Волейболният национал на България Николай Николов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. В годината на световното първенство, на което сме домакини с Италия, от него и съотборниците му очакваме силно представяне, а защо не и медал. Николов започва кариерата си в Лукойл-Нефтохимик, като от 2000 до 2009 година преминава през всички възрастови групи. Печели шампионската титла и купата на България през 2007 г. с тима от Бургас. Следва половин сезон през 2009 г. в ЦСКА и отново ликува с двете най-престижни отличия на страната ни. Заминава за Италия, а оттам се озовава в Иран. В азиатската държава триумфира с титлата в лигата. С отбора на Пайкан участва на световното клубно първенство и печели приза за “Най-добър блокировач”. Преди една година се завърна в родния си Лукойл-Нефтохимик и отново бе на върха в шампионата на България. През 2018-а година сбъдна една своя мечта - ликува с купата на СЕV с отбора на Белогорие. С националния отбор записва трето място на европейското първенство в Турция през 2009 г., както и второ място на европейските игри в Баку през 2015-та. 

- Ники, здравей! Как върви възстановяването ти? Кога селекционерът Пламен Константинов ще може да разчита на теб?
- Възстановяването ми върви добре. Изписаха се разни неща и като ги прочетох в първия момент си помислих, че съм страшно тежко контузен, но в действителност не е точно така. Ясно е, че при нас травмите са ежедневие. Получих проблем зимата в клубния ми отбор. Не беше нещо сериозно, но не беше и нещо леко и трябваше да му обърна внимание. Отне ми доста време да се възстановя. В момента правя просто една поддръжка, специални упражнения за раменната става. Ще ми отнеме още седмица и след това активно се включвам в работата с отбора. Надявам се в близката седмица или две лека-полека да хвана ритъма на отбора и да успея да помогна. Не мога да кажа точно кога ще бъда готов за игра, понеже доста време не съм тренирал. Но аз съм такъв тип, на който не му трябва много време и бързо навлизам във форма. Не знам дали ще успея за мачовете в София, но се надявам поне за турнира в Япония да помогна.

- Тази година бе част от гранда в Русия Белогорие (Белгород). Спечелихте купата на СЕV, като на финала победихте Зираатбанк. Кои бяха най-трудните ви срещи по пътя към трофея?
- Със сигурност това бе последната среща – гостуването ни от финала в Анкара. Дотогава не срещнахме противник, който да окаже сериозна съпротива. В първи кръг играхме с ЦСКА (София), след това с израелски и словенски отбори – добри състави, но не и на нивото на Белгород. Знаем какъв отбор е това, печелил е всичко на клубно ниво. Реално погледнато наистина най-труден бе вторият мач от финалната серия. В първата среща бяхме домакини и може би това бе най-добрият ни мач през целия сезон. За съперника ни нямаше абсолютно никакъв шанс, в нашето игрище всичко се получи, играхме почти безгрешно. За това говори резултатът, победихме ги в отделните геймове на 14, 15 и 13. На финал изглежда малко несериозно. Беше ни ясно, че следващият мач няма да бъде такъв и точно така се получи. Пред собствена публика играха много по-добре. Нещата бяха на другия полюс – при тях всичко се получаваше, а при нас специално в първите два гейма беше много тежко. След като губехме 0:2, успяхме да издържим повече психически и спечелихме третия гейм с 28:26. За мен това беше разковничето в този мач. Видях доста унили физиономии и им казах: „Момчета, трябва да устискаме до този гейм и да го вземем. Успеем ли – ще ги пречупим.“ Виждаше се, че при тях започнаха да се появяват колебания, няма как да няма и умора. В четвъртия гейм нещата се наредиха и спечелихме мача с 3:2. С взимането на четвъртия гейм, спечелихме и турнира, но въпреки това винаги играеш за престижи искаш да побеждаваш.

- За мачове като първия, спечелен на 14, 15 и 13, Боре Кьосев казваше: „Искам да сбъркам и не мога…“
- Да, така се получи. Не е тайна, че най-силното оръжие на руските отбори е сервисът. Много рядко се получава съотношението грешки и асове да бъдат близки, да не говорим да са равни или асовете да са повече. В този мач направихме само десет грешки от сервис и съответно десет директни точки, което е нещо феноменално.

- Как те приеха в този руски гранд?
- В този отбор намерих страхотни момчета. Обстановката в съблекалнята беше невероятна. Признавам си, че това е най-добрата група от хора, с която съм работил някога през живота ми. Наистина бях много щастлив, че попаднах там. На втората седмица започнах да се шегувам и да се чувствам като един от тях, въпреки че с езика не бях много на „ти“, тъй като никога не съм учил руски. Но бързо влязох в крак и успях да се впиша в колектива. Момчетата ме приеха много топло, станахме си приятели. Играх с невероятни състезатели и най-важното със страхотни хора и мъже. За мен беше мечта да се запозная със Сергей Тетюхин, който е легенда на световния волейбол. А дори имах привилегията да играя с него.

- Отборът на Белогорие спечели купата на СЕV, Зенит (Казан) ликува с Шампионската лига. На какво се дължи доминацията на руските клубове в Европа?

- Най-вече на сериозните финанси. За каквото и да говорим в днешно време в световен мащаб ключова роля играе финансовата страна. Неофициално се казва, че бюджетът на Зенит (Казан) е безлимитен. Там играят топ руски състезатели и може би двамата най-добри чужденци в момента. Достатъчно е да имаш Вилфредо Леон – той е половин отбор или дори малко повече.

- Той реши финала. Започна отчайващо, но в най-важните моменти сякаш се появи друг волейболист и изнесе мача. Как си го обясняваш?
- Това се нарича класа и майсторство. Именно това показва качествата на един състезател. При него трудно говорим за физически проблем, но може би има ментален. Но видяхме, че успя да излезе и помогна много сериозно на отбора си да спечели. Мачерата изигра страхотен мач, това бе най-добрата им среща. Бяха доста близко – да загубиш със 7:11 в тайбрека със сигурност е болезнено, но когато от другата страна са състезатели като Андерсън, Леон, Максим Михайлов, може да водиш и с 12:5, но нямаш право на грешки. Една грешка може да ти коства мача, както и се случи тогава.

- А как видя в този мач Цветан Соколов? Той беше от другата страна на барикадата – човекът, който създаде на Зенит толкова много проблеми…
- Не ми беше приятно, защото Цецо загуби. Българин е, приятели сме, съотборници и винаги ни се иска, когато гледаш свой колега и приятел, той да победи. Бяхме се събрали с братята Братоеви, с които сме много добри приятели и гледахме заедно. Бяхме много щастливи до средата на тайбрека, защото виждахме, че наистина Цецо има много сериозен шанс да спечели, но не се получи. Той изигра много хубав мач. За съжаление знаем, че има много физически проблеми. Затова смятам, че не успя да помогне на отбора така, както му се искаше, въпреки че направи страхотен мач. Не искам да омаловажавам това, което е направил, но се вижда, че здравословното състояние не е това, което трябва да бъде. За съжаление и ние го разбрахме малко по-късно, че трябва да претърпи операция, която ще го извади за доста дълго време от състава. Със сигурност няма да може да ни помогне в Лигата на нациите. Най-вероятно и на световното първенство, но това е нашият живот и продължаваме да се борим. На него искам да му пожелая скорошно възстановяване, защото съм минал през доста такива моменти и знам какво означава.

- Какво си казахте на раздяла с шефовете и съотборниците в Белогорие?
- С шефовете беше делово. Разделихме се по приятен начин, благодариха ми за сезона. Нормално е след толкова дълга работа да има и приятни, и неприятни моменти. Имахме и търкания, но всичко това се забравя, когато побеждаваш. А и смятам, че в този живот е по-добре да отделяме повече внимание на доброто, отколкото на лошото. С момчетата беше може би най-тежката раздяла, която съм имал някога. Не исках просто така да си тръгна и вечерта преди да си замина организирах една вечеря за целия отбор. Исках да се съберем, да си поговорим, да се видим извън залата като нормални хора и тогава да си тръгна. Но едно нещо ми направи най-голямо впечатление и доста ме удиви. В началото имаше две млади момчета на по 20 години, които не знаеха как да подходят към мен, тъй като не ме познават. Най-вероятно изпитваха  недоверие, но след време намерихме общ език и станахме добри приятели. На вечерята си говорихме с едното момче, прегърнахме се, пожелахме си успех и когато се обърнах към другото момче, то плачеше. През цялата година бяхме в една стая. Подхождат с много голямо уважение към по-опитните състезатели, което ми направи много силно впечатление. Това в Русия е силно изразено. Той плачеше и това бе огромен подарък за мен. Със сигурност не ми е приятно, когато хората се разстройват, но това бе показател, че този човек е намерил нещо в мен, което му харесва. Тази раздяла беше болезнена и за двама ни. Аз успях да се сдържа, но той е по-емоционален. Прегърнах го, успокоих го, казах му, че животът не свършва и ще се видим някой ден. Отговори ми: „Да, знам. Но не ми е приятно, защото станахме много добри приятели. Страшно много ми помагаше на игрището и извън него. Никога няма да те забравя и винаги ще има място за теб в моето сърце.“

- Сега ще те върнем към твоята младост. През 2000 година си 14-годишен в Бургас и започваш с волейбола. Как се случи? Кой те спечели за този спорт?
- Винаги, когато разказвам тази история, настръхвам. Аз съм родом от Карнобат. Знаете, че в малките градове няма кой знае какво поле за изява и възможности за развитие. Имаше училище с паралелки с разширено изучаване на английски език и биология. Реших да вляза, а въпросните изпити се провеждаха в Бургас. Имаше тест по математика, а тя никога не ми е била сила. Разхождах се в центъра на Бургас и срещу мен се зададе един възрастен човек, който доста обстойно ме огледа. Ако трябва да съм честен, малко се притесних. След 10-15 минути се връщах наобратно и абсолютно същият човек тръгна към мен. Спря ме на улицата и ме попита: „Моето момче, ти с волейбол занимавал ли си се?“ Очите ми светнаха, тъй като дотогава имах страхотно желание да се занимавам, но в Карнобат това нямаше как да се случи. Баща ми е играл волейбол непрофесионално и ме запали по този спорт. Той е бивш военен, но в малките градове всички се познават и два-три пъти в седмицата се събираха и играеха в местната пожарна в града. Аз също започнах да ходя с него, в началото ми беше доста трудно и не ми се получаваха нещата. По-емоционалните хора ме овикваха, беше ми много тежко, но много ми се прииска да започна да практикувам спорта по-сериозно, най-малкото за да им покажа, че мога. И когато този човек ме срещна, не можех да повярвам, че това се случва. Точно тогава си помислих, че паралелката с биология и английски език не е за мен. Смятам, че тук намерих своя шанс. А дотогава много ми се искаше да мина през спортното училище в Бургас, да погледна кога има приемни изпити, но разсъждавах грешно – аз ли ще отида в това спортно училище, мен ли ще ме изберат, аз ли ще стана някой? Това е може би невъзможно и сам дадох задна скорост в първия момент. Когато Динко Касабов ме срещна на улицата, си казах, че това е знак от съдбата. Попита ме откъде съм и дали познавам Иван Оставълков, който е бил треньор по волейбол в Карнобат преди много, много години, когато този спорт се е практикувал там. Казах му, че е бил треньор на баща ми. Попита кой е той и в крайна сметка излезе, че се познават. Свърза се с мен, каза ми какви документи трябва да приготвя, явих се на изпит и ме приеха. Като видях колко кандидати има, отново си помислих, че едва ли мен ще изберат. Но като изключим волейболните умения, които до този момент ми липсваха, физически съм се занимавал и с други спортове. И спечелих всички физически тестове. Когато дойде моментът за игровата част, се видя, че имам някакви умения, но не са това, което трябва да бъде и ми беше доста притеснено. Хубавото е, че явно са видели нещо в мен и ме приеха от може би 30 човека. Приеха мен и още едно момче, което вече беше тренирало волейбол. Най-важното е, че успях да се преборя с притеснението и страха. Това ми вдъхна малко повече кураж и сила. Така започна борбата.

- Играл си в Италия, Иран, Русия. Къде си се чувствал най-добре и защо?
- Не мога да кажа. На различните места съм получавал нещо, което ми е лисвало на друго място. За Италия нищо не мога да кажа, защото играх в отбор, който тогава не беше с амбиции, дори не беше и средняк. В Иран получих много топло посрещане от абсолютно всички. Това е много волейболна страна. Отнасят се с огромно уважение към хората, които правят и постигат нещо. Там изградих име, което не съм сигурен, че имам дори в България. Толкова много ме обичаха, че в последната година отидох да играя мач в Урумия. Има огромна зала за 5-6 хиляди и винаги е пълна догоре. За първи път скандираха името на състезател от противниковия отбор и то на чужденец. Беше нещо невероятно, пазя си видео в телефона. Там получих страхотно уважение и обич от феновете. Беше ми доста странно, когато в град като Техеран, който варира между 15 и 20 милиона, хората започнаха да ме разпознават по улиците. И в Иран, и в Русия намерих страхотни приятели. Но в Русия имахме невероятен колектив, най-добрият, в който съм бил и ще ми липсва, защото втори път няма да го намеря.

- Защо реши да се върнеш в България и да се включиш в проекта Нефтохимик?
- Просто стечение на обстоятелствата. Тогава направих трансфер в Енисей (Красноярск). Още от самото начало ми стана ясно, че нещата не тръгват в добра посока, а аз не съм човек, който може да си мълчи и обича да търпи. Винаги имам мнение, отстоявам го и стоя зад думите си. Тогава се получиха разминавания между мен, треньора и клуба. Седнахме и като нормален човек казах, че не искам да създавам проблеми и сензации, нямам никакви искове и желая да се разделим по взаимно съгласие. Съгласиха се и след като ми приключи аферата с Красноярск, вариантът за мен беше България. На полусезона е много трудно да намериш качествен отбор. Използвах момента да се върна вкъщи в Бургас, близо до семейството, за да мога да обърна внимание и на тях. А и да бъда и с приятелите си. Израснал съм в Бургас и имам много приятели. В отбора се познавам с всички момчета отдавна. Исках да сваля насъбралото се напрежение в мен. Направих много добър ход, защото бях с най-близките си хора, играх с приятели, спечелихме първенството. Да, ясно е, че нивото в България не е като това в чужбина, но това понякога дава увереност. Тук се представих доста добре и тогава си поставих една цел – нивото, което имах в България в тези три-четири месеца, да го задържа и в националния отбор. Да видим дали е било нещо моментно или наистина са качества. Миналата година се получи страхотен сезон в националния отбор. Може и нескромно да звучи, но аз лично съм доволен от себе си.

- Кои са треньорите, които през годините са вярвали в теб?
- Трябва да попитате тях, не мога да дам точен отговор.

- С кого от тях най-добре си се разбирал?
- Мога да кажа кой повлия най-осезаемо на кариерата ми. Това е двойката Силвано Пранди и Камило Плачи. За мен и до ден-днешен остават треньорите, с които съм изпитвал най-голямо удоволствие да работя. Неслучайно наричат Силвано „Професора“. Беше богатство за младите състезатели. За опитните също, но когато един състезател вече е изграден, е по-трудно да го ошлайфаш. Спомням си, че ме научи на няколко много прости неща, които дадоха голяма разлика в качествата, които имах. Винаги ще му бъда благодарен.

- Карал ли си го някога да се усмихне? Любо Ганев казва, че само той е успявал в тази мисия…
- (Смее се) Не съм се замислял. По това време бях още млад и гледах единствено да си върша работата на игрището и да ставам по-добър всеки ден.

-  Смяташ ли, че в България може да се направи силен клубен отбор, който да пробие до Файнъл Фор днес?
- Днес – може би малко трудно, но не е невъзможно. Проектът на Нефтохимик ме кара да съм оптимист. Знам нещата от кухнята, все пак съм местен. Там нещата започват да придобиват европейски образ. Това ме радва и много се надявам да не е моментно, защото знаем, че в България много често опитваш нещо за кратко и когато не се получи, приключва изцяло. Призовавам г-н Валентин Златев и Сашо Везенков да имат търпението и да осъществят този проект. Те са амбициозни и дано устискат малко повече от това, което е било по-рано. Смятам, че ако се върнат в България състезатели, които играят в националния отбор, може да се случи нещо доста сериозно. Не говорим за чужденци, защото българските национали са достатъчно гръмки имена.

-  Стигаме до националния отбор. Ти някога отказвал ли си да играеш за представителния тим на България? Питам те, защото много се спекулира по тази тема.
- Не, категорично. Може да попитате федерацията, треньорите, с които съм работил през годините или цялото ръководство. Никога не съм дал отговор: „Не, няма да играя за националния отбор.“ Единствено преди две години просто ми се обадиха и ме попитаха: „Какво искаш да направиш това лято?“ Отговорът ми беше: „Искам да почина, ако е възможно.“ И се договорихме. Никога не съм казвал, че категорично няма да играя за България. Да, беше ми неприятно, че се изписаха толкова много неща, но за съжаление в България е така. Не мога да кажа, че съм се изморил да се боря с медиите. Няма как да се случи, защото съм голям борец за правда. Скоро дори приключих един съдебен иск. Но тези неща не се променят и вървят надолу в отрицателна посока. Доста ми е болно и ми тежи. Не ми се иска, като много хора, просто да кажа: „Това е България.“ Знам, че това е България, но не искам да бъде точно тази България. Искам това да се промени и то зависи от нас, специално хората, които сме потърпевши. Масово при моите колеги, когато се случи нещо такова, се казва: „Добре, какво да направим…Не можем да ги спрем.“ Докато мислим така, наистина никога няма да ги спрем и разни „жълти“ издания ще си правят с нас, каквото искат. Не е приятно, но за съжаление това е факт. Нямаме мотивация и не искаме да се борим.

- За съжаление слуховете все повече имат силата на факти.
- Точно така е в България. Когато не се опитваш по някакъв начин да го опровергаеш, излиза, че това е факт. Не обичам хора, които мрънкат: „Ами, те така написаха за мен, това направиха, така казаха…“ Веднага питам с контра въпрос: „А ти какво направи по този повод?“. Отговорът е: „Ами, нищо.“ Тогава нямаш право да се оплакваш. Щом като не правиш нищо, означава, че го приемаш и това е реалността. Ако си се борил и се опитал да промениш нещо, тогава наистина имаш правото да кажеш: „Искам да направя това и това…“, но това е друга тема.

- Къде ще играе Ники Николов?
- Все още няма яснота, затова не мога да дам конкретен отговор. Имам няколко варианта, които в момента обмислям. Може би до седмица би трябвало да имам отговор, но към днешна дата все още нямам.  

- По традиция в края на разговора сме подготвили и няколко лични въпроса. Готов ли си вече да създадеш семейство?
- Много отдавна мога да кажа, че съм готов за това нещо. Въпросът е, че с нашата работа е доста трудно. Винаги си по пътищата и трудно се намира човек, който да успее да изтърпи това нещо и да прави компромиси. Колкото и неприятно да прозвучи, при нас е много трудно да правим компромис с работата си. Сигурно много хора ще кажат: „Той е на над 30 години – как няма да направи компромис? Семейството е най-важно…“

- Пламен Константинов отлага сватбата вече 20 години по същите причини.
- Да, надявам се да не го докарам дотам. Иска ми се да е малко по-рано. В момента не мога да кажа кога, как, защо ще се случи, но се надявам да стане в близко бъдеще.

- Лесно ли е да си жури на конкурс за красота?
- Разбира се, че не е. Знаем, че в България има много красиви жени и от много красиви жени, да избереш най-красивата винаги е трудно. Хубаво е да има такива инициативи, защото си по цял ден в залата и ти се иска да усетиш малко и от нормалния живот. За мен беше приятно изживяване, едно развлечение.
 

КРАСИМИР МИНЕВ, ВЛАДИМИР ПАМУКОВ / ТВ+