Бившият капитан на "Левски" и националния отбор Николай Илиев днес навършва 50 години. Футболист №1 на България за 1987 година ще празнува юбилея в Италия заедно със семейството си. Пред „Тема Спорт“ елегантният защитник от 80-те и 90-те години на миналия век разкри незабравими спомнени със синята и националната фланелка. Както и за трансфера си под наем в Болоня през 1989 за 1,5 милиона долара (за сравнение – Интер купува Андреас Бреме от Байерн Мюнхен за 1,1 милиона долара).

- Г-н Илиев, спомняте ли си в какъв размер беше първата ви заплата в Левски като футболист?
- Аз бях войник, мисля че получавах 80 лева. И то, толкова, защото победихме Щутгарт и на всеки играч му вдигнаха чина. В казармата ме направиха старшина-школник. Другите пари идваха от премии. Но ние взимахме много, защото непрекъснато биехме (смее се). Това беше през 1983 и 1984-а. След това през 1985-а за жалост ни разтуриха. Парите са важни да поддържаш някакъв стандарт и да издържаш семейство. Но при нас водещ бе гладът за успехи, а не парите. След тренировки се прибирахме в махалата и там ритахме на площадките. А сега им дай на децата компютри, телефони, пиърсинги, татуировки, на по-големите жени и барове... Така няма как да стане.

- Кой мач винаги ще помните?
- Всички мачове срещу ЦСКА. Бихме ги седме пъти поред, а преди това имахме две равенства – в девет мача нямахме загуба. Докато не дойде двубоя за купата през 1985-а, когато ни разформироваха (ЦСКА печели с 2:1, става бой на терена). Странно беше, защото преди него бяхме предупредени да внимаваме, да не реагираме на нищо. Явно нещо са усещали треньора Васил Методиев – Шпайдела и ръководителя на клуба Кръстьо Чакъров. Бяхме изрично предупредени, защото в състава имахме кибритлии. Ние в тези двубои излизахме и знаехме, че ще победим. А какво стана – биха ни с гол с ръка на Георги Славков, Бог да го прости, той по-късно си призна за нея. Както и с красиво попадение от несъществуващ фаул. Нямаше как да не се изнервим. Имахме голямо самочувствие срещу армейците. В тунела преди мач винаги някой от нашите им подвикваше – „Пак сте пребледнели! Не се притеснявайте, няма смисъл! Този мач не го мислете, гответе се за следващия!“. Трябва да отбележа, че тези успехи за ценни, защото ние играехме срещу изключителен отбор на ЦСКА – та те отстраняваха Нотингам и Ливърпул. А ние ги биехме с юноши. През онзи период незабравими остават трите купи през 1984 и мачовете с Щутгарт (б.а. – Левски елиминира германците в два поредни сезона, първо за УЕФА (сезон 1983/84 1:1 и 1:0), а след това за КЕШ (сезон 1984/85 с 1:1 и 2:2). Яд ме е, защото през 1985-а година разрушиха отбор, който имаше потенциала и качествата да пробие сериозно на междунардната сцена и да достигне дори финал! Още през 1983-а като бледи юноши бихме Щутгарт, а през 1984-а ги елиминирахме като шампион на Германия.

- Спомняте ли си кой ви каза, че има възможност да играете в Болоня?
- Естествено! Новината ме завари година преди да стане трансфера. През 1988-а дойде тайно човек от италианския клуб и ми каза, че се интересуват от мен. Но трябва да си мълча, за да изпипат нещата, да уредят да ме пуснат в чужбина. Защото ние нямахме право да напускаме българските клубове преди да сме навършили 28 години. Наблюдавали са ме много пъти. Правил го е Едмондо Фабри – бивш треньор на Италия и Болоня. Пращали са и хора на мачовете на националния отбор, включително и срещу Холандия, когато ги победихме с 2:1 в контрола преди европейското през 1988 година. След онзи двубой категорично са решили да подпишат. И тогава дойде пратеникът им да ми каже, че ме взимат. Предложили са на Левски 1 милион долара, но нашите категорично са отказали. След това са дали 1,5 милиона, но и тази оферта е била отхвърлена. Васил Методиев бил казал на Управителния съвет, че ако ме пуснат в чужбина – не гарантира борба за шампионска титла. Предложението бе прието през 1989 – при това тези 1,5 милиона долара бяха за под наем. Сумата бе за 3 години, а след това Болоня трябваше да ме откупи за още пари. За съжаление отидох контузен в Болоня – със скъсан менискус. И въпреки това подписах. Но още след първия ден на подготовката се наложи да ме оперират.

- С кого и срещу кого ви е било най-кеф да играете?
- Най-голямото признание е да играеш за националния отбор. Отделно от това - радвал съм се най-вече на мачовете в Италия. Там имах възможността да се изправя срещу най-силните в света – Марадона, Ван Бастен, Рийкард, Гулит, Руди Фьолер, Карека, Алемао, Баджо тъкмо пробиваше. Удоволствие е да излезеш срещу такива играчи. Получих признанието български защитник да играе в Калчото, при това в период, в който един отбор можеше да има само трима чужденци! За мен е Марадона е най-добрия за всички времена, а Ван Бастен е най-силния нападател. Вкарах и на единия и на другия отбор! Срещу Наполи на Марадона го направих с пета, а срещу Милан отбелязах с Левски!

- Кой е най-красивият ви гол?
- Четири са ми любими. Срещу Милан на „Сан Сиро“, на „Васил Левски“ в мач на звездите с воле, със задна ножица срещу Локомотив София, когато си взимах довиждане с публиката на Левски през 1989-а, както и срещу Германия в контрола през 1989-а (1:2) – пас отляво на Христо Стоичков – поех топката на гърди и вкарах с воле с левия крак в долния ляв ъгъл.

- Съжалявате ли за нещо в житейски план за тези 50 години?
- Завършвайки треньорската школа в Коверчано мислех да се насоча към тази професия. Но за съжлаение ми откриха проблем със сърцето. Казаха ми да се отделя от футбола, да избягам от стреса и напрежението. Изплаших се – лекарите ме бяха отписали, едва ли не си отивах всеки момент. Проблемите бяха свързани с погрешните операции на крака във Франция, последвалите инфекции на коляното. Бях на крачка от ампутиране на крака. И всичко е дало отражение на сърцето. Развитието ми в треньорската професия приключи. Но никога не казвай „Никога“ – имам си диплома от Коверчано. И сега мога да помагам на треньорите, но те трябва да искат. А в повечето случаи у нас наставниците са много мнителни, което не им помага. И започват да треперят, вместо да гледат да направят голям екип. Иначе преди това бях помощник в Славия на Наско Сираков – бях завършил стажове в Милан, Ювентус, Самдория и Удинезе. След това изкарах най-високия лиценз, но ми откриха проблемите със сърцето.

- Как виждате Левски на 100-годишнината му?
- Хората трябва да се абстрахират от това, че клубът не е печелил купа от 2009-а година. Левски е 100-годишна история, трябва да се помни цялата. Никой не може да зачеркне предишните 95! Всички трябва да са горди с такава история. При това не е само футболния клуб – колко олимпийски, световни и европейски медала имаме в другите спортове. Хората трябва с радост да честват юбилея.
Желю СТАНКОВ, Янаки ДИМИТРОВ/"Тема Спорт"