата и всичко останало. В първия момент си мислехме, че със сигурност е нещо по-специално и авантюра и че отиваме на място, на което хората са доста далеч от футбола. Но като пристигнахме в базата си казах, че няма смисъл да ахкаме и да охкаме от видяното, а по-добре да се правим, че сме виждали такива неща, защото хората ще си помислят, че идваме от третия свят. Това, което видях в първите дни, беше нереално. С времето разбрах, че съм попаднал в един от най-добрите отбори в Азия. Изключвам, че има силни тимове и в Япония. Знаем защо китайските отбори са силни в момента – заради чужденците. Беше един по-различен вариант от всички останали до момента. Всеки вижда до какво ниво достигна азиатският пазар. Моята цел беше да играя силно в Корея и след това да се преместя в Китай. За съжаление, контузия не ми позволи да продължа там.

- Как видя живота там? С какво не свикна и кое ти допадна в Азия?
- Хората, които са там малко време - 10-15 дни, не могат да разберат нищо от живота. Аз бях там около 5-6 месеца. Със сигурност е по-различно. Губиш приятели, губиш контакти с България заради часовата разлика и всичко останало. От друга страна, всеки знае за какво отива един професионален футболист там. Почувствах се малко по-ценен. Най-вече заради това, че пристигнах от Германия. За тях футболисти, които са минали през тази страна, са нещо повече от другите. Бях национал по това време. Само трима чужденци можеха да играят в отбора. Имаше преводач до мен на всяка тренировка, след това през деня човек, който да ми помага за всичко. Малко по-специално отношение от останалите, което не е никак лошо.

- В националния отбор нямаш много мачове, но пък за сметка на това - изключително паметни попадения. Какво е с твой гол България да победи Холандия в Амстердам?
- Нещо, което със сигурност ще помня през целия си живот. Този гол след това ми отвори вратите за две-три години да съм част от отбора. Сигурен съм, че всеки помни мачовете за националния тим, головете също. Те са по-специални за всяко едно от момчетата.

- С твое попадение победихме и Азербайджан. Тогава като че ли имахме най-реалните напоследък шансове за бараж. Така ли беше?
- Така беше. Всички, които следят футбола, знаят, че това беше единственият реален шанс през последните години. За съжаление беше изпуснат най-вече от нас, футболистите, а не от треньора или някой друг. Спомням си, че имаше леки дрязги между ръководството и треньорите, които се усещаха и в отбора. Имаше напрежение преди този мач. Успяхме да го вземем, а след това дойде и решаващият двубой в София. Всички очакваха да играем добре и да спечелим, но не успяхме. Всички бяха разочаровани, но най-вече футболистите. Сами усещахме, че това е шансът, който можем да хванем и може би след това нещата пак ще тръгнат в друга посока.

- Гол и червен картон в два мача срещу Италия. Какво ще ни разкажеш за тях? Какво самочувствие ти дава попадение във вратата на славния Джиджи Буфон?
- При Любо Пенев, не само аз, но и всички момчета се чувствахме доста сигурни във възможностите си. А да постигнеш такова нещо в отбор като България, в който повечето футболисти не играят на високо ниво… Последно като разглеждахме футболисти, които играят в чужбина, се учудих, че нямаме играчи в силните първенства, дори и във втора лига. За съжаление е такова положението. Аз също се чувствах спокоен и сигурен в тези мачове с Италия, както мисля и моите колеги. Постигнатото се дължеше на Любо Пенев. Заради това отборът се вдигна и играеше добър футбол, който може би беше изненада за повечето хора тогава.

– Работил си с десетки треньори. Кой ти е най на сърце, с кого най-много се разбираше и с кого си имал тежки конфликти – може би Люпко Петрович?
- Не, с него нямаше как да се стигне до конфликт, там нещата бяха в друго положение. Имал съм доста треньори и в Германия, и в Полша. Всеки треньор си има своето виждане в главата. При някои съм бил резерва, при други съм бил титуляр. Имал съм различно отношение. В Полша при Смуда, който беше след това селекционер на националния отбор, ме изгони два-три пъти от съблекалнята. След това като дойде в Германия да гледа мач, ме прегръщаше на трибуните. Във футбола може да се получат всякакви неща. Най-важното е да има уважение между треньор и футболист. А от българските треньори - Любо Пенев и Ивайло Петев. Хора, които са видели малко или много във футбола и са на по-различно ниво от останалите български треньори. Всеки знае и Мъри Стоилов на какво ниво е. За съжаление нямаме повече такива треньори.

  - Виждаш ли се отново национал? Чували ли сте се с Петър Хубчев?
- С Хубчев съм се чувал отдавна. Дискутирали сме мои трансфери в Германия, но това беше преди много време. Нормално е да се допитвам до хора, които са минали през немския футбол. Не сме се виждали отдавна. За мен това не е тема на дневен ред. Имам други неща в главата като за начало. Първо трябва да вкарам голове за Славия и да играя добре. След това, живи и здрави, ще го мислим.

- Ти си един от българите, играли най-много в чужбина като време. Защо нашият футбол се напълни с толкова много чужденци?
- От една страна, би трябвало да защитя българите. От друга страна, мога и да ги нападна малко. И аз нямам желание да гледам толкова чужденци. Позволението да играят толкова чужденци в българските отбори със сигурност идва отгоре. Някои от тях стават, а други всеки знае за какво стават, но не и за футбол. Като цяло мисля, че българските футболисти трябва да се замислят, че идват някакви чужденци, които не са играли никъде, вкарват 10-15 гола и след това изчезват и продължават кариерата си. За съжаление повечето отбори не функционират добре. Разбира се, има изключение, тук там се появяват някои футболисти, но нямаме играчи. Нямаме халфове, които да имат 10-15 асистенции. Нямаме нападатели, които да имат 10-15 гола. А това е минимум за един добър футболист.

- На 32 години си. В днешния футбол каква възраст е това?
- Възраст, която на мен лично ми дава спокойствие, опит и гледам по-различно на всеки мач, отколкото когато съм бил на 22. Тогава имаше повече напрежение, а сега то е малко по-малко. Но като излезеш на терена дали на 22 или на 32, трябва да покажеш, че можеш да играеш футбол. Ако не го покажеш, си заминаваш у дома.

  – Какъв се виждаш след края на кариерата си?
- Имам някакви планове, които пак са свързани около футбола. Със сигурност не са свързани с треньорството. Доста контакти натрупах през тези 12 години в чужбина.

- Идеален мениджър…
- Защо не? Времето ще покаже.

– Накрая нещо да ни кажеш за личния си живот?
- В личния живот всичко върви нормално. Да се надявам, че в скоро време ще се случат и други неща. Да сме живи и здрави! Само гледаме напред положително във футбола и в живота!

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+