Предраг Пажин е един от най-големите любимци на “сините” фенове. Роден е на 14 март 1973 г. Играл е в “Сутиеска” (Никшич), “Йединство” (Биело поле), черногорския “Рудар” (Плевля), “Партизан” (Белград), “Левски”, турския “Коджаелиспор”, “Спартак” (Плевен), “Гуоан” (Пекин), “Шахтьор” (Донецк), “Шандон” (Лунен). Бил е играещ треньор на “Локомотив” (Мездра) и “Ботев” (Козлодуй). Пажин има 32 мача за българския национален отбор. Участник е на Евро 2004.

 

- Аз съм доста емоционален. От яд, че нещата не вървят, си позволих тези неща. Да, нарекох чеха Павел Чмовш и Владо Гаджев “тролеи”. Истината е, че доста от футболистите, които сега са в “Левски”, не заслужават да носят фланелката на такъв велик клуб. Това не е година-две, тази криза продължава вече 5 сезона. Агонията е страшнаи не може повече да се търпи. Резултати няма, успехи няма, напротив - клубът затъва надолу и още надолу. Нищо не се променя към добро. Доскоро обвинявах най-вече футболистите, но сега съм на друго мнение. Играчите имат най-малка вина за дупката, в която се намира “Левски”. Крайно време е да излезе най-сетне някой и да каже кой е реалният собственик на клуба.

- След последните уволнения на “Герена”, когато махнаха Мариан Христов и Христо Йовов, ти избухна във Фейсбук, че махат мъжкарите, а остават само подмазвачите. Кого визираше?

- Ами, разбира се, че е така. Подмазвачи...Винаги съм казвал, че щом ти, като треньор, си тръгнеш, тръгват и всички от екипа ти. Не може ти да ги поканиш, да те уволнят, а после твоите колеги да останат. Щом си мъж, тръгни си и ти!

- Сега начело на “сините” е Елин Топузаков. Той дебютира с победа над “Ботев” (Пд). Виждаш ли положителна промяна в играта на отбора?

- Единственото хубаво е, че биха, но не виждам никакъв повод за оптимизъм по отношение на играта. Да, Топчо рискува и пусна трима млади момчета, които се представиха много добре. По-трайни впечатления мога да натрупам едва след още 2-3 мача.
- Има ли качества Топузаков, за да бъде начело на велик отбор като “Левски”?

- Единственото ми притеснение, е че няма опит. Знам само, че Елин е мъжкар и няма да се съобразява с никой. Няма да търпи някой да му виси на главата и да му се бърка в работата.

- Преди време беше казал, че направо ти се повръща от Донев, Тонев и Гонзо. Още ли си на това мнение?
- Всичките си изказвания по този въпрос ги правя афектиран. Това го казах след загубата от “Миньор” на “Герена”. Сега няма да го кажа точно по този начин.

- Сега с какво се занимаваш?

- С моите приятели Александър и Предраг Тешович направихме фирма “Сан Марко”. Много бързо се развиваме на българския пазар. По отношение на мазилки и декорации сме супер. От тази година се занимаваме и с външна изолация. Направихме и футболен отбор, имаме идея и за спортен клуб.

- Предполагам, че не си зарязал треньорската професия...

- Да, изкарах “А” лиценз. Мога да бъда старши треньор в “Б” група и помощник в елита. Трябва ми малко стаж, за да запиша “Про” лиценз. Готов съм на всички варианти, стига само някой да се сети за мен. Аз не мога сам да се предлагам. Това ми е под нивото. Все пак съм работил с величия като Мирча Луческу, Тумбакович, Петрович, Берн Шустер, Стойчо Младенов, Пламен Марков, Херо...Все нещо съм научил от тях. Всичко, което останалите треньори пишат в тефтери, аз го имам в главата си. Гарантирам, че за три месеца една тренировка няма да повторя. И в “Левски” ми се работи, но не ме канят...

- Как се озова в “Левски” през есента на 1999 г.?

- Имах проблеми с едни хора в “Партизан”. Оставаха ми още 6 месеца от договора с тима, когато изникна вариантът за “Левски”. Люпко Петрович ме познаваше, харесваше ме. По-рано Люпко искаше да ме привлече в “Цървена звезда”, обаче в последния момент трансферът пропадна. Един от шефовете на “звездашите” - Драган Джаич, нещо се отдръпна и се провали моето отиване на “Мала Маракана”.

 

През 1999 година

НАТО започна

бомбардировките

 

над Сърбия. Първенството беше прекратено, хората бяха уплашени от задаващата се нова война. Аз спрях с футбола за известно време. През месец май отидох на 10-дневни проби във “Вердер” (Бремен). И там се провалиха нещата. Прибрах се в Белград. Бях разочарован от всичко случило се, леко отчаян даже. Вече мислех да се отказвам от футбола, но ми се обади един мой познат мениджър - Миленко Мандич - Манда. Той беше приятел на Желко Разнатович - Аркан, убиха го заедно с него на 15 януари 2000 година в белградския хотел “Интерконтинентал”, за съжаление. Казаха ми: “Люпко те търси! Отиваш в България”.

- В началото сигурно си се дърпал да приемаш офертата на “сините”?

- Да, така беше. Първоначално не исках и дума да се издума да отивам в София. Дърпах се, но буквално ме “арестуваха” и ме “пратиха” в “Левски”. Мениджърът отсече: “Отиди просто, за да уважиш Люпко като приятел. Ако не ти хареса, се връщай.” Срещнах се с Владо Грашнов, Бог да го прости, с Люпко говорихме, уточнихме условията и така дойдох тук и вече съм 15 години в България. Люпко има основната роля да заиграя в “Левски”. Оставаме приятели и до днес двамата. Твои колеги пуснаха слух, че едва ли не той после ме е изгонил от “Герена”, че сме били скарали и тем подобни глупости. Няма нищо вярно в това.

- Кой не те искаше в “Левски” през 2000 г.?

- Нека да не задълбочаваме нещата. Не е Люпко човекът, който не ме искаше. После Петрович стана треньор в китайския “Гуоан” (Пекин) и ме взе със себе си. В отбора тогава бяхме трима сръбски футболисти и цял треньорски щаб.

- Не можеш ли да кажеш кой носи вината за твоето напускане? Вече изминаха толкова много години оттогава...

- Знам кой го направи, разбира се. Пуснаха ми една интрига. Всичко това беше само с цел да ме продадат в Турция. В играта бяха замесени големи интереси и големи пари. Трансферната сума, която щеше да прибере “Левски” от трансфера ми в “Коджаелиспор”, също не беше за изпускане и затова ми измислиха тая история с мое “скарване” с Люпко.

- Какво знаеше за нашия футбол, преди да дойдеш в София?

- Трябва да ти призная, че бях в час с нещата. Един от най-ярките ми детски спомени е от епохалния мач между Югославия и България на 21 декември 1983 г. на стадион “Полюд” в Сплит. Никога няма да забравя какво се случи след победния гол на Раданович за 3:2. Бихме и се класирахме за Европейското първенство във Франция. Майка ми ме изрита доста здраво, защото изкрещях като луд при гола. Мама беше заспала, а аз я стреснах с вика си. Оттогава уважавам българския футбол.

- По време на престоя в “Партизан” ти наби Матея Кежман - изгряващата звезда на сръбския футбол. Каква беше причината?

- Този инцидент се случи по време на мач от евротурнирите. Гостувахме на “Лацио” в Рим. В последната минута останахме трима на един при една наша контраатака. Матея беше длъжен да подаде, вместо това пропусна положението. Направих му забележка, той ме напсува, наговори ми и други гадости.

 

Изрепчи ми се в лицето

и аз му плеснах шамар

 

Това е цялата история. Направих тази глупост, но не съжалявам. С Кежман се засякохме веднъж години по-късно. Той поиска да се сдобрим, но аз го отрязах. Препоръчах му да стои по-далеч от мен.

- Имаше ли последствия за теб? Какви наказания ти наложиха от ръководството на клуба?
- Ами, извадиха ме временно от първия тим и ме заточиха да тренирам с юношите. Треснаха ми и глоба, превърнах се в жертва, но няма значение. Матея беше млад футболист, имаше висока цена като национал, после го продадоха на ПСВ “Айндховен”, а аз останах в “Партизан”.

- Кои бяха твоите идоли?
- О, аз ги сменявам като чорапи (смее се). №1 за мен ще си остане Франко Барези. Гениален футболист, мозъкът на “Милан”. Като малък имах по-странен избор. Преди войната симпатизирах на “Хайдук” (Сплит). Много харесвах играта на Стипе Андриашевич от “Хайдук”, който после беше в “Монако”, “Селта”, “Райо Валекано”. Бях впечатлен по едно време и от марсел Десаи. Железен беше французинът. През 1987 г. бях записал военно училище в Сплит, което се намираше на 500 метра от “Полюд”. Нормално беше да стана част от торсидата. Блаз Слишкович, братята Зоран и Златко Вуйович, Вулич, Деверич...Имаше и един Иван Гудел - перфектен футболист, но заболя от хепатит и рано приключи кариерата си, за съжаление. Големите дербита ги правиха “Партизан”, “Цървена звезда”, “Хайдук” и “Динамо” (Загреб). Югославският футбол беше на светлинно ниво нагоре от настоящия.

- Кой беше най-трудният ти съперник?
- Германецът Карстен Янкер. Голямо животно беше (смее се). Як като бик, повлича те, не можеш да го поместиш. Много трудно се пази. Впечатлявали са ме още Алън Шиърър и Ян Колер, но Янкер ми е създавал най-много ядове.
 

- Отраснах в босненското градче Невесине. През 1991 г. заиграх в “Сутиеска” (Никшич) от елитната дивизия на стара Югославия. Това беше първият ми досег с професионалния футбол. Скоро след това обаче влязох в казармата. Това стана януари 1992 г., а в края на март започна войната. Понеже съм от Босна, ме пратиха да се бия там. Няколко месеца изкарах на фронта. До ноември участвах в реални бойни действия.

- Нямаше ли как да отървеш казармата?

- О, трудничко беше тогава. Нямах връзки, имах амбиции във футбола. Трябваше да изкарам войниклъка, за да не ми създават проблеми по-късно. Викам си: “Айде да минат там три месеца и готово”. То никой от нас по онова време дори не си помисляше, че ще избухне реална война.

- Вярно ли е, че си бил снайперист по време на кризата?

- Малко прекалиха някои твои колеги, които писаха, че даже съм убивал хора и така нататък. Сигурно щях да убивам, ако се бях почувствал застрашен в някой момент. Почти всеки ден моята част участваше в престрелки, в сблъсъци. Това е реалността на войната. Не е детска видеоигра. Върху теб се сипят истински куршуми и бомби, единствената ти мисъл е как да оцелееш. Пред очите ми умираха мои съученици, мои приятели... Жал ми е, но това е животът (въздиша). Вече минаха повече от 20 години оттогава. Като се обърнеш назад, се питаш: “За какво сме се били...” Оказва се - за нищо. Аз до 1980 г., когато почина Тито, не си давах сметка каква е разликата между хърватин, бошняк и сърбин. Бяхме един народ - 23 милиона души югославяни. Моят баща Джуро, лека му пръст, беше полицай. Заплатата му беше достатъчна, за да ходим по 2-3 пъти на море, живеехме добре, без лишения. После почна тази простотия, която съсипа десетки хиляди съдби... Бяхме като братя, но Великите сили успяха да ни скарат. Воювахме за едното нищо.

- После игра редом до хървати. В “Шахтьор” бяха Стипе Плетикоса и Дарио Сърна...
- Никога в спорта не е имало вражда между хървати и сърби. Поне аз не съм ставал свидетел на такова нещо. С Дарио и Стипе, пък и с мюсюлманите, имахме суперотношения. Никога не е ставало въпрос за политика. Бяхме едно семейство.
 

- След уволнението от казармата заиграх във втородивизионния “Йединство” (Биело поле). Там изкарах един сезон, а после подписах с черногорския “Рудар” (Плевля). През януари 1995 г. преминах в “Партизан”. На “ЮНА” ме покани Любиша Тумбакович. Това е моят футболен гуру, човекът, от когото съм научил най-много. В продължение на 7 години работихме заедно. Моята треньорска философия на 80 процента е от него. За Тумбакович най-важни бяха дисциплината и контецнтрацията. Всичко останало идва след тренировки. Много як психолог е, не е тип диктатор. Любиша е човек, който трудно изказва похвали. Повече може да те нахока, отколкото да те погали. Често казваше: “Игра добре, но може и по-добре”. Това ти дава мотивация да се развиваш още повече.

- В “Партизан” каква обстановка завари?
- Тимът беше в преходен период, бяха напуснали един куп звезди: Бърнович, Миятович, Живкович, Славиша Йоканович... В това видях моят шанс и не го изпуснах. Тъкмо започваха кариерите си Саша Чурчич (“Астън Вила”, “Кристъл Палас”, “Болтън”), Саво Милошевич (“Парма”, “Астън Вила”, “Селта”), Драган Чирич (“Барселона”), Зоран Миркович (“Ювентус”), вратарят Горан Пандурович (“Рен”).

- През първата ти година на “Герена” направихте истински поход в турнира за Купата на УЕФА...

- Да, отстранихме “Апоел” (Кипър) и “Хайдук”, озорихме “Ювентус”. Най-емоционален спомен ми остави победата над кипърците с 2:0, защото дебютирах пред нашата публика с гол за “Левски”. От фаул изстрелях такъв снаряд, че щях да скъсам мрежата. С “Хайдук” атмосферата беше уникална - 30 000 души, пълен стадион. Винаги ще си остана левскар. Само за една година спечелихме шампионската титла, взехме купата на България, избраха ме за най-добър чужденец, взех паспорт и започнах да играя за националния отбор на България. България е моята втора родина!
 

- Винаги ще те питат за онова вечно дерби през май 2000 г. Освен с “кървавия” гол на Гонзо, той се запомни с пропуските на Димитър Бербатов и твоето участие при тях. Каква е истината?

- Пресаташето на ЦСКА Игор Марковски ме забърка в тази помия. Обвини ме, че съм прибрал подкуп от “армейците”. Кълна ти се, истината за този мач е, че просто психиката не ми издържа. В седмицата преди мача имаше огромно напрежение, което ми се отрази. От страха, от притеснението ми да не сбъркам, се получиха такива абсурдни ситуации, че хората си помислиха, че съм продал мача на ЦСКА.

 

Бербатов пък сам

ми призна момчето

 

че е излязъл на инжекции заради контузия в глезена. И се оплакваше, че не може да издържа от болката. Тогава той нямаше късмет. Аз му подарих топката, стъпих на нея, не я прецених добре ситуацията. Но той пък се подхлъзна и не можа да вкара. Случва се. Това застъпване на обувките и т.н. е само от притеснение. От нищо друго. В продължение на 3-4 дни върху мен имаше постоянен натиск - за някакви касетки, проститутки, химикалки и такива глупости. Повторих го вече 100 пъти: аз никога не съм продал мач през живота си. Кълна се! А и каква е логиката да продавам точно дербито, при положение, че ако спечелехме шампионската титла, щях да взема тройно повече пари. Няма смисъл да го правя. Някакво леко момиче беше замесено. Била ме записала със скрит в химикалка диктофон. Изкараха я едва ли не шпионин като Джеймс Бонд. Нали Сашо Диков после го натисна Марковски: “Дай тая касета”. После касетата изчезна, стана писалка. После и тя изчезна...

- Идвала ли не при теб такава проститутка?
- Не, бе, брате, това са пълни измишльотини. Марковски го измисли, за да направи някаква интрига. Абсолютно измислена история. Аз бях се зарекъл да го съдя мошеника, обаче се отказах после. Безсмислено е с мишки да се занимавам.
 

- Дори не знаех, че ми гласят трансфер. Това стана след 5-ия кръг, след мача с ЦСКА на “Българска армия”, когато ни биха с 1:0 след гола още в 1-ата минута на Димитър Иванов. Отидох си вкъщи, легнах да спя. Сутринта в 8 часа ми звъни телефонът. “Тръгвай за Турция по най-бързи начин”, ми наредиха. Аз бях против. Преди това отказах 2-3 трансфера в Германия. Искаха ме “Арминия” (Билефелд) и “Унтерхахинг”. Бях 26-годишен, национал, и прецених, че съм от класа за по-голям отбор от тези. Събрах си багажа и заминах за Турция с намерение да ги уважа само хората, но да не подписвам. Тогава един от шефовете на “Левски” ми каза, че аз място на “Герена” повече нямам. Тука не мога да се върна. Бях принуден да подпиша договор с “Коджаелиспор”. В отбора се засякох със Здравко Лазаров - Електричката, и със Сашо Александров - Кривия. Треньор в началото ни беше Расим Кара. С него нямах никакви проблеми. Те започнаха след неговото напускане. Дойде Хикмет Караман и ме извади от първия тим. Нещо не ме харесваше този човек.

- Защо и в Турция се замеси в няколко инцидента?

- Е, защо? Получи се една нелепа ситуация. Паднахме от “Ризеспор” с 0:1. Прибрах се в съблекалнята и от яд, че не съм влязъл в игра, изритах едно шише, пълно с вода. То обаче отскочи от стената и се заби в главата на президента на клуба ни. Не видях, че шефът е вътре. Доста конфузно се получи. Одрусаха ме със сериозна глоба. Турците усетиха, че съм нервак и...Само проблеми. Играем с “Анкараспор”. Заради един пряк свободен удар се сдърпах с мой съотборник - Фарук се казваше. Той ме зашлеви. Въздържах се да му отвърна, обаче Караман ме смени мен за назидание. Едно от децата, които връщаха топките, ми поиска фланелката. Аз я хвърлих към него, но фланелката падна на земята пред него. Одрусаха ме с 50 000 долара, понеже

 

съм бил хвърлил

на земята екипа

с турското знаме

 

Обидил съм националния символ, един вид. После пък на тренировка се сбих с един египтянин. Удари ме нарочно. Побеснях и го отвях!

- Ако не се лъжа, беше решил да съдиш турския клуб. Какво стана? Колко пари ти дължат?

- Имат много да ми дават, но никога няма да ги получа. Нито пък можех да ги съдя, защото ми беше забранено. Виж, братко, почти всичките му бивши клубове ми дължат пари. Ако ти кажа колко съм загубил от футбола, ще се хванеш за главата.

- Колко са парите?

- Огромна е сумата. И от Китай, и от Украйна, и от България. В “Локомотив” (Мездра) например играх на собствена сметка в продължение на 2 години. Пътувах на мои разноски ежедневно, даже давах на момчетата от отбори пари. Те ми се молеха: “Дай 10, дай 20 лева, че няма какво да ядем”. Абе, страшна работа. Какво да правя, да ги оставя да умират ли? С много пари изгорях там и то за нищо. Нямаше никакъв смисъл цялата работа. 24 месеца играхме без заплати. Съдих ги, обаче фалираха изкуствено клуба, той вече не съществува и аз останах с празни ръце. От фалирал клуб не можеш да си вземеш борчовете.

- Може ли да се каже, че си загубил 500 000 евро от футбола?

- Ако говорим честно, за цялата ми кариера са много повече. Само турците ми дължат още половин милион.

- Това е страшно, което казваш...

- Е, страшно е, но какво да правим. И в “Шахтьор” ми прекратиха предсрочно договора, въпреки че бях обвързан за още една година. Съдих се с олигарха Ринат Ахметов, който е собственик на клуба от Донецк. Осъдих го, но за да не става още по-зле ситуацията, замразих делото. Предупреждаваха ме разни хора, че Ахметов е много опасен, да не се занимавам с него. Аз съм такъв характер, че ако реша нещо - или печеля, или губя. Отидох в Донецк и им казах: “Дайте да спираме тези глупости. Прекратявам си договора и това е”. И така стана.

- Ти беше първият чужденец в “Шахтьор” навремето. Тогава отиде в началото на грандиозния проект, замислен от Ринат Ахметов...

- Да, така беше. Невио Скала ме взе. Бях пионер, така да се каже. Честно да ти призная, искам да забравя престоя си в Донецк. Толкова много горчилка се е събрала у мен, че...Не мога да ти опиша. Не зная как да ти го обясня. Не искам да се сещам. Това е най-голямата грешка в живота ми. Искам да ги изтрия просто тези кошмарни години - 2003 и 2004.

- Защо след престоя в Турция премина в “Спартак” (Пл) през 2001 г.?

- Просто, защото не ми дадоха да се върна в “Левски”. Натириха ме заедно с още 9-10 излишни като мен в Плевен. “Спартак” беше нещо като дубъл на “сините”. Треньор ни беше Вили Вуцов, добър отбор сглоби. Аз не се задържах много - само 5-6 месеца бях там и едва 10 мача изиграх. На Иван Вуцов ще бъда благодарен цял живот. Той вярваше в мен. Куриозен случай съм аз, да знаеш. Не играех никъде, бях без отбор, но бях български национал! После Люпко Петрович ме покани през 2002 г. в китайския “Гуоан” (Пекин). Това беше най-силният период в кариерата ми. Чувствах се отлично. Не можахме да станем шампиони, но до последно се борихме за титлата. Няма да забравя никога последния си мач за “Гуоан”. Играх 45 минути, на стадиона имаше 45 000 души. Станаха на крака, аплодисменти, овации.

 

Разплаках

се с глас

 

Нашите запалянковци счупиха оградата, нахлуха при нас, само, за да ме докоснат, да се снимат с мен. Обичта на тези хора никога няма да я забравя. Много странно беше поведението на ръководството на клуба. Те изобщо не ми предложиха нов договор, въпреки, че бях №1 и ме обичаха феновете. В Китай по принцип няма никаква логика. Убедих се в това. Можеш да вкараш и 100 гола, да си голмайстор, но това не ти гарантира, че ще останеш в отбора. За благодарност от Пекин получих една огромна кристална топка. 10 кила тежи, едва я домъкнах до Сърбия. През 2005 г. Любиша Тумбакович ме върна отново в Китай. В “Шандонг” изкарах два сезона. През 2006 г. станахме шампиони предсрочно - 7 кръга преди края на първенството. Обаче и с “Шандонг” имах инцидент...

- Какво имаш предвид?

- В азиатската Шампионска лига играхме с “Ал Итихад”. В първия мач направихме 1:1. На реванша за съдия ни се падна някакъв нещастник. Изгони незаслужено един от нашите и аз се изплюх в посока към рефера. После този ме обвини, че съм го наплюл. Как мога да го уцеля? От 17 метра! Заради съдията паднахме 2:7.

- Кой е най-силният мач в кариерата ти?

- Ремито ни с “Левски” в Сплит за Купата на УЕФА през 1999 г. Завършихме 0:0 с “Хайдук. Много се гордея с моето представяне. Хърватите се опитаха да ме провокират преди двубоя, пак нещо, свързано с национализма. В местните медии излязоха обидни статии – нали съм православен, там, войната...Дори по време на самата среща имаше такива заяждания, но това само ме амбицира още повече. Иначе знаеш ли след кой мач съм се радвал като малко дете? Когато с България ударихме Хърватия с 2:0 в евроквалификацията през 2002 г. Тогава опазих Ален Бокшич. Не му дадох да диша.

- Кой е най-кошмарният ти мач?
- (Замисля се) Може би този в Прага през 2001 г., когато паднахме с 0:6 в световна квалификация. Това е най-абсурдният двубой, в който съм играл през живота си. Не бяхме толкова лоши, колкото нямахме никакъв късмет. Всяка топка, която чехите ритаха към вратата, ставаше гол. Всяка топка, ти казвам. Боже, това е невъзможно! И до ден-днешен не мога да си обясня какво стана. На предният ден се подигравахме на младежите, които бяха паднали с 0:8 в квалификация.


- Стойчо Младенов ти даде шанс да дебютираш за България. Спомняш ли си дебюта?

- Да, разбира се. Беше срещу Белгия. Паднахме с 1:3 на “Герена”. Преди това от уважение към сръбската федерация отидох да се допитам до тяхното мнение. Преди това бях в разширения списък за Европейското първенство през 2000 г. в Белгия и Холандия. Обаче моите хора ми поискаха подкуп, за да играя за сръбския национален отбор. Ще ме викат, но срещу комисиони. Ядосах се, казах им: “Благодаря, живи и здрави!” и се върнах в София.

- Реабилитирахте се още в кампанията за Евро 2004 пред българската публика. Защо обаче се провалихте на финалите в Португалия?
- Всичко тогава тръгна надолу от това 0:5 с Швеция. Получи се подобен мач на този в Прага. Преди това имаше обаче и една сгрешена подготовка. Ще ти кажа моето лично мнение. Свърши украинското първенство. Аз дойдох и стоях 6 дни без да тренирам. След това се събираме на лагер и почваме покриване на някакви нормативи горе, на Панчарево. Тичане, напрежение. Не можах да се оправя до първия мач с шведите. Чисто физически не се възстанових заради огромните натоварвания, на които ни подложиха непонятно защо точно в навечерието на турнира. Не, критиката не е към Пламен Марков. Шапка му свалям за това, което направи като цяло, но точно това беше грешна стъпка, която ни изяде главите после в Португалия. След последния мач от Европейското с Италия (1:2) казах на треньорите, че се отказвам.

- Беше странно, че отиде в Мездра, за да участваш в един нов проект, какъвто беше местният “Локомотив”...Този отбор беше замесен в доста съмнителни двубои. В България може ли да се говори за “черно тото”?
- Не мога да кажа, че това нещо е мит, но доколко го има...Ако участваш в такива неща, трябва да ги правиш, без да те хванат. Специално що се отнася до “Локомотив” няма никакви доказателства, че сме играли “черно тото”. Никой не ми е предлагал нито да падам, нито да бием. Наричали са ме как ли не. Бил съм продажник, развратник, какво ли не... Винаги ще има злобари и завистници, за да правят интриги. Ще ти призная нещо. Само веднъж през живота ми са ми предлагали да участвам в уреден мач. Аз обаче категорично отказах и не излязох на терена. Това беше, когато бях играч на “Партизан”. За какво да продаваш мачове? За да може някой друг да заработва пари. Аз нямам никаква полза от това нещо.

- Какви са отношенията ти с Георги Бачев?
- От години не съм го виждал. Не подържам връзка с него. Жоро не излезе коректен. С тези задължения и така нататък...

- Винаги си бил считан за “черна овца”. Защо е така?
- Може би, защото никога не си мълча, а винаги казвам истината на хората в очите. Нищо, нека си говорят. Ние, сърбите имаме една приказка: “Само от хубав кон се вдига прах”. Не ме е страх да кажа това, което мисля. Сигурно заради това съм неудобен. Често ме съветват: “Ама недей така, смекчи тона си, не обиждай”. Ами, не мога, братко. Аз казвам това, което виждам.

- Къде искаш да направиш бенефиса си?
- Е, това е една моя мечта. Искам да го изиграя на “Георги Аспарухов”. Ще събера старият отбор на “Левски” и ще излезем срещу мои бивши съотборници и приятели от “Партизан”. Мисля, че ще се получи истинско шоу за публиката. Ще бъде забавно, гарантирам ви го.