Защитникът на ЦСКА Николай Бодуров даде интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е един от лидерите на „червените“ и националния ни отбор. Бранител с голямо сърце и желязна твърдост в единоборствата, който се докосна до английския футбол. Успя да опази дори 100-милионния Гарет Бейл при победата на България над Уелс. Два пъти печели титлата в българското футболно първенство и веднъж суперкупата на страната. Носил е и капитанската лента в националния отбор. Бодуров е един от огромното ято на благоевградски орли, което десетилетия наред вече влива свежа кръв в родния футбол. Има 37 мача и 1 гол за националния тим на България.

- Здравей, Николай! Минаха емоциите от „вечното дерби“. В ЦСКА коментирате ли още този мач или вече сте на друга вълна?
- Коментираме, няма как. Чакаш този мач толкова време и накрая можеш да победиш, но изпускаш успеха. Говорим си за него, но знаем, че трябва много бързо да превключим към следващия двубой, защото във футбола никой не те чака. Идват мачовете и трябва да побеждаваш, особено в отбор като ЦСКА.

- Говорим с теб преди дербито с Лудогорец. Мнозина смятат, че при успех на отбора от Разград, първенството ще е едва ли не предрешено още преди Нова година. Какво е твоето мнение?
- Мнението ми е, че има много мачове. Особено във втората фаза, когато се разделят отборите, ще се губят повече точки. Не мисля, че ще реши първенството. Има прекалено много срещи. Наистина Лудогорец губи трудно точки, но ние ще се постараем и ще дадем всичко от себе си, за да направим така, че те да губят, а ние да печелим точки.

- Сравнително отскоро си в ЦСКА. Какво те изненада най-много в този клуб? Кое е най-хубавото и кое най-натоварващото?
- Приятно изненадан и очарован съм от феновете. Играл съм на много стадиони, доста съм виждал, но честно казано не съм срещал такива верни привърженици. А относно напрежението – в ЦСКА е нормално да го има, защото очакванията са големи. Ако не си готов за това напрежение и тези очаквания, просто не си за клуба. Затова трябва да си силен психически. Винаги съм казвал, че за тези отбори играчите имат качества, но въпросът е дали имат характер. Когато нямаш характер за такъв отбор, се пречупваш и отиваш надолу. Трябва ти характер, да си готов за напрежението. Силни футболисти са тези, които играят силно под напрежение.

- Как се издържа обаче на това напрежение, което е всяка седмица?
- Даже всеки ден. Трябва да си силен психически и да имаш характер. Както казваме на футболен език – да си „перде“. Ако успееш да издържиш психически, ще останеш. Ако не – всички знаят, че няма как да се получат нещата.

- Не е тайна, че имаше възможност да продължиш кариерата си и в чужбина, офертите са били факт. Защо избра българското първенство?
- Семейството ми натежа много в решението. Имах оферти, но от Русия и то от такива краища, където трябваше да съм сам, а току що ми се беше родило дете и нямаше да преживея да съм без него и без семейството си. Затова избрах ЦСКА. Осъзнал съм, че на този свят не всичко е пари. Реших, да остана тук. За мен по-хубаво от България няма. Въпросът е, че хората търсят шанс на друго място заради парите.

- Чувстваш ли разлика при домакинските мачове на ЦСКА в сравнение с тези на Пирин и Литекс, където играеше преди?
- Огромна е разликата. Тук атмосферата те задължава постоянно да атакуваш, да пресираш и да побеждаваш. Не мога да кажа нищо лошо за Пирин и за Литекс. Прекарах изключително приятни години и в двата отбора, но ЦСКА е с класи над тях като история и в това отношение. В Литекс съм бил два пъти шампион, имахме много хубави моменти. Пирин е отбор от нашия край, в който са момчета с характер, борим се всеки път. Но в ЦСКА е много по-задължаващо. Атмосферата на стадиона, създадена през годините, те задължава да излезеш и да победиш. Не всеки път се получава, но си длъжен да дадеш повече от 100 % за това нещо.

- Ти си един от многото благоевградски орлета, които станаха национали на България. Какво е специалното на този регион?
- Може би характерът. Имам наблюдения и върху други момчета от други места. Не искам да обиждам нито една област в България, но от нашия край са бойни натури и не се предаваме. Може би защото аз и другите момчета не сме били от богати семейства и единственият ни шанс е бил футбола. Тренирали сме на изключително лоши условия, но страданието калява характера. Мисля, че на това се дължи прословутият ни дух. Това е основното, за да играем в доста отбори в България, а и не само у нас.

- Стигна до финал за купата на България с Пирин. Спомняш ли си този мач?
- Разбира се. Помня всеки един мач. Все още има горчивина в мен, че не успяхме да победим, защото бяха дошли наистина много хора. Може би най-слабият ни мач бе точно финалът с Литекс. Преди това отстранихме Левски и ЦСКА, но точно в най-важния мач не се представихме така, както очакваха феновете. Но това е футболът – понякога искаш, но просто не стават нещата.

- Как се чувстваше при дебюта си за Литекс в мача срещу Левски за суперкупата? Този двубой немалко хора наричаха „мач на омразата“…
- Да, в годините, когато съм играл с Левски, винаги е имало едно по-високо напрежение. В дебюта бях малко под напрежение, защото изискванията в Литекс бяха по-високи от тези в Пирин. Треньор беше Мъри Стоилов. Той искаше съвсем различни неща от това, което бях тренирал, но в нито един момент не съм имал колебания дали ще се справя. Винаги съм вярвал в себе си, защото ако не го правя, това ще е краят.

- В периода ти в Литекс заслужи приза за защитник №1 в България. Чувстваше ли се наистина толкова силен?
- Да, наистина играех добре. Направих дебют за националния отбор и играех силно и там. Все пак това го оценяват хората, които разбират от футбол. Най-важното е, когато оценяват колеги – футболисти и треньори. Когато те те признаят за най-добрия защитник, това е чест за мен. Ако ме оценяват просто зрители по трибуните, които не разбират в детайли играта, е друго. Бях поласкан от тази награда. Изключително много се радвах, че получих този приз.

- Какво е най-важното за един защитник?
- Да не допуска голове.

- А да вкарва може ли?
- Разбира се. Има разрешение да прави колкото може повече голове и асистенции. Но на първо място трябва да си гледа собствената работа, а тя е да не допускаме голове. А ако можем да помогнем и за друго – добре. Така е и отпред, където трябва да вкарват попадения. В днешно време се играе тотален футбол – напред-назад. Нападателите трябва да ни помагат, както и ние на тях. Но нашата основна задача е да не допускаме опасности пред нашата врата, защото тогава няма да има и голове.

- В началото на кариерата ти имаше ли вариант да играеш на други позиции?
- Честно казано, почнах като десен бек в юношите, но там беше малко комична ситуацията. Треньорът ми казва да си застана на поста, а аз казвам „вдясно“. Мислех напред вдясно, а той ме сложи отзад и така станаха нещата. После минах като централен защитник и определено се чувствам много по-добре там.

- Имаше ли възможност да не си футболист? Някакъв друг спорт практикувал ли си преди това?
- Не, никога не съм практикувал друг спорт.

- Футболът ти е на сърцето…
- Още от малък, когато играех пред блока, децата ме караха да се запиша на футбол, а аз не исках. Но след много убеждаване от тяхна страна, го направих в една академия „Македонска слава“, която вече не съществува. Захванах се с футбола, а аз съм такъв човек, че като почна нещо или го правя като хората, или не го правя. Като цяло съм максималист и перфекционист.

- Вид провокация срещу Петър Хубчев ли бе като му каза, че не гледа мачове на ЦСКА и явно заради това пропуска да вика някои футболисти?
- Не, просто аз съм по-емоционален човек. Винаги, докато мога да играя за националния отбор и да помагам, ще го правя. Просто като не ме викат, ми е болно. Знам, че някой път не заслужавам, друг път заслужавам, но не ме викат… Няма значение, това е тяхна преценка. Бях под влияние на емоциите. Може би не трябваше да се изказвам по този начин. Казах, че гледат мачове, но гледат някъде другаде, защото един журналист ме запита, а след мач съм малко по-емоционален. Тогава много не съм за интервюта, защото говоря такива неща.

- Националният отбор пак пропусна голямо първенство. Ти лично обезверен ли си или още вярваш, че може да се класираме?
- Никога не съм бил обезверен. Винаги отивам там с вяра. Дори като играхме с Франция, не вярвах, че можем да загубим. Никога не вярвам, че ще паднем в някой двубой, докато не се случи. Винаги излизам за победа. Смятам, че имаме шансове за класиране. Качества имаме, но характерът и самочувствието на българските футболисти не ни е на нивото, на което трябва. Говоря за мачовете. Като че ли самочувствието ни извън терена е малко повече, отколкото трябва, а на терена е доста по-малко, отколкото е необходимо. Виждам как се играе на тренировките. Ако излизаме със същото самочувствие на мачовете и го покажем, няма да имаме проблеми. За мен лично е въпрос на характер, за да играеш на тренировки по един начин, а на мачовете по друг.

- Кога е било най-тежко в съблекалнята на националния тим? Може би, когато след подем при Любо Пенев загубихте от Армения в скандален мач и пак потънахме или след ремитата с Малта и Люксембург…
- С Люксембург не толкова, защото вече нямахме шанс. След мача с Малта наистина беше доста конфузно в съблекалнята, след срещата с Армения също. Там имахме голям шанс, просто трябваше да ги победим, но не успяхме. Не знам кое бе по-конфузно. След Малта наистина имаше разтърсващи неща, след изпусната дузпа и хикса вкъщи, след това и неприятна раздяла с треньора. Всички футболисти бяхме с него, но не е наша работа да решаваме. Може би след Малта имаше по-големи разтърсвания. И до ден-днешен не е приемливо да направим равен у дома с такъв тим. Но хората трябва да осъзнаят, че в днешно време няма слаб отбор. Виждаме какво прави и Люксембург. Една Исландия, с население от 300 000, какво прави… Просто хората се опитват и се развиват. Само при нас темповете на развитие не са толкова бързи, да не кажа, че може би и ги няма.

- Националните селекционери много често се сменят – това не е ли проблем за играчите?
- От една страна е проблем, защото свикваш с един треньор и с неговите методи на работа. Правилни или неправилни – треньорът носи отговорност. Когато ти каже да правиш нещо, изпълняваш. Не е много добре да има честа смяна. Но знаете, че когато няма резултати, треньорът е един „бушон“, казано на футболен жаргон. Когато няма резултати, той „гори“, няма кой друг. Не може да изгонят 20 футболисти. Имало е моменти, в които е трябвало да ни изгонят всичките, но това е друг въпрос. Не мисля, че като цяло в България се дава шанс на треньорите. Виждате, че в някои отбори след два мача гонят треньора. За мен това не е правилно. Да видим Англия – Алекс Фъргюсън колко години изкара? Арсен Венгер много пъти са искали да го сменят, но колко време остана? Трябва да се даде време, но на треньор, който показва, че има качества. Не може да имаш десет загуби в десет мача и да му даваш време. Има и спадове и при първия такъв, се гони треньорът, а това не е правилно за мен.

- Дебютира при Лотар Матеус. Разбираше ли се с него? Изобщо при кой от националните селекционери се чувстваше най-добре?
- Разбирал съм се с всички. Може би с всички съм имал и леки пререкания.

- Колко „леки“?
- Наистина леки, защото повечето от тях са ме викали. Разбирали са какъв характер съм, все пак съм по-емоционален. Но най-добре съм се чувствал в националния отбор при Любослав Пенев. Мисля, че беше едно голямо удоволствие не само за мен, а за всички. Да бъдеш в националния отбор винаги е удоволствие, но като цяло при него и колективът беше на много високо ниво, а играта ни спореше и се получаваше.

- В първия си мач се изправи не срещу кого да е, а срещу 100-милионния Гарет Бейл. Как се играе срещу толкова „бърза като вятъра“ мегазвезда?
- Трудно е. Бейл е интелигентен футболист, не даваше да го докосна, да отида до него с топката. Като ме видеше, усещаше, правеше веднага пас и тръгваше. Преди мача Матеус ми каза: „Днес от теб зависи изхода на срещата. Това им е най-добрият играч, един от най-добрите в Европа. Ако опазиш този футболист, ще победим. Ако не успееш, много трудно ще измъкнем нещо.“ На шега казах: „Да ми беше казал по-рано, значи сме победили 100 %.“

- Така и стана, спечелихме с 1:0.
- Да, а и мисля, че наистина играх добре срещу него. Всички знаят какъв футболист беше. Една седмица след това игра срещу Интер и просто ги уби. Но аз съм си „перде“. Даже се моля да играя с повече такива футболисти, защото срещу тях можеш да се докажеш и да покажеш какви качества имаш, а не срещу някой посредствен играч от трета дивизия. Не искам да обиждам никой, но там не можеш да покажеш качества. Срещу топ футболистите се вижда дали струваш като играч или не.

- След България отиде в английския футбол. Как беше престоят ти във Фулъм?
- Едно наистина приятно преживяване за мен и много голямо значение за натрупания опит, който имам в момента. Даде ми изключително много опит и самочувствие. Радвам се и благодаря на Господ, че имах възможността да отида точно в Англия. Всички знаем какъв е футболът в тази страна. Всички футболисти се молят да отидат там. Бях във второто ниво на футбола, но за мен това няма значение. Фулъм е един от добрите отбори. Да усетиш атмосферата там е нещо невероятно. Само хора, които са играли там, може да го кажат. Пожелавам на много играчи да отидат там. И вторият ешелон на английския футбол е на изключително високо ниво. Ако не си подготвен във всяко едно отношение, няма шанс да играеш. Радвам се, че имах възможността да отида там.

- Какво е отношението към българите там? Получи се едва ли не благоевградски филиал, преди теб във Фулъм бяха Димитър Бербатов и Станислав Манолев.
- Специално съм ги питал за Бербатов, а и те мен какво мисля за него. Като човек знаете, че е малко странен. Не им е казвал „добро утро“, не е сядал с тях, но им казах, че това си е той и винаги е бил такъв. Просто не трябва да се чудят. Те ми отговориха, че са свикнали. Но на терена всички са категорични, че той е магьосник. Всички казват, че много рядко може да срещнат такъв футболист. За тях е било чест да имат такъв играч в отбора. Приятно настроени са към българите. Даже ме питаха дали има някой млад български футболист, който могат да вземат. Казах им да гледат, защото има много таланти, просто трябва да се доразвият. Много добре са настроени спрямо българите.

- Не ти ли се искаше да останеш още в Лондон? Какво ти хареса и какво не там?
- Искаше ми се, честно казано, но така се развиха нещата. До ден-днешен нямам обяснение защо така се получи. Първата година спортният директор ми каза, че ще ми вземат учител по английски и ще градят отбора около мен, защото са много доволни. Втората година стана съвсем друго. Искаше ми се да остана най-вече заради футбола и атмосферата. Там се чувстваш наистина футболист. Не мислиш за нищо друго. Абсолютно всичко е свързано с представянето ти на тренировките и в мачовете. Там хората те уважават много повече, отколкото на Балканския полуостров. От друга страна България, семейството и приятелите ми липсваха. Едното за сметка на другото, няма пълно щастие.

- Следващата ти международна стъпка беше Мидтиланд. Как беше в Дания?
- Добре беше. Първенството им малко наподобява Чемпиъншип. Изключително директен и силов футбол. Трябва да си много подготвен и здрав физически, за да играеш там. Имах шестмесечен приятен престой. Хората безкрайно ме уважаваха и ми го показваха по всякакъв начин. Спортният директор много ми звънеше да остана, но аз му казах, че искам да се върна във Фулъм и да опитам да се наложа там. Чаках и други неща и му отказвах. Накрая човекът спря да ми звъни, което е нормално. Може би трябваше да остана там, но винаги гледам напред. Както съм го почувствал, така съм го направил. Останах с изключително добри спомени от този отбор.

- Сблъскахте се в Европа с Манчестър Юнайтед, направи страхотен мач при победата с 2:1, но във втория имаше малшанса да си отбележиш автогол. Какво най-вече помниш от тези битки?
- Всичко. В първия мач играхме на изключително високо ниво. Мисля, че трябваше да победим с повече от 2:1. Тогава вратарят ги спаси. Вторият двубой бе на „Олд Трафорд“, където се играе много трудно. Имах малшанса да вкарам автогол, но в крайна сметка само аз и Бербатов сме отбелязвали на „Олд Трафорд“. В кръга на шегата, разбира се. Не искам да навлизам в детайли, но имаше неща на тренировката, които според мен не бяха нормални. Няма значение, това не ни е оправдание. Но помня всяка една минута. Да победиш Манчестър Юнайтед е нещо, което не се забравя. Както и излизането на „Олд Трафорд“, където 70 000 викат и не можеш да се чуеш. Всичко бумти. Да, загубихме, но спомените за мен са изключително приятни и ще ги помня цял живот.

- Автоголовете ли са твоята „черна котка“? Може би се опитваш да спреш невъзможни топки, какво се получава?
- Искал съм да изчистя топката навън, но се получават рикошети или реакция в последния момент. Автоголовете са част от играта на защитниците. Дори понякога и нападателите си вкарват автоголове при статични положения. Нямам проблем в това отношение. Разбира се гледам да не се получава, а да са повече головете в другата врата, но това е нормално. Мисля, че всеки защитник е имал нещастието да си отбележи автогол.

- Нямаш красиви, твоите са все след рикошет…
- Да, но не е приятно да си вкараш автогол. Чувството е, че едва ли не първо си предал себе си, а след това и отбора. Не го пожелавам на никой.

- Мислиш ли отново за трансфер в чужбина и къде ти се играе?
- Честно казано вече не мисля. Има отбори от Кипър, мениджъри ми пишат постоянно, но казвам, че съм подписал за три години и нямам желание да ходя навън. Трябва да е за някакви изключително добри пари, а не виждам кой може да ги даде. Турция и Русия могат, но вече имах оферта от Русия и избрах семейството. Няма къде да ходя. Виждам, че в ЦСКА хората ме уважават. Отборът има високи цели и съм изключително радостен от това. Винаги в живота съм се борил и искам да го правя за високи цели. Семейството ми е тук. Честно казано, нямам желание да ходя някъде другаде.

- В един мач беше капитан на националния отбор. Почувства ли се по-различно?
- Като че ли отговорността бе по-голяма. Когато си капитан, трябва да даваш тон на другите футболисти. Ако отборът не върви, трябва дори с цената на жълт картон, да го вдигнеш, да влезеш в единоборство, да го нахъсаш. Капитанът трябва да служи за пример. Когато отборът не върви, той трябва да мотивира играчите и да ги надъхва. И обратното – когато отборът води в резултата, трябва да дава нужното спокойствие и самочувствие. Специално за националния отбор отговорността е много по-голяма. Мисля, че се справих.

- Спечелихме срещу Азербайджан…
- Да, с 2:1. Преди това съм бил капитан и на Литекс, имам два-три мача с лентата и на Фулъм. Не напрежението, а отговорността е голяма. Удоволствието да си капитан на националния отбор е неописуемо.

- Какво още искаш да постигнеш във футбола?
- Все още не съм играл в Шампионска лига. Може би това е.

- Химнът е много приятен…
- Да, чувал съм го, но в квалификациите, за съжаление. Искам да играя в групите. Надявам се това да се получи с отбора на ЦСКА. Живот и здраве да станем шампиони, всичко да бъде нормално и да играем в Шампионска лига. В квалификациите е божа работа и Господ, ако е с нас, ще го позволи. Една от целите ми е да играя в Шампионска лига. Ако е писано ще се случи, ако не – живи и здрави. Ако не като футболист, ще играя в тях като треньор.

- Краят на кариерата ти е доста далеч, но все пак мислил ли си като какъв се виждаш, когато спреш с активния футбол? Какво ти допада?
- Знам, че във футбола има изключително много нерви. Виждам го и го усещам. Аз съм по-нервен човек, по-емоционален. Не знам дали ще се справя с 20-25 човека, с различни характери на терена.

- Ще бъде много интересно да те наблюдаваме…
- Ще е много интересно и за мен. Страх ме е някой път да не съм по-агресивен, отколкото трябва. Може би като мине време, ще се очукам. Не съм мислил с какво ще се занимавам. Но съм бил с треньори, които наистина са ми показали изключително много във футбола. За мен на Мъри Стоилов футболната материя му е изключително ясна. Дори от хора, които не са на това ниво като разбиране във футбола, съм научил нещо за характера и за психиката. Гледам да взимам нещо положително от всеки треньор. Имам претенции, че малко или много знам как стоят нещата на терена. И в Англия научих много. Гледам сега да ги предавам на отбора. Не знам какво ще стане. Живи и здрави, ще видим.

- А как бягаш от напрежението? Имаш ли хоби, развлечение?
- В момента със семейството. В каквото и състояние да съм, видя ли си детето, всичко минава на момента. Преди него съм се разтоварвал по различни начини, например с филми. Най-вече гледам да се успокоявам. Гледам да съм далече от другите хора, защото когато съм нервен, всичко ми е криво и всеки ми е виновен. Дори жена ми избягва комуникацията с мен, когато съм нервен.

- Кой град предпочиташ Благоевград или София?
- Разбира се, че Благоевград.

- Говори се, че още нямаш дом, а живееш под наем…
- В Благоевград? Не, имам си апартамент там, но в момента си строя къща с цел да се установим там. София е хубав и голям град, но мисля, че в Благоевград е доста по-добре за живеене. За деца е много по-спокойно от гледна точка на трафик и хора. А и с новата магистрала е 50 минути до София, нищо не е. В Лондон съм стоял по два часа в трафика. Така че определено съм за Благоевград.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+