След смъртта на бащата на Христо Стоичков, майката на „Модерния ляв” Пенка е останала да живее сам-сама в скромната си къща в Ясно поле - едно от най-бедните села в България. Въпреки скромния живот, който води, жената благодари на Бога за това, че след дълги години Ицо най-после почете баща си, макар и на неговия смъртен одър. Месец и половина след кончината на бай Стоичко успяхме да се свържем с жената, родила една от най-ярките звезди на българския спорт, и да запишем нейната изповед:

- Мъката ми е много голяма, но животът продължава.

 

- Ами, нали знаете, че хубавите хора бързо си отиват от този свят…

- Както съм си живяла и преди. Никаква промяна няма. Само дето той ми липсва, него никой не може да го замени!...

 

- Да, разбира се. Децата и внуците не ме забравят. Ако не могат да дойдат, се обаждат. И това е нещо! С Ицо се чуваме по телефона, той си е на работа. Има големи ангажименти и задължения към децата и семейството си. В САЩ животът така ги е грабнал, че те от нищо не се оплакват.

- Да! За нас неговата смърт беше голяма изненада. Не сме очаквали той да почине.

- Ракът се разкри в последния момент. Април месец му направиха операция на жлъчката. И оттам-насетне какво е станало, какво не е станало, Господ знае най-добре. В интерес на истината, впоследствие резултатите му бяха много добри.

 

 

Нито на мен, нито на него ни е минало през акъла, че ще го хване тази коварна болест. Но се случи най-лошото. Ние двамата с него сме работливи хора, до последно сме били в движение. Той, дето се казва, до последния си дъх се занимаваше с градинката си. Сега продължавам да я поддържам. Няма да му оставя двора!... (плаче – б.а.)

 

- Да, да. Той работеше и там до последно. Искаше да знае, че е полезен. Искаше да е между хората, защото знаете на село какво е! Ние с него сме свикнали да се срещаме с по-така хора. На мен работата ми е била с хора от висшето общество. А по селата знаете какво е!...

 

- Така е. Но сега чат-пат ме хваща някаква депресия, затворила съм се в себе си…

- Да, аз нали ви казвам, че той, животът, си продължава. Аз съм си същата, но още не мога да повярвам, че него го няма и че е някъде другаде. Той за мен все едно още си е вкъщи. Всеки ден го чакам да се върне от работа.

 

Ето, на гробищата ходя, но не мога да повярвам, че той е вътре в гроба. Не, не мога! Сънувам го почти всяка вечер, лежа на неговото легло… Това е душата - тя не умира. Тежко ми е, но животът продължава.

Гледам да се успокоявам, но някой път изпадам в едни такива лоши състояния. Гледам да не се затварям съвсем, да не стоя все сама на село. Идвам и към Пловдив, до Силистра и Велинград ходих, пак имам сега едно излизане. Но мъката не ме напуска. Никой не може да го замени. Където и да отида, той е все пред очите ми, пред мен е…

 

- Да ви кажа честно и откровено, до последно го мъчих да ми каже нещо, но той така и не продума. Той нямаше намерение да умира. Щом го върнаха от Турция (Стоичко Стоичков се лекуваше в Анадолския медицински център „Джон Хопкинс” в Истанбул – б. а.), започнахме с него да правим планове – това ще направим, онова ще свършим… Такива работи си говорихме с него дори като беше още в болницата. Той си отиде с отворени очи. Много му се живееше!...

- Много! Не мога да кажа, че е нямало хър-мър. Знаете, в къщата няма ли комин, няма и пушек. Това е навсякъде. Който и да ми каже, че в някое семейство всичко е по мед и масло, да има много здраве от мене! Но щом сме се търпели 50 години, значи сме се обичали. Аз от нищо не съм го лишавала и от нищо не съм била лишена. Казвам - и тръгвам по масови събития. Ето, в селото има хор. И сега, на тези години, започнах и да пея в хора. Колко мога да пея не знам, но пея! Ето, на стари години станах и певица на народни песни. Знам родопски песни, тракийски.

- О, не! Не! На мачове и по заведения мога да си ходя, но да започна пак да пея – абсурд! Вие може ли да си представите, ако пак започна да пея, какво ще стане?! Ако изляза на сцената и запея, елате да видите за какво става въпрос –

 

 

Става въпрос за това, че хората много говорят… Така че, колкото и да ми се иска, това е положението. Дори и музика не пускам все още, само телевизия гледам и сега покрай изборите видях какво е положението… И сега да видим Бойко с кого ще направи правителство. Барековци, Марековци... - нали щяха да вкарат бандитите в затвора?! Никой не мисли за народа, това е положението. Ето, нали си гледам внучетата. Какво ли не искат от училище от едно дете трети клас! Едно време как беше?! Ах, къде е онова време?! И цвички по физкултура ни даваха, и материали по ръчен труд даваха. Всичко даваха. Сега натискат родителите. Само „дай, дай, дай…” казват на майките! Ами майката да няма милиони! Трябва да плащаш, за да ходи детето на занималня! Кога е било това чудо, бе, хора?!

 

- Моят мъж, Бог да го прости, казваше: „Ако сега може да стане Тодор Живков от гроба, ще се обърне 10 пъти, като види България ”. Наистина, и тогава се е крадяло, но всичко е било с мярка. А сега - ега ти и ламите! Е, не кандисаха! Идете на Дедево да видите какви замъци са си направили, свят ще ви се завие! Сега чета една книга, „Престъпна империя” се казва. Тези Илия Павловци какво ли не направиха, за да стигнем дотук! Ужким престъпници, а не слизат от телевизора. Тежко и горко на обикновения гражданин! Това е положението.

 

- Аз при 40 години трудов стаж съм със 150 лева пенсия . За какво говорим!? Ето, избухването на взрива в Горни Лом… Не може хората да работят там такава опасна работа и да получават 250 лева заплата! И при нас много хора работят в близкия завод на три смени, и извънредно работят! И какво?! - Взимат 700 лева, на които им правят удръжки, и в крайна сметка взимат 300 лева на месец. Това е положението. Предварително взимат парите на хората.

 

 

Моят съпруг, Бог да го прости, каза, че 50 години тази държава няма да се оправи. Минаха 25 години. Още 25 ще тъпчем на едно място.

 

- От ученическите години се познаваме. Тогава с моята приятелка правихме много сладкиши. Когато той идваше при нас, все ни заварваше, че бъркаме нещо сладичко. Навремето той беше футболист, а ние с нея много ходихме по мачове. Аз и до ден-днешен, макар и жена на възраст, ходя по мачове. Тук, на местния отбор в село, съм в ръководството на отбора, ходя с тях по мачове. Има много емоции. Та така…

 

- Естествено. Но клубът си има и председател, и треньор, има си домакин. И аз съм вътре в управата.

 

- Не, честно казано. Не! От нашия отбор се мъчиха с Ицо да стане нещо. Откровено да ви кажа, не знам докъде са стигнали нещата. Те ходиха при него, преговаряха, той обеща да даде едно рамо. Предполагам, че ще помогне.

 

- Да. Щом имахме 50 години брак... Сега на февруари с него щяхме да отпразнуваме златна сватба. Аз сега съм на 67. Но се чувствам все едно съм на 50. Дори по-млада и от 50!

 

- Ами, работя вкъщи и в двора, поливам … Домакинството си гледам.

 

- О, не ме оставят! Но аз си подбирам хората, естествено. Дъщеря ми не ме оставя. Малкият си син Цанко и той има деца. Като имат възможност, идват. Не мога да се сърдя на никой. Работата е такава, че вече животът стана много труден.

 

- Още първата година ходих. Дали ми харесва? Ами и на Белмекен да отидеш, пак е хубаво. Сменяш малко обстановката, всичко ти е интересно. Дори в една Турция да отидеш, пак е добре. Виждате, че като минете Капитан Андреево, влизате в един друг свят.

 

- Ами 150 лева нищо не е. Само токът ми е 80 лева. Каквото и да правя, това е положението - не мога да не готвя, да не включа бойлер да се изкъпя, или пералня да се изпера! Парите си вървят - откъдето са дошли, там са и отишли.

- О, да. От пенсията нищо не ми остава. Берекет версин, имам си настрана заделени парички. Но не е там работата! Защото, като почнеш да ги харчиш, и те свършват. Това са готови пари, лесно се харчат.

 

- Ето и по този пресен случай кучетата лаеха, лаеха, но млъкнаха. Нали на всички „големи” парите им са вътре?! Защо тогава не разрешават проблема?! Защото всички имат пари в чужбина и не им пука дали тук ще загубят милион, два или три.

 

 

На тях са им стигали само лихвите, които са взимали. Оправиха си внуците и правнуците!

 

- Предполагам, защото винаги, когато си дойде, е все за кратко и все бърза да се прибира. Не му се стои. Ето, Михаела нали беше тука. Помъчи се детето да прави нещо, обаче… Ами те не я оставиха на мира! С този била, с онзи била... Казват: „Ама нали много го обичала!

 

 

И те си мислят, че сега като се е хванала с тоя, артиста (Иво Аръков – б.а.), че той ще е мъжът на живота й. Ама чакай! Нали трябва да ходят, за да се опознаят?! Ами като не й пасва, като не й отърва?! А?! Щом е така – хайде - всеки да се спасява! Тя е хубава, не че е проститутка! Но за да си намериш другар в живота, трябва да го опиташ от всички страни и тогава да се решиш на някаква сериозна връзка. Сега знаете как е. По мое време, като ученици в 11-и клас ходихме пеш до хижа „Здравец” (култова хижа над Пловдив – б.а.), до Белащица, Куклен, по пътеките сме ходили - как някой от момчетата тогава не ни посегна?! Това целувки, милувки са си нещо нормално. Но сега първата им работа е сексът?!...

 

- Гледам! Да! Ами, не става! Ама защо така, питат някои? Ами защото отиди и легни ти при него и виж за какво става въпрос! То не е само външността. В една връзка, ако няма искра, за какво говорим?! В нашето старо време се казваше: затвори си очите, пък да става каквото ще. А, не! Не е така. Навремето така са правили простоватите хора - женили са се по селата, гледали за имоти, имането, и, без да се обичат, младите ги събират. Но вече децата от новото поколение, още в утробата на майката са много умни. И по наше време имаше клубове за проститутки, там в Капан (колоритно място на пловдивската главна - б. а.), и по забави сме ходили, но окото ми се плаши, като ги гледам сега младите!

 

- Когато човек обича, не гледа само интереса. Ето, аз и брат ми останахме сираци. Майка беше на 47 години, когато баща ми почина. Млада остана вдовица. Въпреки всичко, ни изгледа и ни изучи. Тя втори път не се омъжи. И живя до 86 години като царица! Аз и брат ми нито сме я притеснявали, нито сме я тормозили. Тя не е имала никакъв проблем с нас!

 

- Един час не е оставала сама. Мама живееше с нас, с мен и брат ми. И след като аз се омъжих и брат ми се ожени, тя продължи да живее с нас. Не сме я лишавали от нищо. Тя просто не усети, че е останала вдовица.