Аспарух Никодимов навърши наскоро 70 години - роден е на 21 август 1945 г. Легендарен футболист на „Септември”, ЦСКА, „Сливен”. Шест пъти шампион на страната и 5 пъти носител на националната купа като състезател. Бивш национал, участник на СП 1970 и 1974 г., както и на Олимпиадата през 1968 г. в Мексико (сребърен медал). Изтъкнат треньор на ЦСКА, работил още в “Дунав”, “Велбъжд”, “Металург” (Перник), “Берое”, Тунис и Кипър. Пет пъти е бил шампион и 3 пъти носител на националната купа като треньор на ЦСКА, а също и полуфиналист за КЕШ като футболист и треньор на ЦСКА. Бивш спортен директор в ЦСКА, напусна след смяната на собствеността и идването на Александър Томов.

- Г-н Никодимов, имате богата и изключително успешна кариера и като играч, и като треньор. Има ли нещо, за което да съжалявате?
- Не успях да стана европейски шампион, а имах два пъти този шанс. Като треньор през 1982 г., ако бяхме отстранили “Байерн”, нямаше да имаме проблеми срещу “Астън Вила” на финала. Бяхме се специализирали по английски отбори. През 1967 г. срещу “Интер” в полуфинала си разменихме две два равни с по 1:1 и ни предстоеше решителен трети мач за излъчване на финалиста. Така и не е ясно обаче кой началник е приел предложението на „Интер” двубоят да се играе в... Италия. Третият мач го изиграхме в Болоня. Не зная по чие нареждане стана промяната. Трябваше по принцип да играем във Виена. Казаха ни, че в Болоня повечето жители били комунисти и щели да ни подкрепят, някакви такива истории. Ако не се лъжа, италианците бяха дали на нашата федерация 100 000 долара. Изобщо не е вярно, че клубът е получил чисто нов западен автобус с тоалетна. Ние рейсът го взехме още през лятото, беше ни подарък от заместник-министъра на отбраната Здравко Георгиев. Награда, че станахме шампиони през 1966 г. При това автобусът беше испански, а не италиански. А иначе бях огорчен доста и от трите ми освобождавания от “Армията”. Огорченията са най-вече с тези смени. Може би най-обид­но ми беше през 1982-ра, защото наистина нямаше причина. През 1992-ра се опитаха някои хора да ме скарат с Вальо Михов. Махнах се и ги оставих да си играят игричките без мен. През 2001-а пък бяхме втори в класирането, елиминирахме силния “Шахтьор” (Донецк) за Купата на УЕФА. И после ми казаха, че трябвало да бия “Левски” и затова ме махат. Имаше много хора, които създаваха интригите, но вече съм го приел като част от играта. Простил съм им. Човек трябва да бъде над тези неща.

- А от какво сте най-доволен?
- Като играч и треньор обиколих целия свят. Постигнал съм почти всичко във футбола, играл съм срещу най-големите футболисти за времето си. Футболът ми беше мечта от малък.

Аз бях
славист
като дете

С баща ми ходехме постоянно на мачове. Тогава любимците ми бяха Чоко Василев, Петър Величков.

- Как се озовахте в “Септември”?
- Аз играех в кварталния отбор “Сава Михайлов” до 16-годишна възраст. Серги Йоцов ме покани в “Септември”. През май 1964-а пък Манол Манолов – Симулията, ме привлече на “Армията”.

- Когато дойдохте в ЦСКА от “Септември”, как ви приеха старите футболисти?
- Отначало ме приемаха с недоверие. Аз дойдох с Димитър Пенев и Янко Кирилов. Най-добро отношение срещнах от Кирил Ракаров и от Жоро Найденов. Те ни бяха като бащи. Подкрепяха ни и ни закриляха. Само Иван Колев ни се караше, но единствено по време на мач или тренировка. После ни викаше: “Нищо, нищо, извинявайте”. Бързо се адаптирахме.

- Кой е най-важният ви гол?
- Всички срещу „Левски”. И във вечните дербита ценя победите, но може би един от най-важните е този, когато играех в „Сливен”. През 1975 г. ги бихме с 1:0, именно аз се разписах. С тази победа спряхме „сините” в битката за шампионската титла. Златото отиде в ЦСКА. Левскарите и досега ми се сърдят.

- А най-красивият ви гол кой е?
- През 1965 г. спечелихме Купата на Съветската армия. На финала бихме „Левски” с 3:2. Вкарах първото попадение, засякох от въздуха центриране в мрежата. Кольо Цанев, с гол – шедьовър, и Янко Кирилов също се разписаха тогава и грабнахме трофея.

- Някои ви обвиняват, че сте играели много грубо срещу Георги Аспарухов...
- (Категорично). Ама изобщо няма такова нещо. Това са глупости! Никога не е имало грубости и простотии.

- Тогава откъде и защо се появи това твърдение?
- Ами защото повечето журналисти бяха левскари. Само си съчиняваха такива истории. Е, че е имало единоборства между нас в наказателното поле при статични положения, имало е. Но това е напълно нормално по време на мача.

- Чувал съм от запалянковци и от колеги, че даже някои защитници са използвали и карфица в дуела с Гунди?
- Да, и за мен го разправяха, че съм го боцкал с карфица. Това е най-голямата измислица. Спомням си едно дерби, в което изгониха Аспарухов и нашия защитник Иван Василев. Те се сбиха. Срещата беше на 11 март 1967 г. и завърши 1:1. Главен съдия беше Ангел Гергинов. Излязохме с бели фланелки. Аз открих резултата в 21-ата минута, Меци Веселинов изравни в 32-ата. Не крия, че играта беше доста твърда, да не кажа груба. И левскарите не подбираха средствата. Но сам си направете сметката – щом треньорът на „Левски” Кръстю Чакъров извади от игра Гошо Георгиев – Дълга Мара, защото не подбираше средствата на терена... При един сблъсък на тревата паднахме заедно с Аспарухов.

Сашо Костов, понеже
беше тарикат, отиде
отзад и щипна Гунди

После демонстративно му вдигна фланелката пред рефера и му извика: „Ето, гледай, гледай, Паро го ощипа.” И мен ме изгониха. Както и да е. В играта трябва и тарикатлък да има. И до днес си припомняме със Сашо този случай.

- През април 1979 г. поемате ЦСКА. Не бяхте ли твърде млад?
- Да, бях млад, но явно и подготвен. Винаги, докато бях футболист, съм си мислел, че искам с треньорство да се занимавам. Ходихме на една специализация в Италия 4-5 души. Аз си водех записки и от по-рано, знаех какво и как сме тренирали. Прибавих си и нещо от мен, моя си система.

- Разликите между вашето поколение футболисти и настоящото са много. Кои са най-фрапиращите обаче?
- Често по-младите футболисти са ми викали: „Хубаво, ама вие сте играели бавно.” Аз им отговарям: „Бавно, но сме побеждавали. А вие, като играете бързо, защо падате?” Това поколение, с което постигнахме толкова успехи, бяха много по-интелигентни от настоящите. Като им дадеш някое по-сложно упражнение, гледаш как ще го изпълнят, как ще го възприемат. С две думи се разбирахме с Джеки Димитров и колегите му. Със следващото поколение се разбирахме с 4 думи, а най-накрая с третото – с по десет. Сами си направете сметка за какво става въпрос.

- Как мотивирахте играчите преди сблъсъци с колоси като “Нотингам”, “Ливърпул” и т.н.?
- Ние спечелихме специално двата мача с по 1:0 срещу “Нотингам” с две неща – тактика и подготовка. Истината е, че те мислеха вече за следващия кръг. Изобщо не ни брояха за съперник. И в двете срещи обаче ги пресирахме във всяка една минута. Това ги изненада. Никой не беше играл така срещу тях. Много се изненадах, че лично Брайън Клъф първи дойде при нас и ни поздрави. Тази толерантност и уважение към съперника ме впечатлиха и срещу “Ливърпул”. Вижте, има и друго нещо. Във времето преди 1990 г. момчетата нямаха нужда от някакви специални приказки за надъхване. Те си знаеха, че има дисциплина и ред. Не се е налагало да налагам строги мерки. Е, понякога съм повишавал тон, но след мача всичко се забравяше. Запазил съм си с всички мои някогашни възпитаници добрите отношения, въпреки че съм ги оставял резерви. После някои от тях ми станаха помощници. Случвало се например да оставям на пейката Пламен Марков, въпреки че точно тогава е бил титуляр в националния отбор. Правех го, защото той не беше на нужното ниво.
Когато загубихме с 2:7 от „Левски” на 17 ноември 1968 г. си спомням, че преди това записахме 11 победи и 1 равен. Бяхме се поотпуснали. Дисциплината в отбора не беше на висота. Мислехме, че всичко ще стане лесно, но левскарите ни свалиха на земята. После пак станахме шампиони, но тази голяма загуба си остана като петно в нашата кариера.

- Споменахте мачовете с “Байерн” в полуфинала за КЕШ. Повлия ли ви негативно тогава и съдийството?
- Така беше, няма какво да си кривя душата.

Тогава получиха и
помощ от съдията

в реванша. В края на полувремето вместо да отсъди наказателен удар за нас, шотландецът Слейм призна гол за “Байерн”, въпреки че Паул Брайтнер грубо изблъска в гърба Цецо Йончев и вкара. В началото на второто полувреме си измисли и дузпа в тяхна полза. Вкараха ни и от засада, стана 3:0 и всичко свърши. Съжалявам, че не успяхме да вземем по-голям аванс в първия мач, в който победихме с 4:3. Това бяха най-перфектните 18 минути на български отбор, които съм виждал – вече водехме с 3:0 и вярвахме в чудото.

- Коя е най-голямата премия, която сте получавали?
- Смешно е, ако ви кажа, че за елиминирането на “Ливърпул” взехме по 300 лв. и по едно малко черно-бяло телевизорче като бонус. За победата над “Нотингам” ни дадоха само по 180 лв., защото това предвиждаше правилникът, ако отстраниш европейски съперник след първи кръг. Но след победата над “Първа атомна” (Козлодуй) за Купата на страната с 8:0 парите бяха доста повече, защото пак според същия този правилник за победа с над 2 гола ти се полага увеличение за всеки гол отгоре.

- Доста ваши бивши големи играчи от онзи велик отбор от края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век си отидоха от този свят през последните 2 години – Георги Славков, Цоньо Василев, Ангел Калбуров, преди дни почина и Динко Димитров...
- Какво да ви кажа... Не ми се говори от мъка. Честно ви казвам, чувствал съм ги всичките като мои деца. Ходил съм в село Гледачево при Динко, където живееше с родители си, за да го уговарям да дойде в ЦСКА. После какви неща му се случиха... Видях го миналата година за последно, на аерогарата работеше в охранителна фирма. И ми беше много тежко... С Цоньо Василев сме играли заедно, за кратко време и треньор му бях. А за Гошо Славков какво да кажа – млад човек, ей така си отиде... Тъжно е, защото имам много спомени с тези хора. Бог да ги прости. Може би са отишли на по-хубаво място.

- Напоследък стана модерно да се обсъжда липсата на дисциплина у играчите и посещението им на нощни заведения. Как беше по ваше време?
- Е, и тогава футболистите ходеха по кръчми. Обаче ходеха заедно – с жените, с гаджетата си. Имаше една в Костинброд – “Нива”. Тя им беше любимата, ходеха със семействата си и аз знаех, но не съм го поставял като проблем. Те си мислеха, че са се скрили от мен, но не знаеха, че аз съм от едно близко село – Богьовци. Мои приятели веднага ми докладваха какво се случва и бях в течение на нещата (б.р. - смее се).

- Каква е истината за освобождаването ви от ЦСКА през зимата на 1982 г?
- Тогава бяха такива времената, че и взаимоотношенията между началници на клуба и треньор се развиваха по различен начин. Каквото ти казват, трябва да го направиш, пък дори и грешно да е. Пък аз съм разговарял нормално с тях – и с Гошо Христов, и с министър Добри Джуров. Казвал съм им: „Аз съм специалистът, аз ще си решавам”. Даже когато беше назрял въпросът да се освободи Георги Денев от отбора, аз се наложих. Гошо не беше полезен за ЦСКА в този момент. Той си позволяваше да обижда, да ругае футболистите. Прецених, че за да има отбор, трябва да се жертва нещо, пък било то и най-милото ти. Имах си споровете с моите началници. Обявих им:

„Добре, щом така искате...
Аз съм дотук и това е”

Винаги съм си казвал мнението. На Никола Миланов – Чопъра, не съм му отстъпвал никога. Нито за лагерите, когато искаха да ни вкарат в спортната рота преди големите мачове на строг режим, нито за нищо. Отказах категорично, защото играчите не са затворници. Може би така са се натрупали нещата. Отпаднахме есента от португалския „Спортинг” след 28 мача без загуба. На 29 декември ме наградиха за „Треньор №1 на България”, а на 30 –и ме смениха. Това е истината.

- Как открихте 18-годишния Христо Стоичков?
- Иван Колев го беше селектирал за турнира на сборните отбори от „В” група. Бях старши треньор на „Дунав” (Русе) тогава. Отидохме, гледахме, харесахме го. Взехме го, Ицо написа молба. Зависеше от нас къде ще играе. С „Дунав” влязохме в „А” група през 1984 г. след уникални баражи срещу „Шумен”. Започнаха някакви разследвания за „черни” каси, такива работи. Тогава аз отидох в Пловдив и му върнаха на Стоичков молбата. Казах му: „Съжалявам, но не искам да те заробвам. Защото с това разследване не се знае какво ще стане.” И малко след това Стоян Йорданов, който ми беше помощник в Русе, го върнаха в ЦСКА. Посъветвах го да вземе и Стоичков. Казах му: „Стояне, отивате и довеждате това момче, защото има бъдеще.” Така и направиха. Заедно с администратора Любо Царев го доведоха Камата. Историята после е известна.

- Имало ли е играч, когото сте искали в ЦСКА, но е избрал „Левски”?
- Да, имаше такива. Ясен Петров е един от тях. През 1991 г. отиде при „сините”, въпреки че имаше подписан предварителен договор и с нас. Интересен случай имаше и с Красимир Балъков. Беше парафирал с ЦСКА, но мисълта му беше в „Спортинг” (Лисабон). Скъсах му договора, за да не му спирам развитието.