Треньорката по художествена гимнастика и бивша национална състезателка Диана Попова е родена на 10 декември 1976 г. в София. В кариерата си на гимнастичка Диана има два златни и два сребърни медала от европейско първенство за девойки, златен и пет бронзови медала от европейски първенства за жени, сребърен и два бронзови от световни първенства. Участвала е на две олимпиади – завършва 9-та в Барселона 1992 г. и 11-та в Атланта 1996 г.

След края на спортната си кариера бившата съотборничка на Мария Петрова става треньор в Италия, където се омъжва. От 6 г. семейството е в България. Ето какво сподели за начина си на живот Диана Попова специално за читателите на вестник „Доктор“.  

- Г-жо Попова, колко време продължи спортната ви кариера и останаха ли ви травми от спорта?

- Започнах с художествената гимнастика, когато бях на 5 години и половина, а завърших кариерата си на 20 г. Имах травми, но не бяха фатални. Можеше да продължа, но вече не издържах психически. Не толкова физическото, а психическото натоварване ме отказа от художествената гимнастика. Отговорността беше голяма, а и настъпиха много трудни години в гимнастиката.

Травма получих през 1993 г., когато бях почти на 16 години. Имах проблем с дискова херния. Направиха ми ядреномагнитен резонанс и докторът ми обясни, че имам проблем на гръбнака, подобен на спина бифида. Прешленът ми е отворен. Имах симптоми като при дискова херния.

Блокираше ми единия крак

Болеше ме много, не можех да се огъна в кръста. Шест месеца не можех да тренирам. След това започнах малко по малко. Почивката ми помогна, но като се върнах на килима, вече бях загубила гъвкавостта си в кръста. Вече никога не можах да се огъна както преди. На последната ми олимпиада в Атланта кръстът отново ме болеше, дори ми биеха обезболяващи инжекции. Дисковата херния никога не излезе, но болката беше много силна. Не мисля, че проблемът беше дискова херния. Болката спря чак след като спрях да тренирам, живях много години на море и си напичах кръста. Вече изобщо не мога да се огъвам назад. Важното е, че болките изчезнаха.

Другата по-сериозна травма беше на коляното. Паднах на коляно от равновесно положение и се получи киста до менискуса. Коляното блокира, дори искаха да го оперират, защото лекарите мислеха, че е скъсан менискус. В крайна сметка не се оперирах. Както се видя по-късно, менискусът не беше скъсан, а кистата го възпаляваше при определени движения.

- Била ли сте на диета през спортната си кариера?

- Аз съм естествено слаба. Дори да си хапвам, не напълнявам. Насила ни караха да пазим диети и точно затова в един момент имах проблем с теглото. Точно когато спрях да тренирам заради проблема с кръста, от 42 кг успях да стигна до 57 кг. Причината е, че спрях да се движа за шест месеца, а не спирах да ям. Поглъщах всичко, което виждах.

- Вероятно е било тип емоционално хранене?
- Да, на психично ниво беше проблемът. Събуждах се пред хладилника, докато си похапвам.

Беше ми фикс идея да се храня

След като се върнах да тренирам, малко по малко свалих килограмите, но беше много трудно. След това си задържах нормалното тегло. 

- А сега ограничавате ли се в храненето?
- Нормалните хора казват, че ям малко, а на мен ми се струва достатъчно. От всичко ям, не се ограничавам.

- Разкажете за живота си в Италия.
- През 1997 г. заминах за Италия и живях там до 2015 г., след което се прибрах в България. В Италия премина много важна част от живота ми – докато учех и се развивах професионално. Там се оформих като личност. Станах треньор и съдия по художествена гимнастика. Научих добре езика. Въпреки че заминах на 20-годишна възраст, все едно бях на 16. Нямах никакъв опит в живота. Та ние сме живели само в залата по художествена гимнастика. Тренираш, тренираш, тренираш и после състезания.

- Какви са впечатленията ви от италианската здравна система?
- Зависи от района, в който попаднеш. Ако попаднеш в лош район, са много зле. Особено лошо е отношението към чужденци. От Централна Италия нагоре отношението е много добро, не се прави никаква разлика между чужденци и италианци, всичко в здравната система е много добре организирано и функционира. Разбира се, ако отидеш на частно, е още по-добре. Била съм здравно осигурена. Зависи каква вноска плащаш, според нея имаш покритие на разходите на определен брой дни в болница. След като свърши покритието ти казват или да си доплатиш, или да напуснеш болницата.

В Италия родих дъщеря си в държавна болница. За раждането всичко е безплатно и впечатленията ми са отлични. Бях се приготвила да раждам в частна клиника, но ми изтекоха по-рано водите, извиках линейка и ме откараха в държавна болница. Когато пристигнах в болницата, вече имах разкритие 2,5 см и докторът ми каза: „Седнете, иначе ще го родите права“. А аз обикалях и обяснявах, носех си всичките документи.

Родих естествено

Всичко мина много добре и изобщо не мога да се оплача. Дъщеря ми Венере Ботичели вече е на 10 години и ходи на училище в България.

- А кърмихте ли дъщеря си?
- Даже много – до 20-ия месец. Бях чела много статии, че кърменето помага на имунитета на детето. Накрая една докторка в България ми се скара, че много дълго го кърмя, и затова спрях. Иначе щях да продължа. Наистина, детето ми не боледуваше. До 7-годишна възраст не беше взимала нито веднъж антибиотик.

- Какво ще посъветвате родителите, защо е добре момиченцата да тренират художествена гимнастика?

- Според мен всички деца трябва да се занимават със спорт, независимо какъв. И вече според това дали са предразположени за някой от спортовете, да се опитат да минат на по-високо ниво. В художествената гимнастика дори да не станат известни състезателки, момиченцата се учат на дисциплина, изправят си стойката, стават грациозни, елегантни. Плюс това децата имат периодично състезания и свикват да играят по трико пред съдийки, пред публика. А дори на ниско ниво състезанията са стрес. Момичетата преодоляват този стрес, претръпват и след това са много по-спокойни на всякакви изпити и публични изяви. Нашият спорт много им помага.

- Какви успехи имате със своите състезателки и за какво мечтаете като треньорка?

- Една от гимнастичките ми е стигала до националния отбор на Италия, играла е в ансамбъла. В Италия имах свой клуб в началото, но заради липса на средства прехвърлих това талантливо момиче в по-голям клуб, за да стигне до национален отбор. Моят клуб беше на по-ниско ниво, защото нямах собствена спортна база. Бяхме под наем, сменяхме зали, пътувахме в радиус от 100 км. А така не се правят елитни състезателки. Ако имах надарени, хубави състезателки, ги подарявах на по-големите клубове, за да не им спирам развитието. Иначе работя за чужди клубове. С единия сме в тяхната серия А и имаме шампионки на национални състезания. В България нямам шампионки, защото работя само от една година за един от пловдивските клубове. Нямам амбиция да водя национални отбори, защото слагам на първо място семейството си. Ние с мъжа ми имаме къща в Пловдив и през по-голямата част от годината сме в България. Но имаме и къща в Монтегранаро, където прекарваме лятото. Пътувам периодично, работя за италиански клубове – поставям им новите композиции, особено когато се сменя правилника. През лятото правя курсове за треньори. В някои от италианските клубове по художествена гимнастика ходя по пет пъти годишно.

МАРА КАЛЧЕВА/"ДОКТОР"