Навърших 54 години, ама се чувствам  по-стар. Толкова неща са минали през главата ми. От тоя пусти футбол вече съм половин инвалид. Връзките в колената ми отидоха, нямам нормално оросяване. В най-скоро време ще се наложи да си слагам изкуствена става на крака. Обаче какво да сторя, като обичам толкова много тази пущина - футбола? Сигурно и така ще си умра – на някой мач.

Още от дете подгоних топката. Нашите живееха близо до стадион “Спартак” във Варна. Почнах там да тренирам, гонехме топките  на мачовете на мъжете. Гледах с отворени очи Ранков, Панталей Димитров, Митко Ангелов–Чарлито, вратаря Стефан Стайков... Играех по цял ден – и в училище, и на улицата... Още тогава си бях голаджия. На един мач в даскалото забих 11 гола. Завърших техникума по автотранспорт. Първият ми треньор се казва Димитър Видинлиев. Бях капитан на отбора, обаче на един мач с “Локо” (Сф) набихме съдията и на мен ми отнеха лентата.

През пролетта на първенството 1977/1978 ме извикаха при мъжете. Дебютирах срещу “Ботев” (Враца) в 19-ия кръг. Бихме с 1:0, обаче после паднахме в Сливен с 0:3 в предпоследния кръг и изпаднахме от “А” група. Мен, един юноша бледен, ме набедиха за основен виновник за провала. Изгониха ме като непотребен, натириха ме във “Ватев” (Белослав). Там се събрахме все кадърни младоци – Николай Стоев, Нако Дойчев.. В Белослав вкарах 13 гола, постигнахме рекордно класиране в “Б” група.

Най-големият ми душманин!

Казваше се Милушев.  Беше шеф в милицията на Варна и фактор в “Спартак” (Варна). Съсипа ми живота! Аз съм рядък случай. Трябваше да се уволня от казармата през август 1979 г. Понеже съм непослушен и казвам, каквото мисля, ме уволниха на 25 декември само и само да не избягам някъде. Изкарах сезона 1979/1980 в “Спартак”, стана обаче една интрига с брат ми Иван и през лятото на 1980 г. окончателно напуснах “соколите”. Тоя Милушев вкара брат ми в затвора за съучастничество, уж бил обрал някаква кола. Някакъв попитал Иван как може да отвори лада без ключ, а той му обяснил - с рамената на чистачките. Оня разбива колата, хващат го, разпитват го и казва: “Иван ме научи”.

Аз вече играех в Плевен. Брат ми лежи в килията, а Милушев му сменил режима на най-тежкия една седмица преди да ни гостува “Спартак”. Беше  наредил на Иван да ми се обади  да не им вкарвам гол. Ей, казвам ти, това е единственият милиционер, който съм псувал в очите! Мачът беше през април 1983 г., завършихме 1:1. Мен ме болеше заради брат ми. През това първенство завършихме на пето място, но ни скроиха една мръсотия и ни изхвърлиха от групата. Уж сме опитали да уредим мач с “Черно море”. И от пето място се оказахме изпадащи. На наше място влезе “Локо” (Пд).

Два сезона по-късно бихме варненския “Спартак” с 3:1, вкарах гол от фаул от над 40 метра. С такава злоба я ритнах топката, че щях да я спукам. Милушев полудя, нарече ме продажник, хулиган и дискотечна мебел! Мен, който до 30-годишна възраст не съм пил и капка алкохол!? Да, излизах нощно време, признавам си, ама това бяха младежки истории. Забавлявах се като всяко хлапе, а Милушев ме изкара пияница. Вярно, пушех. На това ме научиха батковците, още като бях юноша. За да не ги издавам, ми даваха по някой фас и на мен да си дръпна. Така станах пушач. Аз една година след това не стъпих изобщо във Варна. Нахвърли се милиционерът върху майка ми, вкара я в следствието. Мама бачкаше в бюфета на ресторант “България”. Искаше да й взима паспорта и на нея, и на тате.

В “Спартак”(Плевен)

През лятото на 1980 г. Иван Иванов – Гунчо, ме покани в Плевен. Дебютирах с гол срещу “Черно море, после забих хеттрик на “Академик” (Сф). Бързо се утвърдих като титуляр. После работих там и с Добри Ненов, и с Георги Василев. Дължа много на Гочето, той ме направи завършен футболист. Започнах повече да тренирам, а той често идваше у нас с жена си да гледаме заедно мачове. Искаше да ме накара да пуша по-малко. Неведнъж съм казвал, че мен ме промениха двама души – Георги Василев и жена ми Ива. Аз в Плевен изкарах най-силните години от кариерата си. За 8 години се превърнах в жива легенда. Там се запознах с доктор Михаил Илиев, който стана един от най-скъпите ми приятели. Познаваме се от 1980 г. Случи се така, че за една седмица контузих глезените и на двата си крака. Подуха се като балони. Тогава той като млад лекар на “Спартак” се грижеше като майка-орлица за мен. Звънеше ми, идваше у нас по нощите да ми слага компреси. Пожелавам му от здраве да не се отърве и да не ми се разсърди, ако и през този сезон любимият му “Левски” остане втори. Първото място е за “Лудогорец”.

Звездни сезони

Аз направих Боби Михайлов титуляр в “Левски”. В един мач през лятото на 1981 г. паднахме с 3:5 на “Герена”, но аз забих два гола почти от центъра на Владо Делчев. Вкарах хеттрик само за 17 минути! Оттогава Бобата Жечев почна да налага Боби.

През 1983 г. се разминах с “Левски”. “Сините” много ме искаха. Кръстю Чакъров няколко пъти идва до Плевен да ме увещава. Бяхме изпаднали от “А” група. Спомням си, че след един мач в Добрич съдията Данчо Жежов, който също беше левскар, ме увещаваше: “Отиди в “Левски”, няма какво да се мъчиш тука”. Аз обаче – не, та не. Тъкмо се бях оженил за Ива, чакахме дете. Разколебах се. Изигра роля и първият секретар на партията Стефан Нинов, който не ми разреши да премина на “Герена”. Ние с него бяхме приятели, всеки понеделник обядвахме заедно, той не пропускаше наш мач. Така и си останах в Плевен и на другата година се върнахме в елита. Най-силният ми сезон преди оня в “Левски” е 1984/1985, когато станах голмайстор на първенството с 26 попадения. Буквално отнесох конкуренцията. Вторият Атанас Пашев (“Тракия”) завърши със 17, съотборникът му Антим Пехливанов и Митко Аргиров от (“Етър”) имаха по 16. Даже можеше повече да вкарам, но пропуснах дузпа срещу ЦСКА. Трябваше Георги Велинов да стане вратар №1 и аз се съгласих. Той ми посочи къде да бия, аз се засилих и Джони изби топката. Завършихме 2:2, а Джони стана най-добър вратар.

През 1985 г. бях в страшна форма. В мач за Купата на България разбихме “Славия” със 7:3 след 6 мои гола! На “Миньор” през 1988 г. пък набутах пет парцала за 6:2 този път за Купата на Съветската армия. Като млад футболист играех със страшен хъс срещу родния “Спартак”. Бил съм ги с 3:1, веднъж направихме 2:2. И двете попадения вкарах аз, и двата от фаул. Вратарят Краси Зафиров после дълго ми се сърдеше, че съм го направил за смях. И на “Черно море” съм бележел доста. През 1985 г. с плевенчани разбихме “моряците” с 5:0 с 4 мои гола.

Скритата диагноза

После пък си имах ядове и с Иван Вуцов. Той стана треньор на “Спартак” (Варна), искаше да ме връща през 1982 г. Бях готов да се прибера заради брат ми най-вече, обаче ме обиди отношението на другарите. Иван Славов, който беше някакъв началник в Областния съвет, ми каза да си подам молба и паспорта, за да ме приемат в отбора. Нервирах се и айде обратно към Плевен. Толкова ми се зарадваха... Оттогава обаче почнаха проблемите ми с Вуцата. Нямам нищо против него като треньор или като ръководител - той безспорно е голяма фигура в нашия футбол, но ме е яд, че заради него съсипах здравето си.

На 17 април 1986 г. се контузих на тренировка. Биха ми три инжекции в коляното и на 3 май почнах отново тренировки. На мястото, където ми беше обръснат крака, 6 месеца не ми поникна косъмче. Все ме болеше. Иван Вуцов и хората от щаба му обаче скриха от мен, че имам скъсана кръстна връзка на коляното. И професор Шойлев скри истината. Каза, че малко ми била разтегната връзката и това е. От много инжекции престанах да чувствам крака си. Свърши мондиалът в Мексико, прибрахме се. Получих оферта от френския “Нант”. Условията бяха перфектни, щях да играя заедно с аржентинеца Буручага. Добре, ама не ме пуснаха. От “Спартак” викат “Софиянци не те пускат”. От София ми казват “Плевенчани не те дават”. Прехвърлят си взаимно топката.

Мениджърът Рибейро уреждаше трансфера. Каза ми: “Те са готови да ти плащат голяма заплата и да те лекуват.” Аз останах учуден: “Защо да ме лекуват, нали нищо ми няма”. Кракът ми обаче продължи да отича. Чудех се какво става. Някои умници “лекари” ме обвиниха даже, че пунтирам, че нищо ми нямало. Пуснаха слух, че съм ходил на лов и там съм се контузил. Ей такива мръсотии. Отидох на преглед чак септември при един млад травматолог - Венци Росманов. Видя ме и професор Миню Ганчев. Казаха: “Пламене, положението е сериозно.” Вместо в чужбина, ме оперираха у нас, макар че първият секретар на партията в Плевен Кунчо Кунчев обеща да намери валута. Заради Вуцов вместо една, претърпях 5 операции на десния крак. Той беше станал вече треньор на “Спартак” и убеди хората в Плевен, че интервенцията в чужбина е няколко хиляди марки – твърде много. За толкова пари можело няколко екипа да се купят. Професор Шойлев можел да ме резне за 250 лева! “Нема страшно, нема страшно”, ми каза Шойлев. И така ме лекуваше - с неговото “Нема страшно”. От това “Нема страшно” щеше да стане верно страшно. След първата операция на 15 октомври последва  втора - на 20 февруари 1987 г. Докторите ми казаха, че е имало опасност да ми отрежат крака. Това са стари неща, които аз не мога да забравя. Да не говорим, че 1985 г. преди световното съм имал запитвания от Италия, а Вуцов ги е скъсал във футболния съюз.

Националният отбор

Дебютирах с националната фланелка на 9 март 1983 г. срещу Швейцария във Варна. Завършихме 1:1. Великият Вуцов ме вдигна да загрявам още в 5-ата минута, а ме пусна чак в 78-ата. Само и само, за да ме унижи пред варненската публика. Каза ми: “Влизай, имаш достатъчно време да се изявиш.” Стана фаул. Дадоха ми аз да го бия. Вкарах гол за мой късмет, изравнихме, и това беше. За награда ме забравиха за националния отбор. Повикаха ме отново чак година и половина по-късно.

Най-силните си мачове изиграх в световните квалификации за Мексико - 1986. Благодарение на журналистите ме върнаха в отбора. Дотогава пълнех “дупки”. Чак след успеха над ГДР с 1:0 станах основен играч. Никога няма да забравя победата над Югославия на 1 юни 1985 г. с 2:1 след два мои гола, триумфът на 2 май над европейските шампиони от Франция начело с Мишел Платини с 2:0...  Вуцов казваше за мен, че съм играч за по 25-30 минути, че съм бил консуматор... Обаче като вкарах на сърбите, ме целуваше по устата, все едно сме гаджета. Даже от Плевен ми се обадиха: “Ела в Плевен, защото жена ти те видяла как се целувате с Вуцата. Сега иска развод.” (смее се).

Мексико’86

Бяхме много щастливи от извоювания успех и класирането за мондиала, но по време на подготовката бяха извършени грешки. Беше ни сбъркана методиката. Вместо по време на финалите да достигнем най-силната си форма, ние бяхме на върха месец по-рано. Свалихме доста килограми от обезводняване. Загубихме сила. Отделно от това отборът ни вече беше разбит на групички. Всеки искаше да командва. Почнахме отлично - 1:1 със световния шампион Италия в мача на откриването. Целият свят ни хвалеше, само “умните глави” бучаха.

Преди втората среща с Южна Корея атмосферата вече беше станала нетърпима. Няма да забравя шефът на БФС Иван Шпатов как беснееше в съблекалнята, подскачаше като петел защо Гиби Искренов е играл, а не еди кой си. “Защо не бихте Италия?”. А то понеже другарите искали да отмъстим за делото срещу Сергей Антонов и атентата срещу папата. “Трябва да победите италианците заради честта на родината, заради Сергей Антонов”, това ни повтаряха като ненормални. Шпатов започна да се меси на Вуцов,  редеше състава. Почна да ни привиква един по един и да ни пита: “Ти с кого искаш да играеш?” Пълен цирк!

На “Армията”

През лятото на 1988 г. отидох в ЦСКА. Дебютирах перфектно – 5:1 над “Ботев” (Враца) с 4 мои гола! Изкарах прекрасни няколко месеца на “Армията”, играх с големи футболисти – Ицо Стоичков, Любо Пенев, Джеки Димитров... Ми то си беше истинско удоволствие. Стоичков ми викаше “Вуйче, вуйче, само ти и Гошо Славков можете да ми подавате. Никой друг”. Много ме слушаше. Не беше болен от звездомания, въпреки че вече беше голям футболист. Не смееше много да се заяжда със съдиите. Само като го погледнех по-строго и той навеждаше глава. Прекрасни момчета бяха. Този тим спечели шампионската титла.

Аз играх само есента. През януари 1989 г. отидох в Португалия. На мен дори медал не ми дадоха. Гледах снимки от награждаването след края на първенството. ЦСКА взе приза за най-резултатно нападение. Наредили се 6 човека на фотото, а от тях само Любо и Ицо бяха вкарали повече голове от мен. Аз бях с 8, а те с по 23 и 21. Другите не знам какво правят там. За съжаление Димитър Пенев също не беше коректен с мен – както в ЦСКА, така и в националния. Май ми завидя на славата. Никога няма да му простя как по-късно ме пренебрегна за националния отбор. През 1993-а бях голмайстор на България с 26 попадения с екипа на “Левски”,  в отлична форма. Пената ме отсвири. Защо? Защото му казвах истината в очите. Не ме взе за световното в САЩ през 1994 г., въпреки че от 22 души, поне петима бяха абсолютни туристи. Еми, ето за това ти казвам, че Пената не е готин човек.  

Португалия

През януари 1989 г. преминах в “Портимонензе”. Стана малко случайно. Съгласих се на трансфера най-вече заради дъщеря ми, на която направиха там операция на очите. В Португалия изкарах два сезона и се прибрах. Отборът не беше нищо особено. На втората година изпаднахме. Въпреки това се скъсах да бележа. Шведът Магнусон от “Бенфика” стана голмайстор на първенството с 21, Руи Агуаш от “Порто” завърши с 20, а аз от изпадащия “Портимонензе” вкарах 15 гола.

“Етър”

Георги Василев ме покани в “Етър”, обаче се появиха разногласия помежду ни. Рядко ме пускаше в игра. Вярно, не бях тренирал един месец, лекувах контузия, качих килограми, обаче и той не ми даде шанс. Въпреки това аз лоша дума срещу него няма да кажа. Както и да е, проведох добра зимна подготовка, тъкмо почнах да влизам в час и стана белята. Едно момче от “Спартак” (Вн) ме ритна и ми скъса менискуса. Операция, отново мъки...

Обаждането на Жужо

Вече мислех да се отказвам. Беше ми опротивяло всичко. Даже на стадиона не стъпвах. Един ден през лятото на 1992 г. обаче ми звънна Пешо Витанов – Патрика, и ми каза, че Андрей Желязков, който беше мениджър на “Левски”, искал да говори с мен. Обадих се на Жужо, а той ме попита: “Здрав ли си? Краката болят ли те?”. Отговорих: “Болят ме”. “А искаш ли да играеш в “Левски?” “Искам!”. И така се оказах на “Герена” на стари години. Започнах пак от “А” и “Б”-то. Уж ме взеха да помагам на младите, да влизам за по 15 минути, а вместо това станах твърд титуляр. Викаха ми “Деде, деде”. В ЦСКА бях “Вуйче”, а след 5 години в “Левски” станах “Деде” (смее се). Фантастичен сезон изкарах с “Левски”. Станахме шампиони, аз и голмайстор за втори път на България. Само два мача добавиха лъжичка катран в кацата с меда - загубата от ЦСКА през есента на 1992-а  и от “Люцерн”. Тази от швейцарците беше основно от подценяване. Най-скъпата ми победа беше във вечното дерби през пролетта с 3:2, с която на практика станахме и шампиони. Какви голове, какви комбинации направихме с Наско Сираков... Още се говори за тоя велик мач.

Под властта на Шогуна

Свърши първенството и за мое учудване “сините” началници си направиха подигравка с мен. Предложиха ми договор с по-лоши условия от този, с който бях дошъл. Бяха решили явно да ме откажат, да ме накарат сам да си вдигна шапката и да си тръгна. Викам: “О, така ли!”. Проведох среща с Гриша Топалов, който беше станал спонсор на “Шумен”. Човекът ме попита: “Колко ти дават в “Левски?”. И преди аз да кажа “А”, Шогуна вече ми рече: “Умножавай по три и тръгвай за Шумен.” Нямаше как да откажа такава оферта. В Шумен също се събрахме отлични футболисти. С Гиби Искренов направихме фамозен тандем. Хората идваха по стадионите само заради нас, колкото и високопарно да звучи. Тимът завърши 4-и в крайното класиране и се класира за турнира за Купата на УЕФА. После направих една грешка. Шеф на “Черно море” беше станал един лъжец от София. Обещаха ми един кош с пари, и аз се върнах във Варна. Излъгаха ме обаче. Изкарах само 4-5 мача и си тръгнах. Лошо стана, защото заради “Черно море” отказах добра оферта от Турция.

Фауловете

Имам над 200 гола в кариерата, от които сигурно половината са от преки свободни удари. При мен е вродено, дар Божи. Отделно от това попивах от големи фигури от миналото като Христо Бонев, Начко Михайлов, Павката Панов. Най-големият за мен обаче е Петър Жеков. Бате Петьо ми отвори очите за много неща. През 1988 г. като дойдох в ЦСКА, често сме оставали с него след тренировка и сме продължавали да бием фаулове до откат. То си е цяло изкуство - къде да стъпи кракът, как да си изместиш тялото, как да си обърнеш
крака, със сила или с техника да биеш, много неща са.

Вили Вуцов е простак!