Петър Стойчев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Легендарният плувец е преминал над 60 хиляди километра в басейни, реки, морета и океани. Той е най-успешният състезател по плувен маратон в света и носител на 11 последователни титли. Участник на четири олимпиади и горд притежател на всевъзможни рекорди. Стойчев е първият човек преплувал Ламанша за по-малко от седем часа и единственият българин приет в Международната зала на славата по плуване. Цени много и планетарната си титла на 25 км в открити води от 2011 г. В края на миналата година отново изуми света, спечелвайки историческото първо състезание в ледените води на Антарктида.

- Кое е следващото предизвикателство пред Петър Стойчев?
- Все повече намаляват тези предизвикателства, свързани със спорта. Но поредното предизвикателство ще бъде може би точно след два месеца в град Мурманск, най-големият град след полярния кръг на север. Там ще бъде третото световно първенство по ледено плуване, където смятам да взема участие и да се опитам да защитя своята титла от предходния шампионат в кралската дисциплина – 1000 м в ледени води. Едно интересно място, което човек да посети не само от историческа гледна точка, не само с това, че този град е известен със силния руски флот, не само затова, че лятно време слънцето винаги стои на хоризонта, т. нар. полярен ден, което наистина е много интересно явление, а и заради това, че руснаците са съумели в езерото в града да изрежат дупка с формата на плувен басейн и да направят басейн с осем коридора. На снимка той не се различава по нищо от нормалните басейни. Като го погледнеш, виждаш едно красиво бяло около него. Осем коридора, но всичко това става върху един метър лед. Разбира се, ние плуваме в този басейн, където ще се проведе световното първенство.

- Да те върнем към Антарктида – каква беше най-голямата опасност от това екстремно плуване?
- Най-голямата опасност в Антарктида беше неизвестното. Всички не знаехме какво може да се случи. Съгласете се с мен, че Антарктида е едно непредсказуемо място, ново за човечеството. Доста малко знаем за самия континент Антарктида. Още повече, че някои от животните там нямат врагове, които могат да ги победят. Чувстват се доминантни хищници. На фона на всички тези ледове, на безброй животни, които обитават този континент, една невероятна красота, ние влизаме в тази леденостудена вода с температура под -1 градус и правим това историческо състезание, което до момента не беше правено, а именно 1000 м във водите на Антарктида. Може би проблемът щеше да дойде оттам, ако някой от нас беше пострадал или беше изпаднал в състояние, несъвместимо с живота. Но за щастие всички бяхме много добре подготвени, всичко мина по план. Да, разбира се, напрежение не липсваше. Буквално в предпоследния ден направихме това състезание и това опъна нервите на всички, които бяхме на този кораб. Не е тайна, че това състезание беше може би черешката на тортата от цялото пътуване. Но тези 12-13 дни преди това, в които ние бяхме затворени на този кораб, който пътува, а ние сме само на него, малко или много влияе на всеки един човек на борда. Представете си да се намирате на един кораб с дължина 130 м. Всеки ден едно и също – вълни, дискомфорт, изкарва те от нормалния ти начин на живот, затворен си на тясно пространство, зависим си от някакви хора да ти казват какво може и какво не може. Ако не си подготвен психически, както бяхме ние и си в очакване на това състезание, може наистина да събори един човек, да го изкара от зоната на комфорта и равновесието. Това малко остана на заден план, но самото пътуване и чакане наистина е много тежко. Затворен на толкова малко пространство допълнително добавя трудност към всичко това. За съжаление не е круизен кораб. Разликата с тях е, че круизният кораб цяла нощ пътува, на сутринта спира на нов град – излизате, разхождате се, прибирате се следобед и наново. Тук няма такова излизане. Качваш се на една гумена лодка, обикаляш Антарктида, снимаш животни, разглеждаш, но тази лодка е 2х2 м.

- Какво си мислеше през тези 1000 м, които трябваше да изплуваш?
- Накрая бях готов на всичко да приема това предизвикателство и да направя това, за което съм отишъл. Като пътувахме от кораба към уречената точка, където капитанът беше посочил, че е дистанцията от 1000 м, си мислех, че вече всичко приключва. Винаги съм се чувствал най-силен, най-уверен и най-спокоен във водата, защото там всичко зависи само от мен. Валеше много неприятен сняг и духаше силен вятър. В момента, в който се съблякох гол, ми стана наистина доста студено. Казах си, че се започва. Но една минута след като влязох във водата, помня ясно и в детайли какво се случи. Усетих, че е болезнено студено това първоначално влизане от лодката във водите на Антарктида. Понеже плувам с тапи за уши, не чувах ясно командите на съдията. Първоначално бях малко притеснен дали ще дадат старта, не чувам дали е дадем старт, защото сме наредени шестимата от нашата серия в една линия, всеки до лодката си. Такива бяха изискванията за сигурност – всеки трябваше да бъде до лодката си, а не да бъдем един до друг, както е нормално по състезания. След като беше даден стартът, усещах как едни малки парченца лед, които все още не са се разтопили във водата, се удрят в тялото ми – като правя загребвания, като се придвижвам. Но може би в рамките на около една минута, чувствителността рязко намалява и това усещане изчезва. Много обичам на състезание да имам перфектно подготвени очила, за да мога да виждам всичко. За мен е много важно, за да спечеля едно състезание, да виждам какво се случва. Да нямам мъгла в очилата и всичко да е както трябва. Имам си начин, по който го правя. Няма да забравя този син цвят на водата, който никъде не съм виждал досега, въпреки че смея да твърдя, че съм обиколил всички океани в света. Невероятно синьо, толкова чисто! Вижда се толкова много, колкото не можеш да видиш на друго място. Виждах лодката, която беше до мен. Екипажът, който ме съпровождаше. Една минута след старта виждах, че моите конкуренти изостават и това ми даваше допълнително сила да продължа по-бързо да плувам и да се приближавам към кораба с цената на всичко, което трябваше да дам от себе си. Стараех се да държа една много правилна позиция на тялото, защото студената вода те кара да се свиеш на топка. Всеки нормален човек изпитва това нещо. А това е точно обратното на плуването. Ако искаш да плуваш, трябва хубаво да се изпънеш – да имаш позиция на тялото, добра плаваемост, да се придвижваш бързо. Две неща, които са много противоположни. Тук трябва да добавя дишането. Когато влезеш в ледената вода, организмът автоматично те кара да поемеш много въздух от самия стрес, а тук е много важно да го издишаш този въздух, за да може отново да поемеш и да има равномерно дишане, което да ти позволи да извършваш физически натоварвания. След първата минута смея да твърдя, че имам не много ясни спомени от случилото се. Приближих кораба с една комфортна дистанция. Видях хората по палубите, може би около 80-100 човека, всички ни приветстваха. Видях финала, усетих още много сили в себе си. Прецених да финиширам на бътерфлай. Странното беше, когато се качвах обратно в лодката. Имах един колан на кръста, за който беше вързан буй за безопасност, но на колана имаше една кука, най-вероятно сложена за закачане от водолази. В момента, в който се прехвърлях на лодката, тази кука се закачи за въжето. Устата ми бе замръзнала, опитвах се да говоря, но никой не разбираше какво искам да кажа. Добре, че накрая успяхме да откопчаем този колан и да се кача в лодката. В никакъв случай не мога да кажа, че от лодката докато се прибера в кораба съм усещал допълнителен студ или нещо по-различно от това, което е било във водата. Прибрахме се в кораба, качихме се във възстановителния център, където има фитнес, доктор, сауна. Може би и заради това, че бях победител, много по-лесно приех несгодите от студа. А те са свързани със загуба на равновесие, силна болка в ходилата, забавяне на мисленето, трудно преценяваш някои неща. Но в общи линии много бързо се възстанових – за по-малко от половин час. Може би психическата устойчивост, вярата в себе си и минималният елемент на изненада, който ме очаква, ми помогнаха да спечеля това състезание. Това беше плуване в открити води, каквото съм правил и съм бил най-добрият в света. Това беше плуване в студена вода, което съм правил доста по-малко. Много важно е да кажа, че плуването в права линия в студени води е много трудно. Опитът, натрупан през годините, ми помогна да направя плуване в права линия, защото малко или много голямата преднина, която направих пред конкурентите не се дължи само на това, че съм бил по-бърз, а и на това, че съм плувал в почти идеална права линия, докато те със сигурност са имали завоичета, които са нормални заради студа. Както на сушата не можеш да пазиш равновесие и да ходиш в права линия, така и във водата се затруднява това нещо заради студения шок, който изпитва мозъкът.

- Връщаме те години назад във времето – разкажи ни защо твоите родители Райчо и Стефка са избрали плуването, а не волейбола наприме? Баща ти е бил треньор на девойките в Смолян.
- Разговарям с хиляди хора, които ме спират в ежедневието ми. Но много малко хора помнят, че Смолян беше най-големият плувен център в България. Най-големите успехи в българското плуване се свързват със Смолян. Такава беше политиката, че всяко едно дете от града до трети клас задължително трябваше да ходи на плуване. Успехите от тази спортна политика не закъсняват – първият олимпийски медал е спечелен от смолянчанин, а именно от Антоанета Френкева на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. По нищо не се различавам от моите съученици и връстници. Започнахме първи клас в основно училище в Смолян и ходехме всеки ден на басейна да плуваме организирано. Това го правеха всички мои съученици. Съответно да започнеш волейбол на 7-годишна възраст е прекалено рано. Когато пораснах и станах на 12-13 години, имаше интерес от страна на треньори да се прехвърля да играя волейбол, защото съм леворък и беше интересно да атакуваш с лява ръка. Посягах към топката с лява ръка по време на тренировките на баща ми. Разбира се, това прави впечатление. Баща ми се занимава с волейбол, има евентуално данни да порасна висок, лява ръка – положителни неща за волейбола към онзи момент. Но пък същевременно бях и сред най-добрите плувци в страната. Нещата бяха дали да продължа плуване или да се прехвърля волейбол. Може би там беше ролята на родителите, че когато човек се захване с нещо, трябва да го докара докрай. Ако сменяш две години плуване, три години волейбол, след това баскетбол, в крайна сметка може да стане така, че накрая няма да се получи нищо. Продължих с плуването и всичко свързано с волейбола угасна още тогава. Останах само един фен. По-късно баща ми беше и съдия по волейбол, пътувал съм с него. За мен волейболът е може би най-красивата колективна игра. Не знам дали защото няма физически контакт между двата отбора. Но за мен волейболът е една много разбираема, интелигентна игра и до ден-днешен я гледам с интерес.

- Какво от характера на родителите си най-вече си наследил? Вярна ли е тази история, че баща ти като се скарва с шефовете на волейбола, отива да работи като миньор?
- Баща ми ми е разказвал многократно истории, в които той отива на турнир с отбора, а те му пожелават успех и ако не може да победи, най-малко да направи равен… Не е тайна, че тогава спортът се е управлявал по места от хора, които са били приближени до Партията. Недопустими са такива коментари на тема волейбол! При последния разбор, който са правили е имало нещо, което го е дразнело и няма смисъл да се работи в тази посока. Така взима решение да прекрати с треньорската дейност. Живеехме в жилище, което беше към „Редки метали“ – едно предприятие, което добиваше уранова руда в покрайнините на Смолян. За да живеем там, трябваше някой от родителите да работи в това предприятие – дали в деловодство или под земята. И той слезе да работи под земята. С равния мач във волейбола на някои им звучи като виц, но това е истински случай, който знам още от дете.

- Какво донесе тандемът Петър Стойчев – Краси Туманов на българското плуване и на родния спорт?
- Може би трябва да започна с първия ми треньор Огнян Георгиев от Смолян, който ме изведе до второ и трето място на европейско първенство за юноши в басейн. Това постижение за далечната 1993 г. беше ясен знак, че се развивам добре като плувец дори и на дистанциите в басейн, щом в Европа успявам да вляза на 400 м и на 1500 м свободен стил в тройката. Това означава, че има някакво бъдеще пред мен. Дали съм щял да го развилия или не, но било ясен знак, че се работи правилно. За съжаление, обаче завърших училище през 1994 г. и трябваше да продължа образованието си в университет. Избрах да отида да уча кинезитерапия в Русе. Това беше моментът, в който прекратих с моя първи треньор Огнян Георгиев, на който може би дължа основата на плувния спорт – дисциплина, самоконтрол, работа и техника във водата, която в по-преден етап помага на един състезател да постигне резултати. Колкото и да си талантлив, ако техниката и позицията на тялото във водата не са не казвам перфектни, но над средното ниво, трудно ще можеш да направиш силен резултат. След това изкарах четири години в Русе с Атанас Тодоров, който беше мой наставник там. И дойде време за прословутата казарма. Много исках да бъда войник в Левски, а не в ЦСКА. Още повече, че басейнът на ЦСКА тогава не работеше, а и още не работи, което е жалко за българското плуване и за водните ни спортове - там беше единствената кула на закрито за скокове във вода, водна топка, синхронно плуване... Трябваше да бъда войник, правех стъпки към професионалния спорт. Плувният маратон беше моя професия. Там имаше наградни фондове, аз работех като тренирам и моята реализация беше по време на състезанията. Така че започвах да бъда професионален състезател, а трябваше да вляза войник, както и да продължа да плувам. Затова избрах Левски и се допитах до моя първи треньор Огнян Георгиев какво да правя. Той каза: „Туманов е плувец от моето време, беше много добър състезател, също е медалист от европейско първенство за юноши, плувал е дълги дистанции. Много е подходящ да продължите подготовката.“ Свързах се с Туманов и всичко, което знаете в плувните маратони го постигнахме заедно с дългогодишна работа на басейн „Спартак“, по лагери. Обиколихме света няколко пъти, направихме четири олимпиади заедно и така до ден-днешен. Все още ми дава напътствия и наставления за леденото плуване.

- Русе се оказва кръстопътен…
- Русе е град, който е дал много големи имена на българския спорт. Там се запознах с Веско Топалов, Любо Ганев, Вальо Йорданов също са от Русе. Ще пропусна някой, който може би ще се обиди. Но Русе е град, който е дал много елитни спортисти на България. И до ден-днешен Русе страда, че няма нито един нормален басейн. Децата, които живеят до най-голямата река в България, трябва да могат да се научат да плуват, за да може реката да бъде безопасна за тях.

- Кой ти съобщи първи и как се почувства, че си член на международната зала на плувната зала?
- 2009 г. бях приет в едно от подразделенията на залата на плувната слава, която е категорично само за маратонско плуване. В началото на миналата година получих официален имейл, че май месец ще бъде официалното ми приемане в голямата зала на славата, редом до всички големи плувни имена като Джони Вайсмюлер, Майкъл Фелпс... Това беше един ясен знак за мен, че кариерата, която съм имал до този момент е останала оценена от най-голямата плувна нация – САЩ. Не е тайна, че най-големите плувни имена са от САЩ и Австралия. Разбира се, Европа също има добри плувци, но не можем да се конкурираме с плувната история на Америка. Когато един българин намери място в залата на плувната слава, не може да не е повод за лично удовлетворение и разбира се национална гордост.

- Мислиш ли за политическа кариера? Какво направи първо като стана служебен министър в кабинета на Марин Райков?
- Нямах много време да се замисля. Веднага бях атакуван от някои хора, които прецениха, че трябва да си вдигнат рейтинга като скочат на служебен министър. Това много ми помогна да разгранича хората – кой е полезен за българския спорт, кой помага и кой го дърпа назад. Помогна ми да разбера защо някои неща не се случват. Това допринесе един ден, като седна и направя равносметка на състезателната си кариера, да кажа: „Да, станах министър на спорта и това беше причината да се откажа от активната състезателна дейност.“ Ако не беше това мое решение, може би нямаше да намеря сила да прекъсна, защото бях толкова добре натрениран към онзи момент през 2012 г. за олимпийските игри в Лондон. Можех да продължа още няколко години съвсем спокойно по инерция да участвам в състезания с прилични резултати. Към днешен момент нямам амбиция за политическа кариера. Това са едни много важни години за мен, в които трябва да бъда близо и отдаден на семейството си. От 2008 г. до 2013 г., когато все още бях състезател, първите пет години от живота на моята дъщеря съм бил по състезания, по лагери. В една част от времето не съм бил до нея. Искам сега да бъда максимално много време с моето семейство, с моите деца. Буквално след десетина години, когато те пораснат и поемат по своя път, и да искам това време няма да може да се върне. А ако съм жив и здрав и имам някакви такива амбиции, тази опция най-вероятно ще стои пред мен и към онзи момент. Но един спортен министър в България без подкрепата на множество други фактори, трудно би се справил в ситуацията.

- Спомена за семейството ти – съпругата ти Ася, дъщеря ти Стефани и Петър-младши. Плуват ли наследниците?
- Стефани успя да се научи да плува на доста базово ниво. Тя категорично не харесва плуването като спорт. Да си мокри главата и т. н. не е нейната страст. Стефани много обича да чете книги, играе в музикален театър, имаха представление на малката сцена на операта. За нея изкуството е близко до сърцето. Пепи е на седем години. Идва на басейна от тригодишен, няма страх към водата, опитва се да си играе, плува прилично за възрастта си. В никакъв случай не може да се каже нормално плуване, но успява да се придвижва във водата. Посещава тренировки по джудо, когато има настроение ходи на тренировки по карате. Може би малко повече се насочва към спорта като всяко едно момче. Разбира се, в училище имат и часове по футбол, както е модерно в момента. Давам му възможност да се докосне до всякакъв достъпен спорт и да избере нещо. Но задължително трябва да изгради фигура на спортист. Докато Стефани има някаква свобода като момиче да избере това, което ѝ харесва, Петър задължително ще трябва да развива физически качества, за да изглежда като мъж.

- Нещо за финал на нашия разговор?
- Тук е мястото да направя обобщение на казаното дотук и да благодаря на хората, които са ми помагали през годините. Да благодаря на вас, българските журналисти, които сте отразявали нашите успехи и всички компании, които са стояли зад мен през годините, на семейството, което ме е подкрепяло. Нека този разговор малко или много да помогне на някои деца или семейства, които имат нужда от мотивация как да накарат своите деца да се захванат с даден вид спорт. Спортът е единственото нещо в нашето ежедневие, което създава приятелства за цял живот. Това е единственият феномен, който може да събере хора от цял свят с различен цвят на кожата, с различна религия. Дори след 20 години да се срещнеш с този човек на другия край на света, само заради това, че сте се състезавали преди години заедно, вратите на неговия дом са винаги отворени за теб. Това е не само в плуването. Ако не се докоснеш до спорта, наистина не можеш да разбереш какво е. Спортът те кара да живееш по съвсем различен начин. Да гледаш на партньора, на конкурента с уважение. Знаеш колко много труд си положил, колко си се лишавал и в един момент до теб седи човек, който е направил същото, за да може да бъде конкурентен. Трябва да имаш уважение към този човек, защото буквално той е огледало на това, което ти си направил. Да, наскоро гледахме неприятни сцени от любим български спорт в залата по баскетбол. Има ги и тези неща, но ние сме хората, които трябва да дадем гласност, че това трябва да престане. По никакъв начин това не възпитава нашите деца и не допринася за развитието на спортния резултат. Когато говорим на тази тема, имаме смелост и сила да назовем проблемите, тези проблеми ще бъдат решени. 

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+