Великата Петкана Макавеева е един от идолите в историята на Левски. Тя е носителка на КЕШ със "сините" (1984 г.). Има две купи "Ронкети" (1978, 1979 г.). В момента легендата работи с подрастващи в Спортната асоциация на МВР на ст. "Раковски". Именно там Петкана Макавеева се съгласи да говори пред "Стандарт" за вековния юбилей на нейния любим клуб "Левски".

- Какво е за вас "Левски"?
- Това е моят живот. Там са минали най-хубавите ми години. Говоря и за семейството. Това е повече от всичко - истинския живот.

- Кой е най-незабравимият момент със "синия" екип?
- О, имам много хубави моменти. Аз съм вече 38 години в Левски. Най-хубавият момент може би бе, след като станахме европейски шампиони в Будапеща. Имам 11 шампионски титли. Станах голмайстор на страната. Най-добър реализатор на фаулове. Средно на мач по 38 точки вкарвах, като имате предвид, че тогава нямаше тройки. Просто в Левски бяха най-хубавите ми години.

- Как се роди любовта към този клуб?
- Аз съм от едно село до Монтана - Липен. Там учителят по физкултура Гаевски ме насочи към ЦСКА. Изпратиха ме да се представя. Да видят дали ще става нещо от мен или не. Пристигнах в София през 1969 г. и попаднах при "червените". Там бях 1 година. После влязох студентка в НСА. Навремето трябваше от който клуб си влязъл да учиш, после да се върнеш, като завършиш. Беше задължително. Аз отидох през 1975 г. в ЦСКА. Тогава шеф там беше полковник Нешев. И му казвам: "Аз завърших", а той ми отвръща "Ами хубаво, но, другарко, ние в ЦСКА закриваме баскетбола. Търси си друго поприще". Аз обаче не отстъпих и дори го заплашвах. Казах му "Ще видите Вие. Ще отида в Левски, ще ви размажа". И така дойдох при "сините" и ги разбих.

- От малка ли сте фенка на "Левски"?
- Баща ми беше болен левскар. Дори сега да попитате за него в нашето село, ще ви кажат, че той е най-лудият. Като имаше селски първенства, той винаги носеше флага на Левски и го вдигаше. Помня, че като дете ЦСКА ни биха 3 пъти поред. И баща ми не искаше да излезе от вкъщи. Тогава дядо ми Макавей се радваше, защото татко оставаше да свърши някаква работи. Иначе когато Левски биеше, не можехме да го приберем. А тогава той успя да боядиса курника. Аз се явявах в ролята на укротител. Казах на дядо ми да не го дразни, за да не го удари с някой флаг. Бяха страхотни времена. Семейството ни е левскарско.

- Каква е разликата между баскетбола в България днес и този по ваше време?
- Първо, сегашните момчета и момичета мисля, че дори не могат да си и мечтаят за нашите успехи. Животът се промени много след 1989 г. Спортът вече не е държавна политика. Няма ги вече плановете за 1, 2 дори 5 години. Тогава всичко беше осигурено. Пирамидата беше по-голяма отдолу. А сега тя е обърната обратно. Какво си спомняте от финала за КЕШ срещу Виченца? - Усещахме, че това е нашият момент да спечелим. За мача бяхме организирали два автобуса с най-верните ни фенове. Мачът ни тръгна много добре. Познавахме ги, защото малко преди това им бяхме гостували за приятелски турнири. Те се бяха позасилили, но ние не се плашехме. След мача като се прибрахме, видях една снимка. На нея най-добрата им състезателка ми беше паднала в краката и аз я сочех.

- Как отпразнувахте титлата?
- Ами малко странно звучи, но нямаше парти след титлата на Европа. Беше 1984 г. и след като се прибрахме, на следващия ден ни качиха директно на Белмекен за лагер на националния отбор. Предстояха ни квалификации.

- Тази година се навършиха 30 г. от европейската титла, как отпразнувахте?
- Финалът беше на 8 март. И за това на точната дата тази година от федерацията по баскетбол ни заведоха да празнуваме. Имаше тържество. Дойдоха фенове, ръководители. Вървеше Купата на България в Търново. Закараха ни там да гледаме. Важното беше за нас, че не са ни забравили. Според вас титлата от Будапеща ли е най-големият отборен успех в историята на Левски? - За баскетбола да. Във волейбола също имаме КЕШ. Имаме и две купи "Ронкети", което също е страхотно.

- Разкажете и за участието на Олимпиадата в Монреал през 1976 г.
- Тогава имаше една много интересна случка. През цялото време ни пазеха солидно количество полицаи. Причината - опасният затворник Карлос бил избягал от пандиза. Аз и до ден днешен не разбрах дали го хванаха. Но тогава се шокирах. Качвам се в автобуса и гледам отпред седи един с автомат. Отзад още двама. Мислехме си, че има военно положение. Никой не искаше да ни обясни в продължение на часове. Чак после разбрахме какво става. Имате бронз от Игрите в Монреал и сребро в Русия 4 години по-късно. Къде ви беше по-трудно? - По-изстрадан медал беше монреалският. Защото до последно не се знаеше изобщо нашето класиране. В квалификациите се получиха страхотни въртележки и беше въпрос за един кош. Всички бяхме загубили надежда и плачехме на квалификациите в Хамилтън месец преди Олимпиадата. Накрая с някакъв коефициент 0,07 успяхме да се класираме. Доста го изстрадахме. Тогава веднага заминахме за Монреал, защото нямаше смисъл да се връщаме. Там седяхме 10 дни преди да почне самата Олимпиада. Пратиха ни да тренираме в едно начално училище. Първоначално възроптахме. Не искахме дори да тръгваме натам. Мислехме си как може да ни пращат в училище, ние сме от България. Но все пак отидохме да я видим. Но като влязохме, и видяхме страхотна гледка. Една огромна зала. В този момент тренираха японките. Но ние възроптахме срещу тях, за да не ни гледат тренировката. И хората веднага пуснаха стена и разделиха игрището на две. И въпреки това имаше място за всички. Две състезателки бяхме на един кош. Но на тази Олимпиада хората научиха къде е България. Първоначално всички ни мислеха, че сме от Югославия но след като взехме бронза - грешки нямаше. Известна сте като "точната ръка" и много често сте решавали мачове в последните стотни. Колко е важно това в баскетбола? - В тези последни секунди можеш и да вкараш, но можеш и да не вкараш. Въпрос на шанс е. Но той се кове. В ЦСКА като бях, можех само да стрелям и нищо друго. Помня, че тогава седях до 10, 11 часа в залата и правех различни упражнения. Не можеха да ме изгонят. Тренирах много подскоци, подавания. Аз имах точната ръка, но не знаех другите неща от играта. Важно е да работиш. Не бях типичният стрелец със стойката и всичко. Аз стрелях като куршум за Левски, но винаги влизаше.

- Как се държаха феновете с вас?
- Всички ни обичаха. Хората пътуваха с нас в провинцията. Баскетболните фенове не са вандали. Но днес има много агресия. Народът изпростя. Децата са необразовани. Посягат към наркотиците, алкохола. Всичко това влияе. Нещата се изпускат.

- Правите ли сбирки със съотборничките ви?
- Всяко лято. Чакаме тези, които са в чужбина, да си дойдат. Събираме се, говорим си за доброто старо време.

- Вие ли запалихте синовете по баскетбола?
- Не, изобщо. Големият син Торо почна с плуване. Мъжът ми работеше на басейна "Спартак" като зъболекар. И Стефан отиде да тренира там. Беше доста обещаващ. Стигна дори до трети разряд. После започна да тренира и водна топка. Стана дори шампион. Но после порасна над 2 метра и се оказа, че ходеше по дъното, вместо да плува. Преди това той тренираше баскетбол в тези така наречени кафези в квартала. Аз като го заведох в з. "Сливница" и на първата тренировка някой го блъсна в кръста. Той полетя и се удари в оградата встрани. Тогава дори ми каза: "Никакъв баскетбол повече". Но после размисли. Малкият Златин от малък си е луд по баскетбола. Какво ще пожелаете на младите спортисти на Левски? - Да си обичат клуба. Важно е да се докажат и след това да търсят материалните облаги.

- А на "сините" феновете?
- Да обичат и подкрепят Левски. Да не пречат на ръководители и състезатели с гаменски истории. По-приятно е, когато излъчваш положителна емоция. Аз уважавам феновете, защото без тях не може.