Волейболната легенда Николай Желязков гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Кариерата му стартира шеметно – с три титли и четири купи на България с екипа на ЦСКА. След това играе в Бразилия и Гърция. В южната ни съседка печели три пъти местния шампионат с Олимпиакос. Вдига и четири пъти купата на страната. Прави успешна кариера и като треньор – извежда юношеския ни национален отбор до второ място на европейското първенство през 2010 г. През 2015 г. под негово ръководство България завоюва сребърни медали на първите европейски олимпийски игри в Баку. Зад граница работи в Русия, Македония, Гърция и Румъния.
- Здравей, Ники! Какви са новините около теб? Продължаваш да работиш в румънския Залъу – как мина сезонът?
- Да, наистина продължавам да работя в Румъния. Миналата година смених отбора и започнах с един тим, в който предишната година играха Миро Градинаров и Андрей Жеков. Поради доста различни виждания с президента и защото нямаше как да се съглася някой да ми прави на практика състава, напуснах клуба. След това преминах в противниковия лагер – в Залъу. Оставам там и за следващия сезон. Нещата са добре, много съм доволен от отбора, в който се намирам в момента.
- Български волейболисти?
- Да, ще продължа да работя с Миро Градинаров и с моя син Жани Желязков. Така че ще има двама българи в състава.
- Каква е ситуацията в румънския волейбол в момента?
- Трябва да кажа със съжаление, че клубовете са доста по-добре и има много по-добро финансиране, което общо взето е от общините. Нивото на волейбола е доста по-високо от нашето първенство.
- Тaзи година предстои световно първенство по волейбол, на което сме домакини заедно с Италия. Оптимист ли си за нашето представяне на шампионата на планетата?
- Оптимист е силно казано. Може би за първи път съм повече песимист, отколкото оптимист. Дано да бъда опроверган.
- Какво видя в мачовете в Лигата на нациите? Какво трябва да се подобри в оставащите месеци до началото на Световното?
- Може би този въпрос е много обемен. Мисля, че много неща не вървят добре в стратегията за този отбор - в развитието на младите, внедряването им в този отбор. В момента не виждам визия в този тим, просто се играе на парче. Това го показват последните години. Лично аз не виждам някакъв стил на игра, с който ние да се отличаваме.
- Виждаш ли заместник на контузения Цветан Соколов, който със сигурност пропуска шампионата?
- Навремето, когато не участва Андрей Жеков на квалификацията, всички хвърляха боб дали Георги Братоев ще се справи. Мисля, че сме в същата ситуация и в момента. Един състезател по всяко време може да бъде контузен или неразположен и да има нужда някой друг да играе на този пост. Ние във всички тези години не направихме така, че да има някаква алтернатива на Цветан Соколов. Ние сме си виновни, че нямаме алтернатива в този момент. Повикани са пожарни варианти като Боян Йорданов и Ники Учиков. Младите Жани Желязков и Вили Чернокожев след участието им в Баку смея да кажа, че по никакъв начин не бяха интегрирани. За мен тотална грешка в националния отбор.
- Има ли бъдеще българският волейбол? Питам те, защото до преди две години и половина бе треньор на националния отбор за юноши младша възраст.
- Да, имал съм удоволствието да работя с последните генерации млади волейболисти. Бъдеще има, не мога да кажа, че няма, но липсва работа. Няма как по друг начин да бъдат постигнати резултати, ако не се работи, тъй като ние няма как да си купим състезатели. Трябва да си ги направим. Преди година имаше една прекрасна идея да бъде съставен „Б“ отбор, но тя моментално приключи, тъй като за мен отборът имаше грешни цели, а именно да бъде спечелена Европейската лига. А целта на този „Б“ отбор трябва да бъде развитието на перспективни качествени състезатели, които в последствие могат да бъдат интегрирани в първия тим. С тях трябва да бъде работено физически, технически, тактически, за да може когато трябва да влязат, да бъдат готови. В момента плачем, че младите не са готови и има вакуум. Ами, няма как да няма вакуум, като сега всички са по плажовете. Няма как да стане.
- В какво отстъпват младите ни надежди на връстниците си от водещите страни във волейбола?
- Точно в това – другите работят. Не казвам нищо ново в това, че работата е тази, която прави разликата. Ние трябва да работим повече, за да се върнем там, където сме били и ако искаме да имаме резултати. Това е единствената формула, няма друга.
- Могат ли да се развият младите таланти в първенство като българското или единственото място е чужбина?
- Мисля, че в последните години българското първенство стана доста конкурентно, което е много хубаво. Има много нови отбори, които са с апетити за призови класирания. Смятам, че българското първенство е отлично място за начало на младите състезатели, но от един момент нататък вече трябва да се търси по-високо ниво за развитие. Лично аз се надявам това да продължи в българския шампионат, тъй като нещата се развиват много добре от гледна точка на това, че доста отбори започнаха да инвестират по-сериозно. Тази конкуренция води и до резултати.
- Как гледаш на проекта Лукойл-Нефтохимик? Беше треньор на бургаския тим през сезон 2014/15…
- Аз лично много се радвам. Всички знаем какво направи Лукойл в баскетбола, надявам се да стори същото и във волейбола. Лукойл е една прекрасна организация в спортната си част. Имал съм удоволствието да работя в нея. На това място не се гледа за една година напред, а в перспектива. С потенциала, с който разполага този отбор, смятам че може да бъде доминиращ фактор не само в България, но и да направи добро представяне и в Европа. Там в крайна сметка ще представят не само Лукойл, но и българския волейбол.
- Какво обаче трябва да се надгради, за да успее на европейската клубна сцена?
- Правилната формула в Лукойл е млади талантливи български състезатели с някои по-опитни българи. Всъщност горе-долу това, което в момента прави отборът. Да, наистина в някои постове, на които няма възможност да бъдат привлечени българи, се търсят състезатели от чужбина, тъй като те дават класа в едно първенство. Но истината е тези волейболисти да бъдат класни, защото последните няколко трансфера, които направи Лукойл с чужденци, според мен бяха слаби играчи.
- Като че ли се действаше на пожарен вариант.
- Не съм бил в кухнята и не мога да коментирам с точност, но може би наистина се действаше за момента.
- Сега ще те върна в началото на кариерата ти като волейболист – защо избра този спорт? Някой повлия ли на решението ти?
- Не. Опитвал съм всякакви видове спортове. Първите ми стъпки бяха в Славия. Просто беше любов от първата тренировка, няма как да го обясня. Най-много ми хареса това и съм го правел с удоволствие през всичките години.
- В онези години ЦСКА бе доминант във волейбола – как се почувства, когато застана до легендите на този клуб?
- Удоволствието идва във времето. В началото е шок и стрес за едно младо момче, което стъпва в залата и вижда на практика половината национален отбор на България. Другата половина беше в Левски. Имахме огромния късмет, че получихме възможността да се докоснем до такива състезатели и треньори в ЦСКА. Помогнаха ми и съм научил страшно много от тях и като начин на игра, и като поведение. Смея да кажа, че мен ЦСКА ме е изградил и като състезател, и като човек. За мен ЦСКА винаги ще си остане отбора, който ми е на сърце в България.
- А имаше ли притеснение?
- Не, не съм имал притеснение. Единствено имах желание да се докажа. Чувството страх не е било водещо никога в моята кариера. Питал съм се дали ще успея или не, но не съм имал страх. Просто исках да покажа най-доброто и докъдето стигна.
- Трудно ли извоюва мястото си при „армейците“, с които спечели три титли и четири купи на България?
- Много е трудно. Тогава треньор беше Иван Сеферинов, а аз бях ученик. Играеха офицери в състава и в онези години ученик да влезе да играе в състава, а някой офицер да седне на пейката, беше сложна ситуация. От тази гледна точка със сигурност е рискувал с този ход, но смятам, че в годините съм оправдал това доверие.
- С кого се конкурираше на твоя пост?
- О, тогава имаше страшно много волейболисти – Милчо Миланов, Милчо Натов, Пламен Христов, Боре Кьосев, Любо Ганев, с когото се конкурирахме на поста диагонал. В последствие започнах да играя като център поради стечение на обстоятелствата в националния отбор. Доста беше интересно, но в крайна сметка на поста, на който приключих кариерата си като централен блокировач, за мен беше важно да играя. Нямаше либеро и тогава един централен блокировач трябваше да прави много повече неща – да посреща, да напада, да може да вдига, да прави блокада, да бие сервис… В общи линии всичко, а в момента на този пост нещата са доста по-лимитирани. В последните години ми беше много по-леко и ми удължиха кариерата с това либеро.
- Игра последователно в отбори от Италия, Бразилия и Гърция – къде волейболът ти допадна най-много и защо?
- Там, където съм останал най-дълго – в Гърция. Може би заради начина на живот. Имах удоволствието да играя в най-силните отбори там. Но ако говорим за волейбола като волейбол, имах щастието да се състезавам една година в италианската Серия А1. Тогава имаше само по двама чужденци и беше наистина много, много силно първенство.
- Бразилия?
- В Бразилия е много по-силов волейболът. При някои отбори има такива елементи, че не си вярвал, че може да съществуват. Страшно физически и силов волейбол. Там се тренира ужасно много, а принципът е който издържи. Различен волейбол, който също те обогатява като състезател. В Гърция пък е много по-техничен и по-различен, емоционалната част там е много силно развита, особено в дербитата. Всяко първенство си има своите колорити, които те карат да го харесваш. Смятам, че италианското е най-силното.
- Спомена Гърция – през 2007 г. министърът на спорта на тази страна ти връчи купа за съществен принос за развитието на волейбола. Какво означаваше за теб това признание?
- Огромно признание, защото е за цялостната ти кариера до този момент в тази държава, а и не само. Аз лично съм поласкан от това нещо и до ден-днешен имам доста близки отношения с мои приятели в Гърция, следя гръцкия волейбол и винаги ми е на сърце.
- Спечелил си много индивидуални награди, но коя цениш най-много?
- Индивидуални награди имам доста, но за съжаление нямам медал с националния отбор. Това е нещото, което повече ми тежи, тъй като винаги сме били близо. Слагали са ни сред потенциалните медалисти, но все нещо не ни е стигало по ред причини. Но от индивидуалните награди може би ценя най-много най-титулуваната – най-добър блокировач от олимпийските игри в Атланта.
- Защо все нещо не се получава в националния ни отбор по волейбол – стигаме донякъде и винаги сме четвърти и като че ли сме омагьосани да не печелим медали?
- Много са нещата и отговорът не е еднозначен. Само за да се стигне дотам, се изискват страшно много усилия. Четвъртата позиция не е лошо място като класиране, но всъщност е първото от неспечелилите медали, а това носи изключително голямо разочарование. Много е сложен този въпрос. Аз лично за себе си в работата ми в младежките отбори винаги съм се опитвал, освен да работя спортно-технически с момчетата, също и да създам национално самочувствие в тях. Да имат непримиримост и да гледат противниците си в очите, а даже и отгоре. Според мен това на нас понякога ни е липсвало в годините – да имаме това самочувствие и инат да печелим в края. Като треньор съм имал удоволствието да играя не два пъти за четвърто място, а два пъти съм губил финал. Търся какво е могло по-добре да направя за тези финали, за да бъдат спечелени. Надявам се и в бъдещата ми кариера да имам такива.
- Кой е треньорът, който е допринесъл най-много за развитието ти?
- Много е сложен този въпрос, наистина всички са допринесли. Не мога да отлича някого. На абсолютно всички съм безкрайно благодарен и ги уважавам страшно много. Всеки един, който ми е бил треньор, сега не го назовавам по име, но за мен той е „тренер“. Уважавам всеки един от тях не само на игрището, но и извън него. Треньорът ти става като втори баща.
- Ще разкажеш ли някоя любопитна случка в националния отбор? По онова време шегите често съпътстваха както лагерите, така и първенствата, в които участвахте.
- Е, случки много… В общи линии може да напишат томове книги с приключения. В онези години всичко се въртеше около Любо Ганев. Той беше център на вниманието.
- Кое те провокира да решиш да спреш с волейбола?
- Тялото ми. Приключих на 35 години. Физически може би можеше да изиграя още един-два сезона, но усещах, че съм изтощен. В последните години играех с доста медикаменти, за да мога да изкарвам сезоните. Просто в един момент си казах – стига толкова. В крайна сметка трябва да се живее и след това. Смятам, че приключих в правилния момент.
- Колко време ти беше нужно, за да разбереш, че треньорската професия е твоето бъдеще?
- Всичко стана много случайно. Човекът, който всъщност допринесе да стана треньор, се казва Станислав Николов и в момента работи в нашата федерация. Той е отговорен аз да работя като треньор. След като свърших с кариерата ми на състезател, не бях влизал в зала може би година. Обади ми се по телефона за един младежки национален отбор. Без един ден като треньорска практика, ми повериха кадетите. Имаше Балканиада в Казанлък. Дотогавашният треньор Драго Иванов ми стана помощник. В началото беше авантюра, но винаги вътрешно съм усещал, че това нещо най-много разбирам и най-много знам. Просто може би не съм имал възможността и не съм бил на точното място. Всъщност така започна всичко. Удоволствието от работата беше огромно, още повече, че тогава спечелихме тази Балканиада… Момчетата, работата с отбора - просто усетих, че на това място мога да бъда най-полезен и се чувствам наистина щастлив. Не го чувствам като работа, а за мен е огромно удоволствие.
- Защо всички твърдят, че е много по-лесно да си състезател, отколкото треньор?
- Да, защото един състезател отива на тренировка, тя свършва и това е всичко. Докато работата на треньора, смея да кажа е десет часа на ден. Трябва да бъде подготвен много добре тренировъчният процес, да бъдат анализирани тренировките, противниците, твоята игра… Има страшно много детайли в работата, която не свършва с приключването на тренировката. Това е много малка част от работата, която извършва един треньор.
- Мислиш ли някога отново да се завърнеш да работиш за българския волейбол?
- Колкото и да е, ние сме в чужбина, а е най-добре да си в България. Така че не ми е чужда тази идея.
- Остава ли ти време за любимите ти занимания – риболов и моделизъм?
- Това лято, слава богу, имам възможност да се отдам на почивка, тъй като много рано приключихме със селекцията на отбора. На 5-6 май завършихме, а започваме подготовка на 6 август. В този период се отдавам изцяло на удоволствия, на хоби и на почивка. Свършихме някои работи и от волейболна гледна точка. Опитваме се с моя помощник-треньор Георги Петров, с когото дълги години сме работили и е много добър мой приятел, да подобрим някои неща, които сме използвали в статистиката, в анализите за мачове. Надявам се да излезе интересен продукт от цялата работа.
- Доволен ли си от развитието на Жани Желязков?
- И да, и не. Той започна силно кариерата си в Италия. Може би бе грешка изборът на отбор, в който нещата не се развиха по най-добрия начин с много слаб треньор. А когато не тренираш на високо ниво, е нормално нещата да не се развиват по най-добрия начин. Миналата година в първата част направи много силни мачове в Румъния. Започна да играе така, както ми се иска. От Лукойл, поне от това, което съм гледал, мисля, че можеше и по-добре да се представи и той, и целият отбор, но това няма значение. Смятам, че можеше и по-добре да се представи, но има огромен потенциал. Нещата при него се случват малко по-късно, тъй като той започна късно да играе волейбол и физически късно се разви. Млад е и смятам, че му предстои добро бъдеще.
- Дъщеря ти Паулина?
- Тя не играе волейбол. Занимава се с дизайн, това ѝ харесва, това учи и с това иска да се развива.
КРАСИМИР МИНЕВ, ВЛАДИМИР ПАМУКОВ / ТВ+
