- Г-н Николов, как попаднахте в “Локомотив” (Сф) през 1981 г.?
- Аз съм от Дряново. Вече играех при мъжете, когато по време на една подготовка треньорите на “железничарите” ме харесаха. Бях войник – ЖП войски в Горна Оряховица. Не беше трудно да ме изтеглят в София в школата за високо спортно майсторство, както се казваше тогава. Цветан Илчев ме взе фактически в “Локомотив”. После дойде и Георги Берков. Иначе може да се каже, че моят откривател е Руси Пенчев, Бог да го прости! С “Локо” (Дряново) играехме в зона “Янтра”.

- Спомняте ли си дебюта в “А” група?
- Разбира се. На 27 ноември 1982 г. в мач от 12-ия кръг срещу “Розова долина”. Бихме с 2:1. Иначе си спомням и дебюта за Купата на страната срещу тима на Аксаково.

- Вие сте част от онзи отбор на “Локо”, триумфирал с Купата на Съветската армия през 1982 г...
- Да, бях резерва на финала срещу “Локомотив” (Пд). Николай Донев пази. В Плевен спечелихме с 2:1 след голове на Бойчо Величков и Стойчо Стоев. Даже скоро си гледах стари снимки от онзи мач. Мен тогава ме взеха всъщност през този сезон за трети вратар, защото и Румен Горанов беше в отбора.

- Интересно е, че вие в продължение на няколко сезона сте резерва на Донев от 1981 до 1986 г. Това не ви ли попречи на кариерата?
- Да, прав сте. Така беше, но това е била треньорска преценка. Бях резерва на Кольо, при Берков изиграх някой и друг мач, после при Тошко Велев изобщо не влязох. При Апостол Чачевски вече пазех по-често.

Той започна
да ни редува

в първенството 1986/1987. Явно, че дългият престой на пейката не ми е попречил много на кариерата – щом стигнах и до националния отбор (б.р.-смее се). Отношенията ни с Донев бяха съвсем колегиални, не е имало нелоялна конкуренция помежду ни. По онова време отношенията между хората бяха по-нормални, не е като сега. Кольо пазеше повече в “А” група, а аз за купите и така. Спомням си, че през 1986 г. стигнахме финал за КСА срещу ЦСКА. Взех участие във всички срещи до последния двубой. В спора за отличието отстъпихме с 0:2, но на вратата беше Донев, понеже отпадна в последния момент от националния отбор за Световното първенство в Мексико. Треньорите ни искаха да го компенсират.

- През 1987 г. вече се наложихте като титуляр в “Надежда”...
- Да, през този сезон записах 24 мача. Тогава се получи любопитна ситуация. Боре Манолков вече се беше отказал, даже работеше на едно барче до завод “Васил Коларов”, но се наложи по спешност да се връща във футбола. На мач в Плевен си счупих пръст, а вторият вратар Йоско Иванов беше болен от грип. Нямаше кой да пази и взехме Манолков, който вече беше 34-годишен. 1988 г. като цяло беше най-кошмарната в моята кариера. Претърпях доста контузии – счупвания, скъсване на кръстни връзки, луксации в лакетна става. Просто доста неприятна година за мен.

- Бяхте силен тим, доста силно поколение беше това на родените 1965 г. Какво ви пречеше да се преборите за нещо голямо?
- И аз не мога да си го обясня. Все стигахме в подножието на върха и все нещо малко не ни достигаше. Половината от нашия тим бяха и национали - Васев, Метков, Дочев, Бончев, Стоев...Не зная. Нямахме и късмет, може би. Така например само една греда реши цялото първенство през 1990 г. В последния кръг на 2 юни играехме с “Левски” на “Овча купел”. Там се проведе срещата, защото по същото време ЦСКА и “Славия” играеха на “Васил Левски”. При победа “сините” ставаха втори в крайното класиране, а при наша победа – ние грабвахме сребърните медали. Обаче 2 минути преди края Гошо Петков от чиста позиция, на празна врата, натресе гредата и мачът завърши 1:1. “Етър” стана бронзов медалист. “Белите” пък биха ЦСКА с 2:1 и финишираха втори, а си спомняте, че тогава Христо Стоичков вкара гола за “армейците” и взе “Златната обувка”, заедно с Уго Санчес от “Реал” (Мадрид). Двамата завършиха с по 38 гола. Ние с “Левски” останахме с празни ръце.

- Под ръководството на Данко Роев играхте вълшебен футбол. Спомням си, че през същия този сезон 1989/1990 биехте всичко живо наред, и то с красива, модерна игра...
- Да, така беше. Лека му пръст и вечна му памет на Бате Данко Роев. Той застъпи през есента, записахме поредица от 19 мача без загуба. Бихме и изключително силния отбор на ЦСКА със Стоичков, Костадинов, Джеки Димитров, Безински и т.н. с 2:1, и “Славия” с 2:1...

Допуснахме само
едно поражение

и то в София от “Ботев” (Пд) с 0:1.

- С “Локомотив” имате и две срамни отпадания от Купата – едното срещу “Марица –изток” (Раднево) и второто от “Лудогорец”...
- Спомням си ги отлично и двата мача. В Раднево подценихме домакините, дойдохме с огромно самочувствие, с голямата кошница. А беше полуфинал. Треньор ни беше Начко Михайлов. Домакините ни поведоха, а в последните минути вкараха и втори гол. Чак тогава се стреснахме и успяхме да намалим на 1:2. В Разград пък беше истински трилър. В редовното време и продълженията гол не падна – 0:0. Домакините, които тогава се подвизаваха във “В” група, обаче ни отстраниха с 11:10 след дузпи. Кирчо Метков, Асен Арсов, Сашо Панталеев и Тошко Праматаров мисля, че пропуснаха от “бялата точка”.

- През лятото на 1991 г. се разделяте с клуба от “Надежда”...

- Сключих договор с мениджърската агенция на Хосе Мария Мингея. Подписах с един испански отбор – “Паламос”. Той е от едно градче на 100 км от Барселона. Водехме се нещо като сателит на “Еспаньол”. Изкарах дълга подготовка – 42 дни, два лагера, убеждаваха ме местните ръководители, че ще бъде твърд титуляр. Появи се обаче проблем с чуждите играчи. Спомняте си, че тогавашният правилник в Примера дивисион засегна даже Стоичков, защото в “Барселона” имаше четирима легионери - той, Куман, Лаудруп и Вичге. В Сегунда дивисион правилото беше още по-строго - можеше да са трима картотекирани. В “Паламос”, който беше като втори отбор на “Еспаньол”, имаше двама бразилци и аржентинец. Единия щяха да го махат, не го махнаха обаче. На мен почна да ми писва. Изгледах на 1 септември мача на “Барса” с “Реал Сосиедад”, хванах самолета и се прибрах. Нашето първенство беше започнало, “Локо” (Сф) си бяха направили селекция, бяха привлекли Антонио Ананиев. Той е опитен вратар, аз на 32 години не исках тепърва да се боря за титулярно място. Реших да се махна и от “Надежда”. Тренирах си и чаках оферти.

- Как се озовахте на “Герена”?
- Един ден, следобед беше, в четвъртък, в началото на октомври, дойде Наско Хаджийски и каза: “Томас Лафчис иска да разговаря с теб. Чака те в 3 часа в офиса на “Герена”. Видяхме се с Томето, той ме попита искам ли да пазя за “Левски”. Отвърнах му: “Да”. “Тогава отивай и се обличай”. В петък ме картотекираха и на 5 октомври дебютирах срещу “Берое” на “Герена”. Бихме с 2:1. Треньор ни беше само в този мач Стефан Аладжов, защото тъкмо бяха махнали Васил Методиев – Шпайдела, след разгрома с 1:4 в Будапеща от “Ференцварош”. На следващата седмица назначиха Динко Дерменджиев. Разликата с ЦСКА беше 6 точки. До края на есенния полусезон изиграх осем мача. Седем победи и един равен 0:0 с “Етър”. Бихме “Славия” и “Локомотив”. От шест точки разликата с ЦСКА я стопихме до една. Чико си тръгна на Нова година, не се разбра с Лафчис за пари. На негово място дойде също един голям треньор - Иван Вутов. Бяхме се устремили към шампионската титла, но не можахме да удържим. Загубихме по много глупав начин мача в Стара Загора. Страхотен дъжд, подгизнал терен. Имахме над 20 чисти положения в тия локви, но паднахме с 1:2. Първия гол го вкара Гошо Гинчев от корнер, а втория Митко Трендафилов. Дъртилов да ми върне една топка, тя спря в локва, Митака я взе и реализира. Смешното е, че по-късно и двамата дойдоха в “Левски”.

- Превърнахте ли се в левскар след толкова титли и победи със “сините”?
- (Смее се) Вижте, годините в “Локомотив” ме направиха човек. Най-хубавият период в кариерата ми обаче беше с “Левски”. За тези малко повече от 6 години три път станах шампион, два пъти взехме купата, четири пъти ме избраха за вратар №1. Това е равносметката. Всичко хубаво в кариерата ми е свързано с този отбор.

- Коя е най-скъпата ви победа във вечните дербита?
- Е, първата. На 23 ноември 1991 г. ги ударихме с 2:1. А те бяха доста силен тим тогава – с Данчо Лечков, Метков, Дочев, Велинов...Илиан Илиев им вкара гол в стил “Марадона”. Наско Сираков пропусна дузпа, но после наказа Джони Велинов. Няма как да го забравя. Тръпката тогава беше най-голяма. Сега често ме бъзикат колеги от “червения” лагер, че напоследък често ни биели. Ами, аз скоро се рових в статистиката – имаме 9 поредни победи над ЦСКА. Паднахме с 1:3 през есента на 1992 г. и оттогава чак до май 1996 г. (0:1) записахме 9 поредни победи! Малко ли е?

Аз всъщност най-много
симпатизирам на ЦСКА

- Защо?
- Защото са ми много симпатични. Всичко хубаво в моя живот е свързано с ЦСКА. Най-много поредни победи, най-големи резултати и обрати... Не мога да не уважавам този противник.

- Имате и много евромачове. Защо не пазихте в първата среща с “Глазгоу Рейнджърс” (2:3) в Шотландия?
- Треньорско решение беше. И за мен остана загадка. С Георги Василев имахме известни търкания. Още предната седмица ми беше казал, че няма да разчита на мен. Пусна Олег Моргун. Украинецът беше дошъл с него от Велико Търново. През 1993 г. станахме шампиони, аз взех купата за най-добър вратар, но с идването на Моргун в подготовката от първи вратар станах изведнъж трети. Аз бях твърд титуляр в първенството, в първите 4 мача имах само 1 допуснат гол, чак на петия ми вкараха. Моргун го пусна срещу “Славия” (3:1) и в Стара Загора (2:1). Срещу “Берое” Петре Григораш вкара много хубав гол. Оттогава до заминаването ни за Мондиала в Америка съм пазил само аз – 95 процента от мачовете. Играх и в реванша с “Рейнджърс”, и срещу “Вердер” двата мача, та чак до идването на “Байерн” за 80-ата годишнина на “Левски”. Именно този мач натежа на решението на Димитър Пенев да ме вземе на Мондиала.
- За великото американско лято на 1994-та и до днес се разказват легенди. Вие очаквахте ли да попаднете сред избраниците на Пената?
- В интерес на истината преди заминаването за САЩ дълго време не бях викан. Но пък бях най-добрият вратар в България. Нямаше как Пенев да не ме повика. Бях убеден в себе си. Трябва да ви кажа още нещо. По време на последната контрола преди заминаването срещу Украйна (1:1) получих контузия, която се възобнови след това в Щатите в мача срещу мексиканския “Текос” (Гуадалахара). Чувствах болки, оказа се, че съм счупил ребро. Доктор Гевренов, Бог да го прости, ми каза тогава, че няма кой да ме сменя, трябва да стискам зъби. Целия турнир го изкарах с един бандаж.

- Кое беше в основата на вашия подвиг?
- Бяхме отлично окомплектован отбор, гръбнакът на който беше съставен от момчета, играещи дълго време заедно. Почти цялата защита и халфова линия беше изграден от левскари – Златко Янков, Петьо Хубчев, Кремчето, Борката, Насо...8 от общо 22 души. Звездите ни пък играеха в еврограндове. Единственото, което оказа негативно влияние, беше, че след като разбрахме жребия, всички казахме: “Край, бием Нигерия и всичко тръгва по мед и масло”. Никой не погледна сериозно на “суперорлите”.Това обаче се оказа фатална грешка. Съдраха ни с 0:3. Тогава пък се отиде на другия полюс – всички ни отписаха. Българските медии ни скъсаха от обиди и критики. Големият товар ни падна от раменете след победата над Гърция с 4:0. Вече показахме футбола, на който бяхме способни. Тази историческа първа победа беше катализаторът на нашия подвиг, както вие го наричате.

- Каква е истината за случилото се в нашата съблекалня на полувремето срещу Швеция в мача за третото място?
- В интерес на истината аз по същото време загрявах заедно с другите резерви на терена. В един момент към мен се приближи помощник-треньорът Краси Борисов:”Стягай обувките, влизаш!”. Аз го погледнах учудено. “Какво става?” Той ми се тросна: “Чу ме какво казах. Оправяй се, влизаш!”. Това му бяха думите. И аз влязох при 0:4 и не допуснах нов гол. Впоследствие разбрах, че вътре

Ицо и Балъков
наистина са си
повишили тон

 

Имало е някакво избухване, нервите са надделели, може би. Но вижте, в отбор с големи личност е така. А в Америка всички бяха такива. По-нормално е обаче нещата да се казват в съблекалнята, взаимоотношенията да се изясняват вътре, а не да излизат навън.

- Кой е най-нещастният ви евродвубой?
- Най-кофти съм се чувствал срещу “Люцерн” през 1992 г. Въпреки че победихме с 2:1, а и до ден-днешен се ядосвам за грешката, която допуснах. Още в началото допуснах едно безобидно центриране от корнер да ме прехвърли. Тръгнах да хващам топката, изпуснах я зад гърба си. Швейцарците имаха един Каменцинд, той я вкара в мрежата за 0:1. Добре че после Пламен Гетов и Дани Боримиров обърнаха мача. Този гол обаче се оказа фатален, защото на реванша паднахме с 0:1. Ето защо мнозина с основание казват, че вратарският пост е призвание или проклятие. За мой късмет нямам нито една минута изиграна срещу “Олимпия” (Любляна). След прибирането ни от Световното Гочето ми каза, че няма да разчита на мен, защото съм пропуснал лятната подготовка.  Аз се ядосах. Обявих, че се махам. Даже бях се разбрал със “Спартак” (Пд). След като отпаднахме след 1:2 в реванша, Томас Лафчис ме видя вечерта пред стадиона и ми вика: “Утре те искам на тренировка”. Това ми беше второто завръщане в “Левски”. През 1996 г. при втората излагация с “Олимпия” не взех участие в Любляна, защото бях наказан заради червения картов в Ааалст предния сезон. Тогава ме изгони Пиерлуиджи Пайрето и се наложи да довърши мача под рамката халфът Владо Йонков. А за реванша имах сериозно разтежение на десния глезен, получено срещу “Спартак” (Плевен). Иначе в “Левски” имах късмет да играя с изключително силни футболисти. В някои срещи даже сме се майтапили, че аз може да не излизам на терена. Не съм имал никаква работа просто.

- Имахте страхотен рефлекс при удари отблизо, но пък допускахте лесни голове след шутове отдалеч. На какво се дължеше това?
- Вижте, много вратари и сега допускат подобни грешки. Когато положението се развива в близост до вратата, когато е по-голямо напрежението, адреналинът се повишава, концентрацията е на ниво. Когато ситуацията е далеч от теб, човек несъзнателно се отпуска повече. Казва си: “А, оттук няма как да ми я вкара” и т.н. И се получават неприятни изненади. Те стават най-вече от подценяване.

- Откъде идва прозвището ви Пантерата?

- (Смее се) Е, измислиха ми този прякор в “Локо” (Сф). Понеже им харесваше как се мятам. Бях пъргав и правех атракции. Май че Стойчо Стоев и Сашо Марков първи ми викаха Пантерата. После феновете ме наричаха Пинко, Пинко или Пацо Пантерата и така си остана.
МИЛЕН ДИМИТРОВ